Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2013 06:00 - Калина Томова: Персонажи
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 770 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg




Когато погледна в очите му, остана поразена – от хладината, която прочете в тях. Точно в този момент! Проумя го изненадана, никога не беше виждала погледа му такъв. Нещо се бе случило. Долови го с подсъзнанието си, по някакъв непонятен начин.

Заболя я. Изведнъж денят се срина в нозете й. Остана само празнота. И ударите на сърцето й. Все още бе жива. Все още небето синееше, но някак помръкнало. Все още дишаше, но въздухът влизаше тежко и трудно в гърдите, сякаш някой дереше отвътре душата й.

В момента не си зададе въпроси, само почувства. Усети края на нещо много вълнуващо, красиво по своему. Знаеше, че бе нетипично изживяване, донякъде нереалистично, а в същото време истинско. Бе се увлякла. А отдавна сложи забрана за подобни волности. Пусна го много близо до сърцето си, прекалено близо. Нещо я накара да постъпи така. Довери му се.

Може би, той нямаше вина? Всъщност, да! Никога не бе го упреквала в нищо, приемаше го такъв, какъвто е. И никога не би го обвинила! Защото всеки човек има своята същност и когато се докоснеш до нея, се отваряш отвътре и го приемаш в сърцето си.

Знаеше, че заблудата идваше от самата нея. Обичаше да украсява нещата, да приема малкото зрънце за нещо голямо. Но беше щастлива. Тази нейна възторженост грабваше другите и им доставяше радостна тръпка. Бе различна, можеше да се смее пленително и да се зарадва на нещо много дребно, което магнетично се предаваше в пространството. Така увличаше сама себе си, слагаше цветни ореоли около хората и ги обичаше. Обичаше да ги обича! И да се раздава – цялата! Душата й преливаше навън и осветяваше с възторга си пространството.

Но сега... Усети самотата, шестваща надменно по тихите кътчета на смълчаната й душа. Да! Самотата злорадстваше, опитвайки се да я превземе отвътре. Болеше я. За кой ли път? Докога?

***

Времето си течеше неумолимо, по своите скрити неразбираеми закони. Всъщност, що за понятие? Време! Кому беше нужно, освен на хората, за да отмерва един подарен им отрязък, през който бяха задължени да изживеят толкова странности, болка и обиди, че едва оставаше място за нещо хубаво. И все пак... Времето, създадено най-вероятно заради тях, за да мерят с него своите човешки представи за реалност, свят и живот, изтичаше безпощадно в нищото, откъдето бе и дошло. Но не само това. По същия невероятен начин, по който бе сътворено, то притежаваше силата да притъпява болката, да заглажда раните, да приспива обидата, да храни с илюзии.

***

Тя свикна с това, че него го няма, че никога не е бил истински до нейната същност, че всичко е било само една отворена книга, от която в даден момент четяха заедно едни и същи глави... И разсъждаваха – много сходно, върху прочетеното. Както често се случваше, тя се увлече и повярва – че е героиня от книгата, а той – героят до нея. И примеси реалността с авторската измислица! И потъна в нереалния свят на един нов роман, който все някога щеше да стигне до своя естествен финал. А можеше да е и от онези персонажи, които живеят само в определени раздели и после изчезват, изместени от централните образи?

Болеше я. Много. Потърси спасение. Не знаеше как и в какво. Но с времето свикна. Постепенно – докато изтрезня от своите опияняващи светли илюзии, докато осъзна, че всъщност нищо не е било така, както тя го е виждала... Или не? Но вече бе все едно, вече не бе същото. Отдавна.

***

След време тя щеше отново да гледа реално на поредния ден. Какво ли би й поднесъл? Докъде ли би могла да стигне? Талантът й да пътешества из света на мечтите дали би й помогнал да направи открития, полезни за хората? Да им подари нестандартни истории, които да зареждат обрулените им от несгоди души? Всеки имаше своята рана, всеки жадуваше да чуе някаква вълшебна измислица, в която да разпознае себе си, да открие път за спасение. Би ли могла да измисли такъв път за душите на другите? Защото за своята й бе трудно да начертае... Но за другите? Защо не!

***

Когато погледна в очите му, остана поразена... Все още четеше в тях – отражението на своите мисли... Може би беше илюзия, може би беше различно, може би тази заблуда бе смешна и глупава, но тя реши да остане така – съхранила този поглед, отразяващ като дълбок кладенец светлината на нейното приятелство и копнежа за нещо истинско и красиво! Другото... Всъщност, какво друго имаше?

***

По белия лист тичаха малки тъмнооки букви и се надпреварваха да заемат своето точно място в поредната дума. Доколко смислено щеше да бъде звученето им, зависеше не от тях, а от ръката, която ги подбираше, подвластна на течащите мисли... Мислите за един човек, дошъл нереално в реалния неин живот, за да го бележи с почерка си завинаги. Малки тичащи букви, които пожелаха да разкажат...




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2011787
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031