Постинг
23.07.2013 06:00 -
Мона Чобан: Доста
Откъс от романа
* * *
Така започна големият път на Катерина – с двеста метра черна пътека. Вървеше без да знае къде отива, като на сън, а наяве си беше. Трудно прие къщата, не заради себе си, заради Мано го стори. Но много бързо превърна тая стара къща в дом.
И домът й се напълни с всички аромати, които можеха да го завладеят.
На двеста и четиридесетия ден от третата година обживената къща продължаваше да се гизди с все по-нови и нови допълнения. Животът върлуваше в нея с пълна сила. В кухнята се сменяха своеобразни аромати – по рецепти и разписание. Към девет часа бавно настъпваше властта на кафе с карамел. Когато то кипне, към него се добавя и щипка канела. Тъмната течност в голямата чаша се разрежда точно с едно отсечено отливане на ръката от малко бяло домашно мляко, а отгоре Катерина настъргва канелата. Полага съзнателно старание да използва доколкото е възможно само естествени продукти. Затова и всяка вечер пред вратата си намира бутилка краве мляко – току-що издоено, все още топло и съвсем истинско. Канелата, макар и няколко прашинки за всяко кафе, се настъргва от пръчка, донесена й някъде от Африка. Никога не използва канела от стъклени шишенца с магазинерски етикети. Кухнята й е пълна с какви ли не подправки, билки, тревички от всички краища на света. Някои си носи тя самата, други заръчва на приятели, трети издирва по екзотични пазари...
Точно половин час кафеен ритуал, примесен с дима на ръчно свита цигара от листата на тютюн, който се отглежда по тези места.
След кафеното действие Катерина прибира на кок особено старателно червеникавата си тежка коса, облича кенарена бяла, съвсем бяла роба и започва да свещенодейства. Ръкавите на робата се навиват до лактите. Краката й са боси, украсени единствено от ярко червения педикюр. На огромната дъбова маса, ръчно правена поне за двайсет души, се зареждат малко зеблено чувалче с брашно, голямо сито, ръчно бито краве масло, хладка вода, мая, подквасеното вчера мляко... Всички действия са като във филм, като че ли се наблюдава отстрани, защото това, което следва е ново за нея, но интересно, примамливо като непознати и далечни страни. Тогава, като по часовник, в къщата влиза Вела. Носи три яйца снесени тази заран.
Вела е по-възрастна от Катерина, май минава вече седемдесетте. Може да й бъде майка, но това се забелязва при много сериозно взиране. Вела е закръглена, с гладко румено лице. Дори селските й одежди не могат да скрият хубостта й. Само нещо в погледа на Вела издава преживените години, миналите страсти - и любови, и несгоди, смъртта на пет годишния й син, когато самата тя е била на двайсе и шест, грижите по останалите две момчета и момичето, дето все беше болнаво, ама я каква мома излезе.
Вела е тиха, кротка, блага. Силата й е скрита някъде вътре в нея, прибулена от забрадката, покриваща белите й коси. Тази сила пред жени тя не показва. Пристъпва отривисто и с големи крачки, навярно заради високия си ръст. Не говори много, но знае точно какво прави. И около дъбовата маса двете жени – Катерина в бялата си кенарена роба и Вела във вечното си черно започват да месят хляб. Няма по-голям майстор на хляба по тия места от Вела. Затова и Катерина нея избра за учителка. И ето сега младата ще учи тайнството да меси хляб, да влага душа в него, да забърква с върха на пръстите тестото, сетне да го погали и с каква тежест да го притисне с длан. Ще се научи да усеща колко да е топла стаята и колко време да му дадеш да втаса, как се разстила в тавата. Правенето на хляб е най-мъчното умение. Ако някой ви каже, че това е фасулска работа, хич и не му яжте хляба. В един хляб няма ли женска душа, силни страсти и две-три въздишки, той не носи живота в себе си. Когато тестото е опечено, питата се оставя да обиколи нивата си. А сетне по вкуса и средата й можеш да четеш и душата на жената, дето го е галила, месила, стискала. Каквото й е на душата, такава е й средата на хляба.
Жените обядват заедно – топъл, пресен хляб, домашно бито масло и ръчно правен от Вела ликьор. Младата слуша и попива историите на старата, опитва се да забрави своите си преживелици и да се потопи в чуждите. След една-две чашки ликьор Вела се отпуска, става бъбрива и весела, и никога не пропуска накрая да разкаже и по някоя пикантна случка. Голямата стъклена врата към двора е отворена, слънцето наднича вече до средата на кухнята, заиграва се с ръцете на двете жени и като ги погледаш тайно можеш да видиш как пръстите късат залците, как течността от чашите навлиза през гърдите и се спуска надолу. А заслуша ли се човек веднага разбира, че Вела учи младата не само хляб да меси. Стара любовчийка е Вела. Петдесет и три години се води тя с мъжа си, докато преди две години той не тръгна по своя естествен път към отвъдното. Но през всички тези години, цялото село знаеше, че поне половината от тях Вела въртя успешно и къща, и деца, и мъж, че и Зуко. Всички знаеха за любовта им със Зуко, но ни селото, ни мъжа й не понечиха да й се противопоставят. И даже като остана Вела вдовица не взе Зуко у тях си, но не го и остави - продължи да го обича, да го има, да го люби. Каквато майсторка на хляба беше Вела, така умееше и любовта. А щедростта й – много странната даваше на младата жена и от едното, и от другото си умение.
И идва времето Вела да завърти собствената си къща. Тогава Катерина се преоблича – горе на втория етаж. Поразрошва с ръка всички видове сушащи се плодове – ябълки, круши, сини сливи. На целия етаж тук и там са разпръснати плодове, които върху бяла хартия съхнат и чакат зимните си часове да оживеят под нова форма.
Следобед Катерина опознава гората, говори си с дърветата и разните други нейни обитатели, събира гъби и треви всякакви.
Сетне баба Дона – най-стара в селото, още три-четири години и 80 ще докара, й помага да ги разпознаят, обяснява й кое стърче как се казва, за какво служи, в какви отвари и мехлеми се превръща. Стара знахарка е тя – и билките познава и времето, шумките и живинките и говорят, по очите чете, по диханието слуша, с кръвта де тече в нас говори. За Буйново по-голям авторитет в някои работи от нея няма, все до нея се допитват, все тя ги лекува в болест, а кога ги налегне забравията и разни неща намира, дето стопаните им от себе си са скрили.
Вечер е време за четене, за поглъщане на чужди истории, мисли и страсти. И за сън, много сън, здрав и спокоен. Сън, несмущаван от никакъв звук, погалван единствено от лекия ветрец, който отмества нежно пердето и навлиза навътре в стаята, за да изглади всичко от деня и изчисти душата като бял лист, за да се пише на нея и утре.
Вече двеста и четиридесетия ден на третата година откак купиха къщата Катерина има своя си нов ритъм. През тези години се сменяха ту един живот, ту друг, редеше две различни живеения, набираше скорост, подготвяше се за нещо ново, за някакво нейно си начало.
Сега се учи да усеща новия си дом, гората, себе си. На нов живот се учи, на нови умения. И нищо, че не винаги всичко й се отддава, но пък всичко й е така интересно. Вярно, че вече трета година се кани да разпъне стана, дето на тавана стои, да опита да го овладее.
Стана е майсторка на стана. Явно с името така й е тръгнало. Има и око, и сърце да подрежда преждата, цветовете да й говорят, че да ги турне един подир друг така, че друг ред за тях да няма.
Още като купи къщата Катерина видя на тавана дървения стар стан. Запази го. И още малко да му дойде времето, да му направи мястото и ще се научи да тъче. Стана ще я научи. Цял живот са я мамели шарките по всички килими, които е виждала по какви ли не краища на света. Все някъде дълбоко е усещала, че го може това тъкане, че й се ще и тя да нареди цветовете, да пусне совалката така напреко на стана, да вгради себе си, че като го погледнеш после да ти приказва килима и да не смееш да стъпиш отгоре му.
Още малко и ще му дойде времето. Много му се кани тя тези три години, но и това ще стане. Вярно, не е най-уметната, но мерака и е голям. Какво като хляба и все не втасваше, важното е накрая го улови, научи се как да го гали и да му говори, така че да втаса, да шупне и да се разиграе.
Това опитване на най-различни занимания я омагьосва, кара я да се чувства полезна и можеща, дава и някакви други сили. Ето научи се и неуменията си спокойно да приема, че и уменията. Научи се без вълнения и прегорелия хляб да прегръща, както и бухналия, дето целия живот е събрал в себе си.
Осемнайсетината старци останали в селото са особено щастливи от новата си съседка. Трябваше им почти година време да свикнат с нея. Докато Катерина и мъжа й правеха къщата, ремонтираха я, стягаха я за нов, за друг живот старците наминаваха, цъкаха и поглеждаха под око. “Тия градските, къде чак тук в дивото се забиха? За какво ли им е?”, “ Леле и тоалетната вкъщи вкараха, луда работа.”, а някои успокоително споменаваха – “ Ще я направят тая къща, ще си поиграят и ще я зарежат. Няма и да стъпят след това тук.”. Но Катерина издържа изпита им. Не оправда предвижданията. Направи къщата, стегна я и започна често-често да идва.
През смях им разказваше, че се подготвя за новия си живот, че скоро ще заживее при тях постоянно. Не й вярваха особено. Бяха виждали и други като нея. Вземат къща, понаправят това-онова, дойдат някое и друго лято и никакви ги няма отнасетне. Така стана и с англичаните от горния баир и с ония - софиянците до кръчмата. Купиха къщи - то ремонти, то майстори, като чорбаджии дойдат - дадат някое указание, спрат си колата на площада, слезе госпожата - огледа, поскара се на майсторите, пък си идат. Направиха и двете къщи като нови, едни нагиздени, едни смешни, различни... После идваха ту някоя събота и неделя, ту някое лято или за нова година и така, докато не се изредиха родата и приятелите, пък сетне никой не се и вясна. Софиянците пазели къщата уж за децата си, ама ти на хората от Буйново тия не ги разправяй. Англичаните пък викаха, че след пенсия щели да живеят тук. Вятър работа е това дето го говорят - говорят и сами си не вярват. Една къща не я ли галиш всеки ден, не й ли палиш печката, не й ли скърца дюшамето, значи няма ни да я залюбиш, ни тя да те слуша. Къщата е като жената – иска грижа и искреност, като й хитруваш и само от време на време я спохождаш, тя вземе та те почака, почака пък почне и тя да ти хитрува. Я покрива ще прокапе, я мишки ще я населят, я някоя катеричка от гората уж случайно ще приюти, я паяжини ще я обвият. Щото и къщата, и жената, искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се приласкаете, ту да се отблъснете - да си поиграете искат; и тамън те зарадват с нещо, пък вземат и някоя и друга грижа да ти създадат, и хем радост голяма ти носят, хем все да ги мислиш и на мира не те оставят. Така са те – искат си своето и не им ли го дадеш дълго няма да ги имаш.
Не вярваха старите на Катерина, но я обичаха вече. Беше им като късно дошло дете, за което се грижат със специална любов и търпение. Та нали техните отдавна са я по града, я по чужди страни забегнали. Дирят си хляба и щастието. А тя дошла да им говори, че дири нейното си тук. И те я приеха полека-лека, започнаха да й помагат, да я учат, да си пропомнят умения и занаяти.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4331
