Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.10.2013 06:00 - Галена Воротинцева: Ти мен чу ли ме?
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 873 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg




    Прекопаване на гроб с джобно ножче




Ти, човеко, който си тук под земята, лежиш си и безгрижно си почиваш – виждаш ли ме, чуваш ли ме? Знам, че се умори и накрая легна, но все си мисля, че трябва да ме чуваш. Не може да спиш чак толкова дълбоко, че хич да не ме чуваш. Вярно – място злачно, място спокойно – да ме пита един какво правя тук да ти тропам на главата, ама на. Искам да постоя край тебе. Като си помисля – не си през света, само на два метра надолу си, даже гледам да стъпвам по крайчеца, че да не ти причиня болка. Пък като беше тук хич не съм се замисляла дали не те тъпча, дали не те настъпвам по болното място. А ти болни места имаше, но си ги криеше и на никого не казваше. Досещах се за тях само някой път като се случеше да те видя как преминаваш с опакото на ръката през очите си. Сега тия твои очи дали не сълзят пак... Знам, че няма начин да не усещаш дима от цигарата ми. Как не ги обичаше тия цигари, човеко! Как не ги обичаше! Но пък аз ги обичах и понеже и ти ме обичаше, ама много ме обичаше – захаресва ми и цигарите: "Я си запали една цигарка, че дип хубавичко ти приляга. Ами! Хич не ми пречи даже – въздух има колкото щеш, стига на човек да му се диша."
Сега, мили ми човеко, аз отивам на майната си – все пътувам и един господ знае къде ще стигна, но пътят ми оттук мина, пък може и аз да съм го подкарала насам, някакви сили може да ме дърпат към теб. Тук се заесени и заваля, но има една жажда, дето с дъжд не се напоява. Мисля си, сигурно и на оня свят има жажда. Има, нали? Щях да ти наливам вода от тая чешма до гробищата, но сега там пият вода циганските коне, пък навремето знам как обичаше да идваш да переш тук едни шарени черги. Сега с пералнята е лесно, пък тогава ти с една дървена бухалка – като почнеше да пердашиш чергите – не прахоляка от галошките ти, ами цялата мръсотия на света изтупваше сякаш с тая бухалка. Шарени като живота бяха чергите ти – ред черно, ред пъстро. Ти викаше, че черното отваря шареното и покрай черното цветът още повече грее. Като те гледах – една шепа човече, пък никаква мръсотия не ти се опираше – виждаше й сметката на мръсотията, налагаше я с бухалката и изпод нея покрай малкото ти телце се пръскаха слънчеви водни капки като ветрило. После всичко светеше от чистота. Можеше, значи, отново да почвам да плескам мръсотии върху чистото. Но това го разбирам чак сега. Аз цапах – ти ми шеташе. Защото така се расте - така казваше ти. Човек трябва да порасне, и чак тогава спира да цапа. Затова се отбих – доброто се помни. Понеже сега от любимата ти чешма циганите поят конете, купила съм ти минерална вода и ароматизирани свещи – черква не срещнах, още по-малко свещоливница, та да взема каквото се следва като за това място. Но ти си търпелив човек – както ми траеше отровата на цигарите, ще изтърпиш и ароматизираните ми свещи.
Мисля си, като те гледам как си обрасъл, човеко ми, скоро май не са минавали твоите хора. Да прощаваш, че ти го казвам. То и тук една такава – никаква. На живите не сколасваш да ошеташ, пък за вас – кога време. Каквото смогнем на задушница – това е. На вас един ден ви стига. Другите дни са си за нас, ама да ме питаш какви ги вършим през другите дни... През другите дни си имаме работа – така им викаме на всичките безсмислици, след които тичаме. Знаеш как е. А тя, работата е да не ни е скучно докато пътуваме насам, където си ти. Ей ме на, мене – търча насам-натам като шугава овца и само нощем като се случи да те сънувам, на другия ден спазарявам съвестта си с кутийка тунквани бисквитки за бог да те прости, и толкоз. Знам, че и на тункваните бисквитки си доволен и предоволен. В такива случаи ние тук казваме: „Той е над тези неща.” За теб съм сигурна, че гледаш отгоре. Не отвисоко, а отгоре. Ти не можеше да гледаш отвисоко – все се мъчеше да си на едно с другите, все се свиваше, да не би да засенчиш другите с оня твой голям ръст, скрит в мъничкото ти тяло.
А другите, като гледам мене си – хаир от тях да не чакаш. Виж ме – ей така идвах при теб като беше и тук: ни китка, ни дарче, ни нищо. Защото ти нищо не чакаше и така ни научи – че нищо не ти трябва. И сега едва ли съм ти притрябвала, обаче ти ми трябваш и май нарочно натирих пътя си покрай тия гробища. Както си пътувах с пълна газ по житейската магистрала, току отбих по черния път и се шмугнах между могилките. Затова малко неподготвена съм. Мотичка нямам да поразчистя над теб, но и джобното ножче ще свърши работа – виж го трънака, почти го окосих. И, нали не е всеки ден – с голи ръце ще го изкарам далеч, далеч от теб. Ти на тръните им беше свикнал още преди да си отидеш. Голям бурен се извъдихме всичките. Но това тук е друго – поне за пред хората трябва да ти е наредено и натъкмено, че на хората не им стига на живо, ами и умрялото на човека не изпускат от око. Твоите сигурно ги одумват, но сега ще те оправя с джобното ножче – ей така, набързо, докато си приказваме.
Комшиите ти, гледам, и те не са цъфнали. И те буренясали. И на тях ще поошетам, че да не се прехвърли паламидата пак към твойта глава. Знаеш как е – от човек на човек ходи. При вас е същата работа, само дето вашият буренак на никого не пречи – ни на живи, ни на умрели. Ама гледаме уж да е поошетано, да не отваряме приказка да ни одумват, че хептен сме ви отписали. Тия, дето са край теб – и те все хубави хора, знам ги, бог да ги прости. Насъбрали сте се – както се казва, все едно сте с конкурс избрани. Тук, при нас, много са на мода конкурсите, та ми дойде на ума и тая глупост, като гледам какъв хубав народ има край тебе. За небесните конкурси ми е думата. Както и да е, сигурна съм, че душите ви се разбират. С тялото е друго, то засищане няма – докато го нахраниш – то пак огладняло, докато го облечеш – оголяло, докато го стоплиш – то пак замръзнало, докато го разхладиш – нов огън го настигне. Като погледнеш, колко е човек – един чувал мръвки и цял живот на тях шета, очите си с другите хора вади – все за него да има. Пък, като си помислиш, колко да изяде един човек, колко да изпие, кажи де... Например, ние с комшулука хич не можахме да се оправим. Ония два метра, дето влизаха в другото място, ни докараха дотам, че и децата да не се поглеждат. Портичката зазидахме, чуват се само петлите като кукиригат и кучетата като се надлайват. Те, завалийките, не разбраха защо ги закепенчихме от двете страни на дувара, ама и през дувара животинките си другаруват и си приказват на техния си език. Ей такива ги свършихме заради ония два метра. Пък като ви гледам тук – на човек и два метра са му много, че и тях няма кой да подреди, а пък иначе насита нямаме – все шетаме. Само гледай сега как с едно никакво джобно ножче ще ти ошетам. Няма прахосмукачки, няма доместус, няма мебелин. Я, как светна край тебе!
Цигарите ми свършиха – хубавичко те окадих, но ти и с цигарата ме обичаш и знам, че и оттам ми се радваш. За ароматизираните свещи да ме простиш. Знам, че и много да съм те ядосала с тая минерална вода и с тия миризми – няма да хукнеш да ме гониш с бухалката, дето млатеше с нея по мръсотията. Децата още са като патета в кълчища, трябвам им, знаеш. И ти ми трябваш, но пак ще дойда. Сега да прибирам ножчето. До днес с него само мезе съм рязала, но такъв е животът – на една въздишка от гробищата. Докато си преглътнеш хапката и капката – речеш да въздъхнеш доволно и предоволно, пък то вземе, че те пресече и хайде - място злачно, място прохладно. Където няма никаква болка, скръб и въздишка. Някой ден пак ще подгоня пътя насам и пак ще си приказваме. Аз те чух. Ти мен чу ли ме?




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009705
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031