Книголюбие :: Христина Панджаридис: За романа "Това, което името ти крие"

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

11.07.2013 06:00 - Христина Панджаридис: За романа "Това, което името ти крие"

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1802 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 11.07.2013 08:25

„Злото не знае, че е зло...“

За романа „Това, което името ти крие“ от Клара Санчес

Пристъпих към чететенето на романа леко притеснена. Книгата е получила наградата „Надал“ за 2010 г. Обикновено някои прехвалени творби остават горчиви усещания в мислите.

Историята започва в края на септември, когато лятото не си е отишло съвсем и топлината се усеща все още на юг, когато имаш време да се излежаваш и да търсиш изход. Срещаме Сандра. Случайно или не е избран този сезон за въвеждането в действието, но читателят усеща как надеждите се появят, за да станат на пук и прах с развитието на сюжета.

Клара Санчес ни дава един двоен поглед към действителността: мъжки и женски. Странен, интересен и необикновен дует. Сполучлив подход, насищащ с очакване всяка глава от книгата. Подход, който напомня на театрална пиеса – получаваш репликите на единия герой, следват отговорите на другия.

Хулиан, „влуден страрец, безвъзвратно обзет от миналото“, пристига със самолет от Буенос Айрес, и Сандра, незнаеща какво да прави с бременността и живота си. Съдбата ги среща в малкото курортно градче Дианиум. Пътищата им се пресичат и продължават до края на историята.

Авторката ни предоставя сблъсък на възрастта, представите за хората и живота, вината, историята, илюзиите. Животът като очакване да получиш добро, внимание, безразличие, или животът като страх от хората, които изглеждат толкова внимателни и мили, но само на пръв поглед. Злото присъства в страниците като скрито чудовище: „Злото е дрога, злото доставя удоволствие, затова онези кръвопийци експериментираха все повече и повече и ставаха все по-големи садисти, никога не се насищаха.“ Злото не е липса на оптимизъм, нито капан. „Злото не знае, че е зло, докато някой не свали маската му на добро.“

Хулиан е от малцината оцелели в лагера „Маутхаузен“ и целият му живот е белязан от преживяното. Поводът да напусне дома си и да тръгне на път е снимката на семейство нацисти, живеещи спокойно и отдадени на приятни за старостта им занимания. Ненаказани, сякаш забравени от търсещото справедливост човечество, което толерантно обръща очи, когато го е налегнала дрямка.

Авторката ни предава винаги две версии на събитията – веднъж разказани от възрастния мъж и през погледа на младата жена. Реалността през очите на опитния и подлагащ фактите на проверка, и наивната и обезсърчена Сандра. Съпоставка, различен ъгъл на събитията, наблюдателност, характерна за пола на разказвача.

В историята присъстват починалите Салвадор Кастро – приятел и другар по съдба, и съпругата на Хулиан Ракел. Те са неговата невидима подкрепа и чрез малки детейли, които ни връщат към миналото, научаваме умело подбрани подробности за главния герой.

Сандра в първите страници на романа и Сандра в края е една променена жена. Плод, който се изпълва със сокове и узрява, но не в дълги от скука дни, а изпитвайки тревога, с риск на живота си, със смелост и надежди. Сандра, която „бе открила страха, но не страха, че не знае какво да прави с живота си, а страха от хората.“ Нейният портрет е жив и реален, променящ се с всяко следващо събитие. Научаваме за приятеля й Салва, за родителите, за сестра й и виждаме различна от началото героиня. Много по-уверена и мъдра, оценила шанса да има семейство и близки до себе си.

„През последните седмици разбрах, че човек не може да живее вън от опасност... Опасностите са навсякъде и е невъзможно да знаем коя точно ще ни убие. Има опасности, дето изникват пред очите ти, но има и други, дебнещи ни зад кулисите, и не е ясно кои са по-страшните.“

„От известно време вече не считах Хулиан за луд. Беше много здравомислещ и практичен човек, а луд беше светът.“

„Сега вече знаех колко е важно да не се отпускаш, да не се отставяш да те сплашват, нито да те манипулират. Не беше лесно да се постигне, ала аз познавах последствията от невинността, вече знаех, че врагът може да бъде всеки срещнат.“

Клара Санчес не ни отваря последната врата, не задълбава до края – като че ли оставаме малко встрани, на безопасно разстояние, за да не се изгорим, да не се обезсърчаваме. Страшно е, тъмно е, трудно е, но се намира изход. Книгата едва ли би била по-стойностна, ако беше осеяна с по-голямо количество трупове и непочистени петна от кръв. Авторката изследва психологическите мотиви, вътрешните пориви и чувството за дълг и истина, противопоставя инсктинкта за самосъхранение на страха. Засегната е и темата за борбата на индивида срещу групата от организирани хора. Самотният човек, дори екипиран с доказателства, не би успял да укроти системата от злини, действащи под клетва, с дисциплина и заплаха.

Романът е написан умело, с чувство за хумор, без словоизлияния, нравоучения и излишен патос. Итригата те държи в напрежение и прави текста динамичен и четивен.

Разделям книгите на два вида: прочетени и ставащи за препрочитане. С удоволствие ще се върна отново към „Това, което името ти крие“.

Нагоре