Книголюбие :: Весислава Савава: Щурец

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

12.08.2013 06:00 - Весислава Савава: Щурец

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1040 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 12.08.2013 08:30

Разказ

Делимир се погледа в огледалото. Изкривената му челюст, достатъчно масивна и винаги създавала му проблеми, го отвращаваше. На моменти имаше желание да я счупи, с надеждата, че след операция ще могат да я възстановяват. На три пъти беше много близо до целта, но точно тогава в главата му зазвучаваше песен на щурец. Беше сигурен, че източникът на тази музика беше точно от това насекомо, което обичаше да слуша някога като дете, заточван от родителите си в селото на бащата. Мразеше да ходи там. Начинът на живот, хората, обичаите – всичко това го отблъскваше. Единственото, което обичаше, беше да слуша вечер песента на щурците. Когато се осмели да сподели това с дядо си, получи силен шамар, който накара ушите му да писнат.

„Щурци, а? Тези гадове ми изядоха посевите, а ти ще ми се захласваш по тях? Неблагодарник! Чия ръка те храни бе, аланкооу!”

От тогава намрази още повече летните ваканции. Дори една година умишлено положи усилия да остане на поправителен изпит по математика, за да остане по-дълго време в София. Баща му обаче беше категоричен – „Ще го вземеш през септември! Аз ще го уредя с даскалите.” А малко по-късно се прибра и заяви, че ще получи тройката „служебно”, защото учителката била убедена, че Делимир има знания поне за петица и не можела да си обясни отказа му да ги демонстрира. Плановете му пропаднаха. Тогава за първи път пожела да убие стареца. Знаеше, че това е нещо много лошо, но вече беше чел достатъчно литература и посвети цялата учебна година на криминални романи, от които научи най-важното – „престъпникът винаги се връща на местопрестъплението”. Ето как не оставаше ненаказан. Е, той нямаше да се върне. И неговият случай щеше да бъде от онези, прекъснатите поради липса на доказателства.

Когато намериха стареца мъртъв, приятелите му бяха в недоумение. А самият Делимир не се виждаше никъде. Накрая го откриха в плевнята, стиснал глава между краката си, със счупена челюст и кръв по ръцете. Никой не си направи труда да изследва, чия беше кръвта. Измиха го, повикаха линейка, сирената на която се смеси с протяжния вой на бабата, която оплакваше съпруга си и не можеше да си намери място, че детето също беше пострадало. Родителите на Делимир веднага отидоха в болницата и докато траеше възстановяването му, бяха много мили и нежни с него – нещо, което до момента му беше отказвано. Челюстта му зарасна накриво, но бащата го уверяваше, че така е по-мъжествен. А мъжеството му не остана незабелязано от съученичките му. Те обаче не го интересуваха. Възбудата, която все по-често му създаваше неудобства, беше от съвсем друго естество.

Сънуваше един и същи сън. Намираше се в стаята на дядо си. Там, на една от стените, висеше картина с изображението на змия, но с глава и криле на петел. Винаги стигаше до там, че леко отместваше картината, виждаше зад нея някаква малка вратичка и в този момент стаята се изпълваше с песента на щурци. Той се заслушваше и картината изчезваше, защото точно в този момент изкукуригваше петел. Делимир беше сигурен, че това беше онзи петел, който дядо му заколи ден преди да му счупи челюстта. А картината беше прекрасна. И създанието, изобразено на него го привличаше сексуално. Момчето, сега вече тридесетгодишен мъж, не почувства нито веднъж угризение за тайното си дело, което така и не беше разкрито.

Винаги се вълнуваше от песента на щурците, която чуваше само той. Така и не сподели с никого за тях. Още си спомняше шамара на стареца, когато си позволи да каже нещо за тези насекоми.

„Всъщност, като се замисля, чувам щурците, откакто той ме удари. Сякаш за да потвърдят, че пеят за мен, не се разкриват на никого. Ще ги открия. Тръгвам на път!”

И тръгна.

...
Стигна бързо до Околовръстното шосе на София, тъй като живееше съвсем наблизо и махна за стоп. Първите две коли го подминаха, но когато видя, че са пълни, успокои яда си Третата обаче, въпреки че мина бавно покрай него, даде на заден ход и спря. Красивата глава на млада блондинка надникна през смъкнатия прозорец на „мястото на самоубиеца” и го покани учтиво да се качи.

- Извинете, бях се замислила – каза момичето, облечено в прилепнали дънки и тениска, които разкриваха перфектното ѝ спортно тяло.

- Не сте длъжна да спирате – учудващо и за него самия, Делимир се включи в разговора с желание. – Опасно е за млади и красиви жени.

- Аз пък мисля, че позитивното мислене привлича друго позитивно мислене и трябва да си помагаме. Иначе, накъде би отишъл светът, ако всеки се свие сам в себе си?

„Тази е луда – помисли си Делимир, но ѝ се усмихна. – Чете някаква селфхелп литература и като фанатичен проповедник говори глупости наляво и надясно. Дано млъкне, защото рискува челюстта ѝ да заприлича на моята.”

- Закъде сте, господине? – попита блондинката.

- Закъдето и да е.

- О, авантюрист! Харесва ми. Аз съм за Пловдив. И се казвам Катерина.

- Деян – излъга той и се успокои за това, че тя не му подаде ръка.

Мразеше хората да го докосват. Не беше спал с жена точно поради тази причина. Даже напусна работа, когато получи повишение, защото трябваше да се ръкува по десет пъти на ден с някакви хипотетични клиенти. Дори не искаше да докосва бравите. За негово щастие, наскоро загиналите му родители бяха оставили добро наследство – и в имоти, които безпроблемно отдаде под наем и в пари, вложени във внимателноизбрана банка и можеше да живее необезпокоявано, без да общува с никого. От смъртта им преди два месеца, мисълта за това да тръгне да пътува се беше загнездила в съзнанието му и се радваше, че най-после се реши.

Блондинката хвърляше по някой поглед към него и му се усмихваше, но очевидно беше усетила нуждата му от тишина и не само, че спря да говори, но спря и радиото.

- Не си правете труда, не ми пречи – каза Делимир и съжали, защото отприщи неспирен словесен поток от мадамата.

Била брокер на недвижими имоти и пътувала за изповядването на сериозна сделка в Пловдив. Клиентите много харесали начина ѝ на работа и затова държали точно фирмата, в която работи тя да се заеме с имотите им. Очаквала добри постъпления...

- Ти млъкваш ли някога? – прекъсна я грубо Делимир и Катерина се сви на седалката. – Казах ти, че е опасно да качваш пътници, нали? А още по-опасно е да ги извадиш от равновесие.

Катерина се огледа. Бяха на магистралата. Нямаше как да спре. В противен случай, би изритала нахалника от колата си. Прецени, че е по-добре да запази мълчание и да спре на първата бензиностанция, където да се отърве от него пред свидетели. Нервите ѝ бяха опънати и рискуваше да го убие. Нямаше да ѝ бъде за първи път.

Когато беше тийнейджърка обичаше да тича рано сутрин в парка. Беше мъгливо утро и нямаше много хора. Тръгна по централната алея и вече загряла добре, чу някой да тича след нея. Първоначално помисли, че е ехо от собствените ѝ стъпки, но после усети ръка през гърлото. Завъртя се рязко и удари нападателя си с лакът в диафрагмата. Той се свлече на земята, а тя зарита с тежките си зимни обувки лицето му. Чу изпукване на кости, сякаш някъде много отдалеч, но не спря. Когато вече не можеше да си поеме дъх, осъзна какво е направила. Не изпита угризение или страх нито за момент. Единственото, което я разтревожи, беше да няма свидетели. Не, нямаше. Взе разстоянието до дома си за време, с което би подобрила и световен рекорд по спринтиране, нахлу във входа и бързо отключи вратата на апартамента си. Тогава живееше на първия етаж и за неин късмет, родителите ѝ отсъстваха. Съблече се, взе бърз душ и напъха дрехите и обувките в найлонов плик. Дълго търка бравите и праговете на вратите, където ѝ се привиждаха петна от кръв. После се обади в работата, която беше започнала наскоро за това, че е болна. Излезе. Изхвърли боклука в другия край на квартала и отиде при личната си лекарка – възрастна, разбрана жена, която обичаше да пише болнични листове, без да задава излишни въпроси. Катерина никога повече не отида в парка. Чу съседите да говорят за някакъв труп, намерен там, но не пожела да научи подробности.

Оттогава, никой не я беше нападал и тя повярва, че доброто може да съществува, когато за него е отмъстено. Правеше всичко възможно да помага на хората и получаваше най-доброто – и в работата, и в неангажиращата връзка с женения си шеф, който не отнемаше много от личното ѝ време, което посвещаваше основно на спортуване, но вече във фитнес зала. Разбираше се с родителите си и то най-вече, защото не се виждаха често. Животът ѝ
беше перфектно подреден за толкова млада, едва двадесет и осемгодишна жена, а ето, че този неблагодарен тип отключи у нея забравените ѝ сили да отмъщава. Да отмърщава до смърт.

- Извинете – каза тя с престорена любезност. – Прекалих.

- И Вие ме извинете, Катерина – смутено отговори Делимир, защото не искаше неприятности още отначалото на пътуването си. – Всичко е наред.

- Ще спрем на една бензиностанция. Имам нужда от малка почивка – каза Катерина. – Ще можем да изпием по едно кафе в мълчание и да забравим за лекото недоразумение.

- Съгласен – с готовност отговори Делимир.

Останалите двадесет минути минаха в пълна тишина. Катерина се готвеше за отмъщение, а нищо неподозиращият Делимир се отпусна и се наслаждаваше на късмета си. Отново чу щурците и погледна с крайчеца на окото си към момичето. Тя не реагира и той се убеди, че те отново пеят само за него. „Приветстват решението ми” – помисли си той и се усмихна. Катерина се престори, че не го е забелязала. В далечината видя бензиностанцията и това ѝ беше достатъчно. Щеше да прецени на място дали да се оплаче или да използва момента докато той е в тоалетната и да подкара, оставяйки го на произвола на съдбата му.

- Влизам с теб – заяви Делимир и веднага смекчи тона си. – Нали има мъжка и дамска тоалетна.

- Оки – отговори Катрерина и се обърна с гръб, за да скрие разочарованието.

Беше подготвена и за това, но не и за случващото се в бензиностанцията. Служители и клиенти лежаха на пода, а трима въоръжени мъже с маски, бяха насочили оръжията си към пленниците. Касиерка изпразваше с треперещи ръце съдържанието на касата в зеблов чувал. Тогава един от мъжете с маска на крокодил се обърна към Делимир и Катерина и нареди да паднат по очи. Друг, когото не можаха да видят, грабна чантата от ръцете на жената и се отдалечи от тях. В далечината се чуваха полицейски сирени и крадците грабнаха чувала с парите, след което побегнаха към една от колите. Едва когато гумите изсвистяха, Катерина вдигна глава и разбра, че са тръгнали с нейното возило. Прокле на ум развоя на събитията. Сякаш в отговор на ругатните ѝ, забеляза, че Делимир вече не е там.

„Къде е изчезнал ненормалникът? – помисли си тя. – Едва ли крадците са го взели със себе си. Изрод!”

Тя стана и успя да се свърже с офиса в София, намирайки някакъв мобилен телефон на пода. Увериха я, че вече следят по новините развоя на събитията. Пожелаха ѝ да бъде смела, но тя се успокои едва когато чу, че клиентите от Пловдив са проявили нужното разбиране и също я подкрепят.

Тогава влязоха полицаите. Тя се овладя и изпревари всички в даването на показания. Когато стигна до Делимир, полицаите я прекъснаха и заявиха, че трябва да ги последва в районното управление, където да напише всичко, което знае и да разгледа албума с издирвани престъпници. Нямаше друг избор.

...

Делимир успя незабелязано да се вмъкне в багажника на колата на блондинката. Тя не го беше заключила, а докато крадците се опитваха да тръгнат, той се настани удобно, благодарен за пореден път за гъвкавостта на тялото си. Не беше сигурен защо, но знаеше, че бандитите няма да отворят багажника. Делимир напрегна слуха си за да чуе какво си говорят пътниците в колата, но не чу нито дума. Не бяха разговорливи, с което спечелиха симпатиите му.

„Всъщност, тези момчета ще се окажат далеч по-добри от познатите ми. Не говорят, освен при изключителна нужда, организирани са и много смели. Колко са хората, решени да оберат толкова оживено място, каквато е една бензиностанция? Ако не бях единак, дори бих станал техен приятел, но сега е по-добре да не ме виждат. Дори и това да стане, ще обясня точно със седем думи какво е положението: „Бягам от онази психопатка, с която влязох.” От там нататък, да става каквото ще. Дори да ме отвлекат някъде, ще допуснат грешката да оставят само един да ме пази. Е, тогава, тежко им. А ако ме убият, на кого му пука?”

Колата спря. Делимир се опита да успокои всички мисли в главата си и зачака развоя на събитията. Каквото и да станеше, той беше подготвен. Дори за смъртта си. Не можеше да прецени колко време е минало, но никой не отвори багажника. Колата си остана все така с изключен двигател. Той си спомни как дядо му го заключваше в мазето. Най-ужасяващ беше първия път. Не можеше да го забрави и често го сънуваше.

Беше забравил да затвори портата към градината и гадните кокошки, които не можеше да понася, се бяха разпилели там. Не си спомняше дали не беше го направил нарочно, но така или иначе, трябваше да понесе наказанието си. В мазето беше тъмно, от никъде не проникваше дори малко светлина. Миризмата на мухъл все едно удари момчето през лицето, а когато чу щракването на катинара, искаше да изкрещи. Но замълча. Мълча и когато старецът отвори след кой знае колко часа. Тогава Делимир се усмихна на прародителя си с най-зловещата усмивка, а дядото го намрази. Не пропускаше случай да го затвори в мазето, но момчето свикна и дори извлече най-доброто за себе си – започна да крои планове за унищожението на стареца. Зловещто изражение сякаш се отпечата завинаги на лицето му и никой – нито съученици, нито в колеги бъдеще, нито дори родителите му посмяха някога да застанат срещу него. Само веднъж щеше да се провали, защото докато седеше в мазето и си припомняше филма „Мълчането на агнетата”, който беше гледал тайно от родителите си, нещо притича бързо и се удари в краката му. За малко щеше да падне, но се овладя. Помисли си, че е мишка или плъх и оттогава не пропускаше хаване ли някоие от тези животни, да му види сметката. Когато баба му, мила и богобоязлива жена, го видя да убива един плъх, го похвали и от тогава събра още повече смелост да се разправя с отвратителните гадинки. Единственото, което ѝ спести беше, че в муцуната на всеки плъх вижда лицето на дядо си.

...

Катерина седеше в коридора на втория етаж на полицейското управление и привидно търпеливо очакваше някой от служителите да започне разпита. Чувстваше се като престъпник, а всъщност бе дошла да съдейства.

„Сигурно съм изнервена от преживяното. Да не би да съм само аз? Съмнявам се, че дори служителите тук знаят колко хора още очакват разрешаването на случай, от който са били лично засегнати. И все пак, да минават покрай мен, хвърляйки по един презрителен поглед, не ми се харесва. Чакам точно още пет минути и си тръгвам. Ако се надявам някой друг да ми оправя живота, няма да има никакъв смисъл.”

Загледа се в часовника на стената. Следеше съсредоточено помръдването на стрелките и намери успокоение в тях. Монотонно, без никаква грижа за влиянието си върху хората, часовникът изпращаше още един миг в миналото. Миг, който за някого може да е бил решаващ, а за друг – фатален. Петте минути минаха без да се случи нищо и Катерина стана. Точно тогава към нея се приближи нисък мъж в евтин костюм. Лицето му беше сбръчкано, а дълги мустаци скриваха устните му. Малки, живи очи прецениха жената срещу него и той се усмихна, от което бръчките му се изгладиха.

- Инспектор Славов – представи се мъжът и протегна ръка. – Извинете ме за забавянето, но в момента работим по няколко случая. Заповядайте, влезте.

Катерина се озова в кабинета на Славов. Старо, изтъркано бюро. Още по-стар компютър и телефон, сякаш гост от миналото на предци, които не подозираха за съществуването му. Някакво шкафче, което по-скоро трябваше да бъде изхвърлено. В контраст на всичко това, прозорците бяха идеално измити, а завесите, дръпнати на страни, изпрани.

- Разбирам, че сте в шок от преживяното, но трябва да Ви задам няколко въпроса – продължи инспектор Славов.

- Добре – неопределено отговори Катерина, въпреки че единственото ѝ желание беше да излезе и да се прибере в дома си.

Тогава се усети, че е без кола и без чанта. Нямаше пари, нямаше ключове, нямаше телефон. Изруга на ум, но после си помисли, че може да отиде до офиса, където за всеки случай пазеше резервен ключ, телефони, пари и вдигна очи към инспектора.

- И така, за протокола, трите имена, ЕГН и адрес.

Тя изстреля на един дъх нужните данни, надявайки се, че ще се забавлява как инспекторът се опитва да запише всичко, но пръстите му се движеха по клавиатурата с изключителна ловкост и нямаше нужда да повтори нищо.

- Пътували сте към Пловдив, нали така?

- Да, по работа – изпревари следващия въпрос Катерина, вече с по-малка досада. – Предстоеше сключване на сделка.

- И сте взели пътник на стоп. Не се ли страхувате от такива авантюри?

- Докато не качих Деян, не. Вярвам, че доброто съществува и трябва да си помагаме.

- Деян?

- Поне с това име се представи.

- Ако обичате, напишете на този лист пълни показания за това как изглеждаше мъжът, когото качихте, за какво говорихте в колата и какво се случи в бензиностанцията.

- Дадено.

Катерина бързо изпълни листовете, оставени ѝ от инспектора, без излишни емоции. Само фактите - такива, каквито бяха. Той ги прегледа, подписа ги и се обърна към момичето.

- Ще Ви помоля да разгледате тези два албума внимателно и ако разпознаете спътника си, да го посочите.

Катерина отвори албумите с досада. Никога не беше харесвала разглеждането на снимки. Дори понастоящем, когато бяха цифрофи и слайдшоуто на екрана не изискваше прелистването им. Беше много малко момиченце, когато баба ѝ показа семеен албум и тъй като не познаваше хората на снимките, ги оприличи на призраци. Този път трябваше просто да ги разгледа и се надяваше да разпознае Деян. Пред очите ѝ вече мержелееха толкова много образи – от физиономии на абсолютни психопати до очарователни красавци, за които никога не би предположила, че са заподозрени в престъпление. Стигнала до последната, тя затвори албума със смесица от облекчение и разочарование – досадната ѝ работа беше приключила, но там нямаше снимка на Деян.

- Добре, свободна сте засега. Наши служители вече търсят колата Ви, включително с хеликоптер. Въпрос на време е да я намерим, а с повече късмет, и нападателите. Ако този Деян или както се казва човекът, когото сте качили на стоп е с тях, няма да имаме много работа. Вас ще Ви помоля не напускайте града – каза инспекторът.

- Благодаря – отговори Катерина, заинтригувана от невзрачния на пръв поглед, но толкова интересен човек.

- Наш служител ще Ви закара. Нали сега сте без кола и документи. Впрочем, обявете картите си за невалидни и минете през първия етаж. Колежката е предупредена и ще ви снима за нови документи. За наша сметка, разбира се.

- Благодаря – повтори Катерина. – Ще мина за документи, но после ще отида пеша до офиса. Той е съвсем наблизо, а там имам резервни ключове. Запишете си и другият ми мобилен телефон.

Наслади се още веднъж на ловките пръсти, танцуващи по клавиатурата и излезе от кабинета. В стаята за документи не говореше. Само попълни формуляра, снимаха я и излезе, като взе бележката, която временно щеше да замества документите ѝ за самоличност.

Петнадесет минути по-късно влезе в офиса. Колегите ѝ проявиха разбиране и не ѝ задаваха излишни въпроси. Управителят на фирмата я увери, че може да си почине три дни без да се притеснява за нищо. Предложи ѝ аванс, но тя отказа. В чекмеджето на бюрото си имаше пари, намери там и ключовете за апартамента си и другия мобилен телефон. Обади се в банката и блокира картите, успокоена, че никой не беше теглил пари.

- Ето ти ключовете от резервната ни кола – каза управителят. – Няма да ходиш пеша. И един приятелски съвет, смени вратата или поне бравата на апартамента си.

- Прав сте, господин Радев – отговори тя, отбелязвайки колко разумна идея е това.

- Имаш ли нужда от помощ?

- Не, благодаря, ще се справя. И утре ще бъда на работа.

- Добре, ще се свържа с клиентите в Пловдив. Съгласиха се сделката да бъде сключена тук, така че няма да пътуваш отново.

- Благодаря още веднъж и приятен ден.

Катерина уреди нужното в магазина срещу офиса набързо и половин час по-късно вече беше в дома си, снабден с нова врата, ключове за която имаше само тя. Отбеляза си наум да остави отново резервни в офиса, взе душ и си легна. Заспа веднага.

...

Делимир вече губеше търпение и мислеше как да отвори капака на багажника, когато силна светлина го накара да закрие очите си с ръка. Над него се надвесиха две мъжки лица. Едното приличаше на офицер от Гестапо. Много бяло, с високи скули и малки сини очи. Другото – негова противоположност: съвсем мургаво, с черни очи и големи плътни устни, които се разтеглиха в иронична усмивка:

- Как-во си имаме тууук? – чу Делимир гласът, който им заповяда да легнат по очи в бензиностанцията и изтръпна, въпреки че беше подготвен за този момент.

- Излез! Веднага! – нареди гестаповецът.

- Вижте...аз...

- Някой да ти е разрешил да... – в този момент вой на сирени заглуши думите му.

Двамата се спогледаха и хукнаха вдясно. Делимир се изправи и видя, че те, последвани от третия, облечен с кожени дрехи, хукнаха към гората, която беше отстрани на пътя. В този момент видя ръката на униформен служител на рамото си.

- Имате право да мълчите. Всичко, което кажете може и ще бъде използвано срещу вас в съда.

- Но аз бях отвлечен...тези престъпници...

- Моля, вървете напред – каза полицаят, а Делимир видя с крайчеца на окото си колегите му, които тичаха след обирджиите в гората.

…

Катерина седеше зад двойното огледало и трепна, когато видя стопаджията. Кимна към полицая, когато Делимир, представил ѝ се като Деян, мина крачка напред. На второто влизане на четирима човека, накарани да кажат репликата: „На земята! По очи!”, тя разпозна гласа на въоръжения престъпник. Полицаите я освободиха, след като я уведомиха, че ще задържат колата ѝ за още двадесет и четири часа.

В коридора се видяха с инспектор Славов.

- Мила Катерина, знаете ли, че едва сега се разплете закрит преди години случай?

Тя се смути и с ужас очакваше да чуе изщракването на белезници върху китките си. Беше сигурна, че са разкрили тайната ѝ и усети прималяване. Опита да запази самообладание и извърна поглед към следователя:

- Делимир, така се казва Вашият стопаджия, се изпусна и призна за убийството на дядо си. Причината беше една картина на стената в кабинета на мой колега. Тя е с изображение на базиликс – митично създание с тялото на змия, но с глава и криле на петел. Делимир се вторачи в нея усмихнат и така започна разказа си за това как е убил собствения си дядо. Сега вече ще може да бъде подведен под отговорност по две дела, на едно от които вие ще бъдете свидетел.

- А обирджиите? – попита Катерина, поемайки си въздух.

- Ще бъдат съдени и вярвам, ще получат максимална присъда.

- И аз вярвам в това.

- На Вас Ви прилоша, всичко наред ли е? – попита Славов, забелязал пребледняването ѝ.

- Просто съм уморена – овладя се Катерина. – Емоциите ми дойдоха в повече.

- Вървете да си починете.

„Всичко е наред – мислеше си тя. – А до кога ли? Кога ще пощурея и подобно на малоумния Делимир, ще си призная за убийството? А дали вече не ме следят? Или не са взели отпечатъците ми и един ден да стигнат до моето убийство?”

Увлечена в мислите си и притеснена от всичко, което се случваше, не забеляза безшумната кола, която се движеше с висока скорост по малката улица. Последното, което видя бяха светлините на фаровете ѝ.

Нагоре