Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.08.2013 06:00 - Весел четвъртък: Димитрина Бояджиева
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1367 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

    image

       Шарж на художника  Николай Димитров



   ТУЙ,  ТЕХНИКАТА,  Е ГОЛЯМА РАБОТА


Влизай, влизай, момче. Е, гледай ти работа! Казваш, Илийчо те изпраща. Разбрах, иска дебелата фланела, две петалки от луканката и малко пари. Сядай де, сядай, ний тъкмо обядваме. Станке, момчето идва откъм Илийчова страна. Вярно ами, я сипи още в една чиния от манджата. Тъййй, значи с Илийчо сте заедно в курса по компютрите. Хубаво, щото да ти кажа, туй, техниката, е голяма работа. Още като ми каза Илийчо за курса, му викам: гледай, струвай, техниката да овладейш, компютърен специалист да стане, де. Станке, ти недей да подкашляш и да махаш с ръка, демек все тая, ами донеси нещо за пиене, да се чукнем с момчето. Пък ти вземай, момче. Хапни си. Ааа, няма не ща. Не вярвам туй време още агнешко със спанак да си ял. Как, казваш, ти е името? Аха, Трифон. Та ти казвам, Трифончо, туй, техниката, е голяма работа. Тя баба ти Станка знай, нали като войник бях телефонист, ало и на сън виках. Колко пъти съм я стряскал с туй „ало”, пък тя сънена, кажи бе, Стефане. Търкам очи аз, докато се оборавя и, като разбера, че войниклъкът е сън, от радост сграбчвам баба ти Станка и няма какво да ти разправям. Резултатът е налице – бащата на Илийчо, де. Какво викаш, Станке? Няма я фанелата ли? Търси, търси. Ха наздраве.
Та появи се баща му на Илийчо на белия свят, ама още ненавършил годинка и светът почерня. Пламна войната. Мобилизираха ме и хайде в свързочната рота телефонист. Бам, бам... все напред, щото българският войник назад не знай. Хубаво, ама при едно нападение свръзката прекъсната. Ами сега? Отчая се командирът. Дожаля ми за човека, затуй се престраших: Разрешете!, козерувам аз, наредете за двама помощници и тръгвам. Чакай бе, боец, вика командирът, как тъй, снарядите хвърчат! Нека хвърчат, козерувам отново аз, пък като изпълня задачата, искам десет дни отпуск. Дадено, вика командирът, само ми дай свръзка, от мен отпуската.
Тръгнахме с момчетата. По жицата, по жицата, все по жицата. Нищо. Вървим, вървим, с километри. Пак нищо. Пък снегът навява. Момчетата викат да се връщаме. Как тъй ще се връщаме, крещя аз във виелицата, продължавай! Минаваме веднъж и още веднъж – нищо. По едно време хващам аз жицата. Викам си: Стефане, дръж се. Мамка му и германец, като отрязал жицата и пак я съединил, ама краищата подвити, ей тъй, Трифончо, тука гледай, допрял ги изолир с изолир и пак ги омотал отгоре. Демек – няма нищо. Няма ама... Съединявам аз жицата, снемам телефона от гърба и въртя: ало, дайте ми командира. Стефане ти ли си? не вярва на ушите си командирът. Аз съм. За отпуската важи ли? Важи бе, Стефане, как да не важи. А за помощниците? И за тях. Какво има, Станке? А, намерила си фланелата. Остави сега таз фланела. То момчето не е тръгнало да си ходи. Наздраве, Трифончо.
Та ти казвам, Трифончо, даде човекът. Връщам се аз вкъщи, какво да видя. Баба ти Станка реве, лапито, баща му на Илийчо де, и то реве. Прасето квичи, ушите им ще изяде. Гладни. Бреее, че като взех гъдулката – и на талигата. Де сватба, де кръщене, де по гробища, напълних талигата и прасетата млъкнаха. Пък вечерта... „Абре, либе, първо либе, къде ходиш, що не дойдеш...”, че аз да ти кажа. Тъй ли беше ма, Станке? Тъй я. Ти не я гледай сега баба си станка, тогаз беше млада. Като я пипнеш, сякаш копринен чорап държиш в ръцете си. Сутринта баба Танасца, комшийката де, вика през оградата: Булка, какво беше туй нещо цяла нощ на дувара, такър-такър, чат-чат? Пък Станка: Стефан си дойде, кай, в отпуск. Ааа, туй ли било? Нека сте живи и здрави. Живи и здрави я. Щото ний с баба ти Станка... Ха, не се изчервявай де, Станке. Какво, люх, Стефане, с оназ си работа приказки приказваш. Не помниш ли, цял ден с гъдулката, пък вечер... Ама баба Тансца не пита вече. Тя си знай жената. Ха наздраве!
Хубаво беше Трифончо, ама броените дни бързо свършват. Връщам се аз на фронта – тук рота, там рота, няма рота. Питам един войник, къдей втора рота? Пък той, каква втора рота? Как каква? Нашата рота. Ама ти не знаеш ли, няма вече втора рота. Избиха ги до един. Не думай бе! Брех, брех, брех. Та те питам аз тебе, Трифончо, ако не беше техниката, къде щеше да е сега дядо ти Стефан? Недей да вдигаш рамене, ами кажи в черната земя и туй то. Ни края на войната щях да видя, ни баща му на Илийчо, ни баба ти Станка. Тя Станка на унгарски велосипед щеше да се вози, ама не би. Много грабиха всички от Унгария. То и ний грабихме, ама по-малко. Кой огърлица, кой радио, кой кожено палто, пък аз – велосипед.Ама велосипед да ти види окото – писан, с по едно байраче от двете страни на кормилото. Много му се радвах. По цял ден си го лъсках. Ама като не е писано. Ха да не псувам сега и стопанка му. Спряхме в едно унгарско село на бивак. Припичаме се ний на слънцето и чакаме да дадат заповед за тръгване, пък на мен очите ми все във велосипеда. Че като се лепна една братушка, хароший велосипед, вика, красивий! Прадаьош? И вади една буца пари. Унгарски ли, български ли, руски ли, не питам. Само викам: неее, и правя с пръста тъй, демек от „нето” ако не разбира, по махането на пръста да му стане ясно. А той продължава да ми навира буцата с пари. Пък аз, не ми е за продан, братушка. Не го давам. Ще го нося в България. И освен пръста започнах да клатя и главата, да подсиля „нето”. Хубаво, ама нашето „не”, било тяхното „да”. Пък аз откъде да знам. Хвана се отново за кормилото и пак ми подава парите. Работата се влоши. Добре, че взводният се притече на помощ. Де на руски, де на български, обясни на братушката. Клюмна му главата на братушката. Прибра той парите и вика: Товарищ, давай вокруг. Взводният пак превежда. Щом е за едно завойче, викам, може. Кешки да не бях се съгласявал. Хепна се братушката и все около нас кара. Един път, още един път и все се смее. На третия път като мина, вдигна средния пръст и вика: Денги не хочиш, вот тебя!, и подкара в права линия по шосето. Как да не псуваш сега и стопанка му. Иди го гони.
Не ми било писано за колелото, Трифончо, ама ти казвам, туй, техниката, е голяма работа. Станке, дай фанелата. А тъй, и наденичка си приготвила. Чакай сега да видим какво има в портфейла.





Гласувай:
3



1. knigolubie - Може ли с аргументи?
22.08.2013 15:19
Бих помолила хората, които гласуват за материали с "минус", да изказват своето мнение, да обосновават защо даден текст не им харесва.
Благодаря!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2012358
Постинги: 1510
Коментари: 722
Гласове: 4263
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031