Постинг
28.07.2013 06:00 -
Марияна Георгиева
1. Коледно продължение на приказката за Лисицата и Малкия принц
Звездният малък (е, не чак толкова малък) принц кацна с космическата совалка от далечната планета на Земята посред нощ и се прибра в специално запазения за него апартамент в хотел „Хилтън” . На другия ден, след душа и сутрешния фреш, написа на лисицата три реда,че е кацнал благополучно и … отиде да си живее живота.
Лисицата първоначално щеше да полудее от радост за това висше внимание, но после си даде сметка за нещата. И… изпадна в дълбока скръб. Точно в навечерието на Коледа! Толкова дълго беше гледала звездите и чакала Малкия принц… Лисицата искаше да бъде опитомена, а Малкият принц нямаше никакво време и желание да опитомява земни лисици…
Всъщност лисицата много трудно преглътна горчивия хап, че чака точно Малкия принц. Както е известно, лисиците не чакат никого – преструват се, че спят и сами си вземат, каквото им трябва…
Преди години Лисицата оцеля като по чудо при една стрелба на пияни ловци по нея и оттогава се криеше от двукраките в най-дълбоката ръж…
Един ден обаче, в началото на миналото лято, недоспала и едва влачеща опашката си в ранната юнска горещина, тя попадна в позната й стъклена сграда по никое време….Отдавна трябваше да си е отишла…
За зла участ чуждоземските лисунгери, дето се опитваше да ги учи на своя език, не бяха дошли в по-късния час. Лисицата чакаше точно тях и се ядосваше,че ги няма. Във фоайето на сградата се щураха разни двукраки с едни странни машинки. Те май нямаха друга работа, освен да подпират стените и да щракат. Лисицата преглеждаше на масата несъстоялия се урок, когато през отворената врата внезапно влезе един от онези с машинките и твърде учтиво за нейните ширини помоли да остане и да се позанимава на спокойствие със своята си машинка…Лисицата великодушно и равнодушно му позволи да остане, още повече, че този кабинет съвсем не беше неин…
Оттук нататък лисицата смътно си спомняше какво точно се беше случило. Май нищо особено. Непознатият спусна по едно време капака на машинката и се опита да заговори лисицата, отново твърде учтиво…На лисицата не й се говореше много, но не усети как разговорът потръгна и накрая без сама да разбере, предложи на непознатия да пийнат нещо някъде извън стъклената сграда…
Лисицата после стократно съжаляваше за тази си непредпазливост…
В тъмните очи на другопланетянина(оказа се,че е от друга планета) имаше някаква незнайна светлина. Не блясък,(разни блясъци в земните мъжки очи лисицата беше видяла много) а точно светлина…
Лисицата почувства някакви древни, далечни вибрации, които не беше чувствала преди.Те като че ли идваха отвъд, от някакъв далечен живот и свят, от които лисицата нямаше никакви спомени. Вибрациите мощно разтърсиха инстинктите й…
Непознатият отпътува за далечната северна планета, а Лисицата се прибра в бърлогата си. Бързо седна пред компютъра и зачатка непознатите знаци, изписани на визитната картичка, която в последния момент й беше подал той… За нейно голямо разочарование, другопланетянинът, освен другопланетянин, се оказа и принц. При това – известен в галактиката изследовател на формите на интелекта при живите организми. Лисицата никак не си падаше по принцове…, особено чуждопланетни… и още повече изследователи…Ммм…да…С една дума – лоша работа…
Лисицата се надяваше вибрациите все пак да отминат, да се разсеят и да изчезнат, но нищо подобно не се случи – те се усилваха, обземаха я и я тревожеха, превръщаха я в нещо друго, което тя не познаваше и не можеше да контролира…
Оттогава лисицата не можеше да спи. Все гледаше дали не се зеленее стръкчето на Малкия принц из галактическата виртуална ръж. И ако не се зеленее, изпадаше в паника…Принцът развяваше своето наметало от северния до южния край на Млечния път и обратно, а Лисицата се тревожеше и тревожеше… Сърцето й се свиваше от внезапни мисли за разни евентуални опасности – като се почне от междупланетния тероризъм и се свърши с лавини по горските курорти…
Лисичият ум съвсем залиня… Не беше в състояние да съобразява елементарни неща, като например,че на принца изобщо не му е до глупави тревоги и че сигурно си има някоя роза (може и повече – около принцовете винаги има много рози), която полива редовно и загръща с параван на своята си планета… И преди това качествата на лисичия ум(интересно какъв ли интелект беше забелязал у нея чуждопланетния изследовател…) бяха твърде проблематични, като се има предвид, че Лисицата защити мъглявите си тези относно литературното образование на лисичетата, не благодарение на ума си, а заради сините си очи и пухкава опашка… „С тези сини очи… ще защитиш какво ли не…” – й бяха казали неколцина учени звяра, намигвайки й ехидно… От което лисицата ужасно се обиди и още повече намрази двукраките земни зверове. Но сега… Сега нещата с лисичия ум излязоха наистина извън контрол. Лисицата плачеше и се смееше сама на себе си…
От време на време принцът проявяваше велико благоволение да разговаря часове с нея за разни неща, успокояваше я, когато беше тъжна. И …тогава…?! Тогава тя съвсем забравяше, че е принц…и че е от друга планета… Искаше да го види отново и изпадаше в нетипично за една лисица отчаяние…. – не беше като розата – да се посее в градинката му от малко семенце, донесено от вятъра кой знае как, не беше като птицата да прелети, да кацне на прозореца му и да почука на стъклото с човчица…
И точно в такъв момент, още по-отчайващо, принцът даде ясно да се разбере, че е наистина принц….от друга планета. Той отказа поканата на Лисицата за вечеря…Както винаги, твърде учтиво, Малкият принц обясни, че по Коледа времето му на Земята е изцяло запълнено с важни дела и то не само лични…
Даааа… Лисицата разбираше – дела, важни за науката, важни може би за вселенския прогрес и т.н… Какво значение спрямо всички тези важности можеше да има едно клето лисиче сърце?! Никакво! Още повече – принцът беше на диета и всякакви земни вечери бяха напълно излишни….
Но идваше Коледа и лисицата беше чувала, че по това време хората очаквали чудеса. Какво можеше да направи – освен и тя да се надява на чудо…Спомни си, че и Малкият принц й беше изпратил една песничка, в която сладки дечица пееха за някакви си вълшебства и чудеса… Но кой може да сътворява чудесата във Вселената?! В дебелите безполезни книги на Лисицата пишеше, че чудесата ги прави само Бог или избраните от Него!
Както е известно, лисиците не са в много интимни отношения с Бога, а тази лисица дори изпитваше известни съмнения в Неговото съществуване. Но… нямаше какво друго да стори … И тогава Лисицата направи нещо, което не беше правила никога през живота си – дори когато трябваше да защити тезите си относно литературното образование на лисичетата пред 20 звяра… …Тогава й се размина без Божията помощ, само с две бутилки мента, глог и валериана. Зверовете наистина се разсеяха по сините й очи и пухкава опашка и не забелязаха чак толкова мъглявината на тезите относно образованието на лисичетата, така че лисичетата продължиха да си ходят неособено литературно образовани…
Лисицата влезе в храма, смирено запали свещица и тихичко Му се помоли – даде Му обет – ще повярва в Него, ако Той й доведе Малкия принц за Коледа… Ангелите гледаха отгоре и тръпнеха от страх… Какво направи лисицата ?! Та това си беше истинско богохулство – един вид сделка – ще бъде Негова, ако Бог … Ангелите знаеха, че за разлика от разсеяните зверове, Бог е всевиждащ и никога не се разсейва, особено от лисици… Те си рекоха, че Лисицата май беше сбъркала адреса – тази молитва пт щеше да бъде чута в светилището на Рогатия /известна е близостта на Рогатия с лисиците/…
Но…стореното сторено…Този път на лисицата не й се размина. Гневът Му бе могъщ и справедлив – Той отне и малкото останал ум от главата на лисицата!
И така…Какво можеше да направи една съвършено останала без ум лисица…точно срещу Коледа? Нищо, освен безподобни глупости, с опасни за живота й последици.
На другия ден Лисицата получи съобщението за благополучното приземяване на Малкия принц, за което благодари на Бога. Но понеже Божието наказание си действаше, тя направи катастрофическа грешка, като написа на принца, че го чака…Признание, от което мъжете (предполага се, че Малкият принц беше все пак мъж) и без да са тръгнали закъдето и да е, развиват обратна космическа скорост към галактики отвъд Млечния път… В следващия миг с единичните си мозъчни клетки, останали все пак по Божие благоволение в лисичата глава, тя осъзна великата си глупост…Не й оставаше нищо друго освен да скубе опашката си от отчаяние…
Останала съвсем без ум, на Лисицата не й се живееше. Но смъртта в земната джунгла беше така или иначе неизбежна и твърде некрасива. Неведнъж опашката й бе усещала ледения й полъх, но понеже беше гъвкава и с бързи крачета, успяваше да й избяга… Сега обаче липсващият лисичи ум реши друго…Лисицата много добре знаеше какво значи да бягаш през полето с два килограма повече и с 2 килограма по-малко… А какво би било с 20 кг отгоре?! На първия завой нямаше да успее да се шмугне в храсталаците и ловците щяха да я застрелят… Поне щеше да си спести още едно голямо прегрешение пред Него и да украси някоя нежна шия…
Лисицата откачи от стената в бърлогата един голям забранителен списък и с последните си сили се затътри с него отвъд жп-линията, до близкия супермаркет. За отрицателно време количката бе изпълнена и препълнена със списъка: печена кокошка със златиста кожичка, крайно забранения фин млечен шоколад, коледно руло със сметанов крем, меденки и пр… пр…, да не отегчаваме читателя, че може да му стане нещо…
Претоварена с пълна торба, лисицата едва се завлече обратно до жп-линията, която всеки ден пресичаше съвсем безопасно. Е, на два пъти беше дотам занесена, че чу бумтенето на локомотива и писъка на свирката му току на самата линия, но все пак успя да се отдръпне благополучно. Този път обаче лисицата не чу нищо… Тя нито се огледа, нито се ослуша както обикновено, като че ли Бог й беше отнел и тези сетива…Бързият влак летеше към нея и пронизително свиреше, а лисицата не чуваше … Последното, което чу, беше острото изскърцване на спирачки и разярените гласове на много хора. Торбата със забранените вкусотии се разлетя из Вселената…
На другия ден Лисицата не помнеше нищо…Лежеше в леглото си и не можеше да помръдне.Тънката й шия беше цялата одрана от острите камъни … Опашката й – премазана, лапичките й – подути…
А уж беше Коледа и тя чакаше един малък принц от далечна планета…
Линк на блога на Марияна
http://mostove.info/174/
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4313
