Димитрина Бояджиева е родена в гр. Ямбол. Завършила е Библиотекознание в София. Нейни белетристични творби са публикувани в националния печат. Спечелила е конкурс за написване на радиопиеса, която е излъчена по националното радио.

Първа награда за разказ от Конкурса на в-к Труд „Златен ланец” 2008.Публикувала разкази в англоезични интернет издания: Local Minds, San Diego California, New York Review. Има пет издадени книги.Новата е „Капризите на Лола”. Предстои да излезе шестата „Бароковата Манолита”        

Член е на Съюза на българските писатели.        

Живее и работи в родния си град.  




"РАЗКАЗИТЕ МИ СА ВСЕ ОЩЕ НЕИЗВЕСТНИ И ИГРАЯТ РОЛЯТА НА ПЕПЕЛЯШКА."



- Моля да се представиш по-най краткия и приятен начин!

- Търсеща и очакваща.

- Книгите за теб са...

- Като мъдрите хора. Някъде четох, че в Африка, когато в племето почине старец и при погребението го изгорят, казвали, че библиотеката е изгоряла т. е. мъдростта. Аз имах удоволствието да работя в библиотека. За съжаление в нашето общество днес библиотеката не е в центъра. В центъра е банката. Разликата между двете е, че банката съдържа цифри, банкноти, а библиотеката - паметта на обществото. Библиотеката е нещо същностно. Без книги няма общество. Винаги ме е смайвала абсолютната вяра в банкнотата, докато много хора виждат в книгата нещо абстрактно, без да са наясно, че една книга може да промени живота ни.


- Как подбираш какво да четеш?

- Човек е книгите, които е чел, музиката, която е слушал, картините, които е гледал.... Когато ми хареса някой автор, търся го и почвам да го следя.

- Имаш ли си любимо място за четене?

- Зад бюрото, или в леглото.

- Пишеш разкази. Получавала си ласкави оценки от Николай Хайтов и Дончо Цончев. Бяха ли за теб стимул да продължиш... А днес на коя оценка вярваш?

- Писането на разкази е една усамотеност пълна със създания. Стоиш пред заключената врата и се въртиш в очакване да откриеш ключа и започне скитането в търсене на думи, тръгваш на пътешествие, в което никога не знаеш какво ти предстои. Дончо Цончев намираше разказите ми за „умно писане с дълбока чувствителност”. Бях твърде млада и не можех да повярвам. Трийсет години след това Николай Хайтов нарече словото ми „струговано като вретенце, изящно и точно...” Той даде името на книгата ми „Супермъжки времена”. Днес вярвам преди всичко на себе си, но разказите ми са все още неизвестни и играят ролята на Пепеляшка.

- Имаш ли любими автори, които препрочиташ? Любима книга, която препрочиташ веднъж в годината?

- Имам. Това са „Генералът в своя лабиринт” на Маркес, както и десет негови разказа „За любовта и други демони”. Препрочитам „Великият Гетсби” на Фицджералд, разказа „Котка в дъжда” на Хемингуей, разказите на Татяна Толстая, Виктория Токарева, и разбира се, Йовков. Боже, колко хубави разкази има на този свят!, бих възкликнала като Йовков герой. Наскоро се впечатлих от разказа „Печеливш номер” на Алек Попов. Следя разказите от последната страница на ЛИК. Харесвам разказите на Здравка Евтимова. Те са като необуздани кончета. В началото на моето писане обичах да препрочитам книгите на Ремарк и най-вече „Триумфалната арка”. Това беше времето, когато се препоръчваше „Семейството на тъкачите” на Камен Калчев. Времето, когато пишехме за социалистическото строителство и, ако в разказите ни попаднеше някоя пеперуда, то тя непремено трябваше да лети около някой завод.


- Четенето е и възпитание, навик! Как се възпитава, в твоето семейство четеше ли се, а ти научи ли твоите деца на книги.

- Баща ми беше учител и макар да ни напусна твърде рано, ни остави богата библиотека. Освен това винаги съм работила в библиотека, така че...

- Любими писатели, писатели, от които се учиш.

- Любимите ми писатели са много. Гогол, Чехов, Стайнбек, Фокнър, Набоков... Могат ли да бъдат изброени! Те са толкова много и са ме впечатлявали до отчаяние. Има автори, школски автори, които страшно са ме впечатлявали, признати автори, които съм чела, но не са ми любими, защото ми са далечни. По-скоро светът, за който пишат, ми е далечен. Не обичам да чета автори като Паулу Коелю.


- Имаш ли предпочитани теми за писане?

- Темите сами идват без да зная как. Понякога една дума е достатъчна, за да напиша разказ. Веднъж на улицата чух една жена да казва на друга: На един зъболекар откраднали куфарчето с протези.” Тази фраза ми послужи за разказа „Кунчовите неволи”. Романистът Паскал Киняр твърди, че съществуването на твореца се гради върху два напомнящи музиката такта /сърдечния и белодробния/ и носи отпечатъка на нещо изгубено, което той нарича „нявгашно”. Твърди, че черпим енергия от миналото. Тази тъга по изгубеното според него е изворът на изкуството. Според мен то не е само в музиката и литературата. Аз съм го наблюдавала у възхитителните тоскански художници, майстори на полупритворените клепачи и вътрешен взор.

- Как се вдъхновяваш? Правиш ли нещо специално, за да извикаш вдъхновението.

- Не, просто си вървя по улицата и наблюдавам хората, слушам музика, гледам картини, или си стоя в къщи и докато правя нещо – готвя, бърша прозорци, или каквото и да е, разбирам, че трябва да прекъсна. Сядам зад бюрото и тръгвам на пътешествие, в което никога не зная какво ми предстои. Не е ли странно, в мъглявината срещам някакво непознато създание и започва да иска от мен да съществува - постепено придобива лице, глас, име. Разбира се, не винаги се получава добър разказ. Както казва художникът Рьоне Магрит, не е трудно да твориш, трудно е да достигнеш момента, в който си способен да твориш.


- Опиши ни какво има зад бюрото ти. Каква е гледката през прозореца ти.

- Бюрото ми не е до прозорец, а опряно на една от стените на стаята. Над бюрото ми е закачена живописна творба на дъщеря ми художничката Магдалена Бояджиева, която от десет години живее със семейството си в Испания. Върху бюрото ми са наредени снимките им - най-бллизките до сърцето ми хора. Тук е моето малко пространство, в което пиша разказите си - отзовавам се пред една врата, зад която се крие нещо. Докато я отварям винаги има един магически момент и усещане за нещо странно, което трудно може да се назове, да се обясни, но което дълго време го придружава. Хубавият разказ рядко се случва, но е възможно и носи утеха за цялото останало време.


- Слушаш ли някаква музика докато пишеш?

- Обичам да слушам музика, но пиша в тишина.


- Имаш една излъчена пиеса по Българското радио. Не те ли изкушава драматургията отново?

- Докато пишех новели, правих опити и в драматургията. Сега писането на разкази заема цялото ми време. Казвали са ми, че някой от разказите ми са като сценарии.


- Мечтаеш ли да срещнеш някой писател и да изпиете... каквото ви се пие?

- Би било хубаво, но не ми се случва. Някак си не ми върви в срещите. Или се разболявам, или се разминавам – в деня на раздаването на наградите на „Златен Ланец 2008” - аз летях за Испания. Липсват ми контакти с писатели. Ще се радвам ако някой реши да ми се обади по телефона и си поговорим.

Интервюто е точно, интелигентно и вдъхновяващо. Въпраки, че имаме сериозни различия във възгледите си за творчеството,четох го с удоволствие.