Постинг
08.08.2013 06:00 -
Симеон Христов: От книгата му "Тежки призраци"
ОБИЧАШ ЛИ ТАКА ДА ТЕ ОБИЧАТ?
Сълзите й за малко да покапят по листа: най-ценното късче хартия в живота й.
- Какво става , мила? - изненада я гласът на Лола - колежката от съседната стая.
Всяка сутрин пиеха заедно кафето си, след което се залавяха със служебните задължения.
- Виж! - показа й писмото Мария.
- Предложил ти е! - светнаха очите на по-възрастната жена. - Казах ли ти?
Двете руси глави се доближиха една до друга и зачетоха:
ЗА ТЕБ
- Обичаш ли конете? – Да!
Обичам буйната езда.
- А мен обичаш ли? - О да!
- А с мене буйната езда?
- Обичаш ли да плуваш с лодка,
да галиш сините вълни,
и как до теб в красива рокля,
те галя нежно със коси.
- Допускаш ли понякога, че сякаш
не съм родена между вас,
че идвам много, много от далече,
за да съм твоя всеки час?
- Допускам и обичам скъпа моя,
написах стиховете вместо теб.
Обичаш ли, така да те обичат,
все пак направил съм това за теб?!
- Божичко! - прекръсти се Лола. Беше се просълзила и тя, а едрите й гърди трепкаха от вълнение под вълнената жилетка. - Толкова е хубаво! Честито, скъпа! Този мъж ще те носи на ръце. Пък и как пише…
Изминаха две години от този ден, но Мария не пропускаше и ден, без да си прочете стихотворението. Беше го сложила на тоалетката, втъкнато в красива дървена рамка и го ценеше повече от всичко. Фермата, където заживя с Камен упорито триеше старите спомени, но така и трябваше. В това отношение с него бяха единомишленици и ако не бяха близки и приятели, можеха с месеци да не посещават града. Той по цял ден обикаляше из полето, наглеждаше работниците и насажденията, а вечер, след като се отбиеше през конюшните, хапваха, каквото бе приготвила и заедно гледаха залеза. За някой друг, Камен би бил скучен. Мълчалив и вглъбен в себе си, той рядко проговаряше, но затова пък работата му спореше. За това време доходите им се утроиха, а плановете му за бъдещето я караха да се чувства значима. Веднъж й сподели за тях и Мария се успокои за рожбите си. Вече чувстваше първата, а бе сигурна, че ще има и други.
- Пак ще пишеш стихотворение! - каза му същата вечер. - Чакаме син.
Седяха на верандата и само залязващото слънце бе свидетел на разговора.
Очите му, както всеки път й казаха много повече. Взе я на ръце, пренесе я в къщата, а на другия ден, дори не излезе рано. Наред с радостта му, тя долови и нещо неизказано, нещо непознато, но го отдаде на вълнението: не всеки ден узнаваш, че ще имаш наследник, пък и трябваше отново да пише…
До обед го наблюдаваше, как се суети, нещо рови из кабинета си, докато не я целуна, запали колата и тръгна към града. Разбра го, защото взе лимузината. „Колко странен мъж имам? - помисли си отново. „Може би за това толкова го обичам толкова? Пък и как пише?”
Захвана се с домакинската работа и тъкмо зареждаше пералнята, когато я намери: двуцветна синьо-бяла визитка, изписана с полегнал архаичен шрифт:
„Ще напиша всичко за Вас; от разказ - до лично писмо, от послание - до извинение, от обяснение - до предложение. Вие сте солиден, много зает мъж: стъпил здраво на земята, но тук не говорим за документи, а за чувства. Нима ще си губите времето с подобни неща. Доверете се на писача! И той трябва да се прехранва! Цени - по договаряне!”
Не се ядоса, нито пък засегна. Само отиде в спалнята и притихна пред стихотворението. „Кой от двама ви ме обича?”, попита мълчаливата рамка и се усмихна: нима единият можеше да съществува без другия…
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
