Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.09.2013 06:00 - Магдалена Гигова: Маги, от Магелан
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 947 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                     
              image


          Карибски пиратки-1



Идва ми да се ощипя, да се ритна и пак да се ощипя. Защото съм на Карибите! Преди 20 г. карибски круиз ми звучеше абстрактно като совалка до луната. А ето ме тук - изумрудено море, сапфирено небе и златен пясък! Сякаш се разхождам в ковчеже с бижута. Ще избродя 2372 км с плаващ петзвезден хотел между Френските и Холандските Антили, Британските Вирджински острови и Доминиканската република. Пак се ощипвам. Контролно. Че току-виж съм се събудила.

Слава Богу! Все още съм в пристанището на Санто Доминго и двигателите боботят на отплаване.

И ето ни две „девойки” жадни за приключения. Аз и Диана. Толкова отвратително съвършена е, че ако не ми беше приятелка щях искрено да я мразя. Има всички предпоставки за това – красива, слаба, известна певица, световно награждавана композиторка, щастливо женена с умно дете, знае как да се облича, какво кога да каже, има чувство за хумор и отгоре на всичко готви! И я гони същата неутолима жажда за приключения като мен.

Минути след като метнахме куфарите си в хотела на междинната спирка Мадрид, вече уговяряхме екскурзия, която включва корида. Жалният рев на биковете ще остане гравиран в сърцата ни. Коридата е напълно безмислено творение на човешкия мозък. Почти колкото бокса. Само не знам кое е по-осъдително. Млади и здрави хора да се млатят за пари или красиви мъже да се гърчат в странни движения пред кротко добиче, докато го нервират до безпаметство. И още по-бездушни субекти да ги аплодират, защото са го наръгали. От коридата позорно се скрихме зад кана сангрия и нощна разходка около „Пласа Майор”.

Полетът до Ла Романа в Доминиканската република си беше конфекция – гадна храна, посредствено вино, детски рев.

Само дето ни разкриха. Тъкмо си мислехме, че цяла седмица ще правим каквото си искаме, защото никой не ни познава, добре модулиран глас на чист български изцепи „А това не е ли Диана....?”. Дискретно затърсихме с поглед сънародниците. Не ни отне много време. Сред папагалено пъстрите летовници изпъкна мъж в черен лъскав костюм с вратовръзка, който лющеше семки като маслобойна и опъваше дълги глътки парлив алхокол от шумяща найлонова торбичка. После се оказа сладур, кмет и певец. Но първото впечатление ни накара да се снишим като Тодор Живков на седалките.

Не се мина без екшън на границата. Изприщихме се да доказваме на разни доминикански чиновници, че България е член на Европейския съюз. Бяхме адски шокирани - не знаеха и настояваха за визи. Но същата врътка се повтори на Мартиника (френска територия) и на Тортола (британски протекторат). Надприказвахме ги!



Задъхани от любопитство обхождаме кораба. Ами всичко си има! Няколко басейна, пак толкова ресторанта, повече от няколко бара, театрална зала, казино, библиотека с хайдушки скъп интернет, фризьорски салон, магазин, аниматорски тим, дори детска градина, туристическа агенция и собствен вестник. Абе, тези хора са се подготвили сякаш ще векуваме на парахода. А идеята е нощем да плаваме до следващия остров пък денем да го обхождаме до последната песъчинка. Защото ако човек се хване на всички забавления, с които атакуват клетия „круизист” ще е зает от водната аеробика сутрин до конкурса за Агент 007 в малките часове на нощта.

Странното е, че има хора, които го предпочитат. Охолни испански пенсионери нанизват 5-6 круизни седмици една след друга, защото им излизало по-евтино да се реят между островите all inclusive отколкото скуката с тежки режийни у дома. Но те вече са извъртели малкото карибски забележителности по няколко пъти и предпочитат да претакат безплатните коктейли „Камиказде” с отговарящ на името ефект върху ума и тялото.

Купонът обаче е голям. На вечеря сервитьорите, които се падат по трима на маса (съотношението екипаж-пасажери е 1200 пътници : 700 души обслужващ персонал), хвърлят таблите, започват луди танци около трапезите и размахвайки салфетки пеят „Да живеят най-добрите пасажери!”. Гостите пък им отвръщат с „мексиканска вълна”.

Капитанът на кораба Микеле да Роса също е голяма терца. 70-годишен италианец с искряща бяла униформа в тон с подредената му на правилни вълнички коса. Толкова много прилича на немския актьор Клаус-Юрген Вусов, който играеше капитана на луксозния круизен кораб „Германия”, че почти не вярваме да е истински. Бъзикаме се как всъщност някой не толкова представителен кара парахода, а този го изваждат вечер „на батерии” да се разхожда между нас и да изглежда като капитан. Работата се оказа наполовина вярна. В търбуха на машинното и на мостика четирима български механици и нашенец, главен инженер, се грижат 40-тонната грамада да върви без грешка. Но капитанът си беше „съвсем истински”. Класически италиански бонвиван, ценител на женската хубост. Под влиянието на българското лоби (обясниха му колко „велика” е дружката ми Диана, а и Микеле лично се увери от сайта й) ни покани на капитанската маса. Две български моми, една шведка и една испанска баронеса. Когато попитахме привлекателната скандинавка какво работи тя отвърна „Бях серкетарка, в момента съм луксозна жена”. Плюс капитан да Роса – притежател на собствена изба с винена колекция, различна от „ширпотребата” на кораба. Поръчва си специална смеска кафе за еспресо, която на ключови пристанища му доставят от Италия. Рано останал сирак и като кадет във Военно-морската академия пеел канцонети по кръчмите в Неапол, за да се издържа. Та вижда в Диана парче колежка. Дори й предложи да изпее нещо. На рояла зад гърба ни черен до тъмносиньо пианист ромонеше лесна за преглъщане класика. Диана учтиво, но твърдо отказа. Защото е професионалистка.

Макар и на 70, прекарал 4 инфаркта, Микеле да Роса не е бутафорен капитан. Уверихме се, когато ни допусна до мостика. Първият път си доставихме удоволствие като „подкарахме кораба” – т.е. натиснахме копчето, за да заработят машините и се почувствахме важни. А за десерт, в края на круиза, присъствахме на свещенодействието акостиране. То се оказа ювелирна работа. Пристанището на Санто Доминго е дълбоко 9 метра, а корабът „Холидей Дриймс” гази 8,5 м. Капитан, лоцман и целият екипаж бяха съсредоточени сякаш изстрелваха космически кораб. На нас ни казаха да не шукваме. Имаше нещо магическо в това да затаиш дъх в тъмното, да слушаш как десетина моряци един след друг повтарят с колко части от градуса да изместят кораба и да се чувстваш част от нещо толкова прецизно. Като да присадиш сърце.

После разбрахме, че долу в машинното е имало „екшън”. Един кабел прекъснал и български механик играл ролята на жива свръзка, докато акостираме.

Хм, мислехме, че „Холидей дрийм” със 7-те си етажа е внушително нещо, докато не го видяхме на кея в Антигуа до „Коста Атлантика” - 17-етажно чудовище с цели нанизи от барове и ресторанти, басейн с изкуствени вълни за сърф, апартаменти със зимни градини и джакузита... Обаче някакси прекалено голям и бездушен. На неговия фон нашият кораб изглеждаше като зрънце хайвер до кашалот. Но пък в „хайвера” коридорите и редовите каюти са двойно по-обширни. А и в плаващия небостъргач нямаше оркестър от мариачи, които изпращат гостите на вечеря. Нито пълчищата сервитьори можеха да запомнят точно какво розе предпочиташ с яденето и да го вадят колчем те видят. Грандоманията има и лоша страна – обезличава. А ние си бяхме почти роднини със сервитьорите Педро, Рафаел, Руди, Гомес – все момчета-латиноамериканчета.Дано подобаваща част от от задължителния бакшиш 60 евро, който оставя всеки пасажер на излизане, да се е паднала на тях.

Някои пътнички направо си станаха баджаначки. Чудехме се защо „Барът на Хенри” винаги беше фраш, докато не видяхме младежа с коктейлите. Венецуелска версия на Киану Рийвс, накацан от лелки с жадни погледи. Даааа... по-малкият кораб определено предполага по-интимни отношения. Нямаше да мисля така, ако се бях оказала на мястото на немския журналист цанен да описва живота на неистово голям круизен параход в продължение на 6 месеца. Ей такава работа искам!



Ама аз се отплеснах в клюки! Вместо да наблегна на Карибите. На третата спирка вече си убеден - островите си приличат само по „природните дадености”, но всеки си има свое лице и настроение. И те зависят най-вече от... колонизаторите.

В Доминиканската република испанците са подправили с европейски пиперец лежерната нега на местните араваки и са капнали негърска отвара на вкус. Затова хората са приветливи и лъчезарни, но първото предупреждение, което чуваш е да си пазиш златното колие от преминаващи с мотопедче младежи и ръчната чанта от всички. Обаче живеят в съгласие със себе си. Когато попиташ американеца „Как си?”, той неизменно пуска 24-каратова усмивка „О кей!”, независимо какво му е на главата. Българинът пък мигом започва да се жалва „Братче, много съм зле!”, дори нещата му да вървят перфектно. А карибецът отвръща „Tranquillo” – спокоен. И това му стига да е щастлив.

Остров Мартиника е по-френски от крайните квартали на Париж. Пъстроцветните фасади, тесните улички и колониалните сгради напомнят Ница и Кан в най-добрите им дни.

Докато на Антигуа и Барбуда си личи, че местните са взели властта. Природата е оставена на самотек, класическите постройки са занемарени, но пък си имат паметник на революционера-основател в почти „ленински” размер. Което не им пречи да наричат двуетажната барака „мол”, да разчитат на безмитния алъш-вериш и да цицат туристите безогледно, както в „Балкантурист” по време на социализма.

Микроскопичният Сен Мартен се дели на две – холандска и френска част. Като първата се произнася Маартен. Предприемчивите нидерландци са оставили своя отпечатък в тесните фасади и безбройните магазини за скъпоценни камъни. Французите пък са наблегнали на луксозните хотели и девствените плажове.

Британските Вирджински острови напомнят красива, но невчесана мома с почти козите си пътеки вместо улички. На мнозина обаче дивата природа им харесва. Включително и на Бил Гейтс, който си е купил половин остров. Местните се бояли, че ще го набичка с хотели. Той пък си построил имение далеч от брега, но и от хорските очи. А и когато се вгледаш в комплексите сред бухналата зеленина, осъзнаваш, че са квинтесенция на лукса.

Прав е бил Христофор Колумб, когато на 5 декември 1492 г. възкликнал, стъпвайки за първи път на доминиканския бряг „Това е най-красивата земя, която са виждали очите човешки!”.

Както споменах, хубавото на карибския круиз е, че нощем корабът-хотел плава, а всеки ден си на различен остров. Лошото му е ... същото. Защото имаш 12 задъхани часа да „глътнеш, сдъвчеш, че и усетиш на вкус” поредната чучнала се насред океана държавица. А между временно алчната ти човешка природа иска да „засмуче” и екзотиката на безлюден остров, да се повози с катамаран, да се гмурка, да плува с делфини. И изобщо круизът отеснява драматично. Но да караме по маршрута.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. fumiko - Чудно е!
05.09.2013 09:02
Много ми харесват такива истории, как то се казва на руски "непричесанные", то ест рошави, естственни и сърдечни. Браво!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2012214
Постинги: 1510
Коментари: 722
Гласове: 4263
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031