Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.10.2013 06:00 - Ина Иванова: Пепел от хризантеми
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 647 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 24.10.2013 08:39

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg





      Разказ



- Ти никога не си го можела онова, лекото бъбрене, ежедневното бавно говорене, кръглото и уютното, дето не наранява, не би наранило. При теб всичко е инвазия, остър връх в корема на проблема, възпитание, вина и отговорност, склон, който ме уморява и ме кара да се втурна нанякъде, все едно накъде, далеч от пиката на езика ти!
Ето това ми иде да изкрещя, докато цялото ми тяло се опъва като струна, която иска да е гласна.
Но мълча.
Мама продължава да гради катедралата на огорчението си. Дума по дума, тухла по тухла. Гласът й е горещ отвътре и студен отвън. Гласът й е опънато въже и моята предполагаема вина танцува като цирков акробат по него. Блестящо изпълнение, повторенията са го усъвършенствали до блясък. Танцуваме. Телефонът до ухото ми прегрява, обаче аз знам: не му пука.
Този разговор ще свърши, когато реша. Сега!
Главата ми започва неритмично да пулсира, пръстите са ледени. Офисът на тласъци отеснява от гъстия въздух, който тътне наоколо. Пия чаша топла вода, от която се очаква да разгради токсините. Нищо подобно, просто пада като буца в стомаха ми. Тънки нишки есенно слънце едва пробиват мъглата навън. Аз съм хронично недоспала и от известно време наблюдавам една все по-вдълбаваща се бръчка между веждите си. Всеки предиобед от живота ми е изпитание. Крача с остатъците от усмивка, аз съм уверена-добревъзпитана-работещажена.
Галерията е празна и тиха.
На бюрото ми крехка дизайнерска ваза търпеливо отгръща пространството, за да вмести в него една-единствена хризантема. Винаги една. Сама ухае точно колкото трябва и всяко от листата й има смисъл. Днес е бяла.
Така, както въздухът не ми достига, се навеждам над нея и вдъхвам мириса й на:
дим от запалени печки
есенна мъгла, която се просмуква в косата
червените ми боцкащи ръкавици с един пръст
очакване за сняг
две дюли върху етажерката
метален кован свещник в избеляващо черно
гъвкавото острие на котешка опашка
много студено утро
пресните букви от вестника на тате
съскане на кибрит
и пламък от газов котлон.

Връщам се назад. Всички хризантеми в двора на вилата бяха поръбени от нежен скреж. Остър и деликатен като миглите на първото момче, в което се бях влюбила. Да, преди около сто години. И със сигурност през есента.
Преглъщам още малко от втвърдения офисен въздух и решавам да се отърва от усещането, че животът е тесен родов канал, който безмилостно ме остъргва. Къде може да ми е вазата за морибана? Онази разлята, щедра елипса, гледжосана в синьо отвътре. Има цветове, които носят безметежността в себе си. Намирам я, вадя хризантемата от водата и със звучно “кръц” отрязвам цвета. Бялата главичка уютно се кротва в левия ъгъл на съда. Сега трябва да се добави само малко вода и повече прозрачен въздух, и погледът внимателно да се топи вътре.
Мирисът на цветето полепва по пръстите ми, докато вадя обезглавеното стебло и изплаквам жилавите листа. Късам ги като за хербарий, а всъщност просто така. За да усетя още от:
дима от запалени печки
есенната мъгла, която се просмуква в косата
червените ми боцкащи ръкавици с един пръст
очакването за сняг
двете дюли върху етажерката
металния кован свещник в избеляващо черно
гъвкавото острие на котешка опашка
много студеното утро.

Всички хризантеми в двора на вилата бяха попарени от зимата, в която тате почина. През стаите се точеха върволици черни боти с кал и скреж по подметките. В приготвеното жито за помен някой беше забол свещи. Гледах как бързо се привеждат от тежестта на пламъка си.
Първият път, в който усетих гъстата непроницаемост на въздуха. Гълтах влизащата зима на порции и обирах с пръсти варта по стените. Папиларните ми линии се набиваха с методично бяло. Казват, че при мъртвите линиите по дланта се изглаждат. Не смеех да проверя.
Пък и никога не съм се доверявала на емпиричните доказателства. Светът е вяра и надежда. Светът е съзерцание. Аз – порастване, което нехае.
Не помня нищо от онази зима. Само вкусът на очакване по небцето си и студения автобус, с който си тръгнах. Ако животът продължаваше да се случва извън вилата, трябваше да проверя.
Продължаваше.
Затова се качих на самолета – тесен и дълъг като коридор към небето. Следването в Англия имаше преимуществото да ме държи далеч от ритуалите на смъртта. Жените в цял свят ходят на гробищата. Децата знаят – там няма нищо.
Деветнайсетгодишните още ли са деца?
Първото, което си купих, когато слязох от самолета, беше сладолед. После го оставих да се разтопи в ръката ми. Не исках да телефонирам на мама, плашеха ме новата мокрота и безжизненост на гласа й.
Кога престанах да плача? Дали е защото в жилавия свят край лицето ми е трудно да се провре сълза? Лекувам сухотата на окото с фармацевтични продукти – капвам капчица, после примигвам достатъчно бързо, за да отворят миглите ми място за поглед. За бъдеще. Връхчетата им не се чупят, когато вярвам, че въздухът може да бъде вчесан и разчистен като земя напролет.
Живеех от студентска стипендия и почасова работа. Повече – от думи и паузи. Курсовете по икебана ме научиха да се търся в езика на символите, да ценя въздуха, да аранжирам емоциите си.
Има значение под колко градуса ще забода всеки стрък и докато мисля върху това, не остава място за нищо друго на света. Миризмата на хризантеми става успокояваща и домашна като:
удобната дръжка на ракета за федербал
избелели гуменки в края на лятото
козината на котката, която купувам на майка ми.

Тя почти не говори с мен, прекалено заета е с някакви свои мисли. Плете километри покривки в очакване да се върна.
По-късно щях да открия, че косата й мирише безнадеждно на пелин. Че показва на котката стари албуми. Че се фиксира върху “длъжна си” и “семейство”, когато прескачам за няколко летни седмици в България. Гласът й вече можеше да плете онова въже, но аз още се спъвах по него. Говорихме си, за да се караме все по-невъздържано.
После се завръщам завинаги и намирам вилата някак овехтяла. Всички вещи и ъгли в нея са познати, но лишени от мен. Аз съм другаде, някъде при моите книги, чаши и обувки, при жълтия килим и изпарителите с ароматни масла, при небесносинята си пижама. При хризантемите в сандъче.
Там съм, където ходя на работа. През девет града в десети. Пълня живота си с кратки хора, както майка ми къщата – със самота. Снимките избеляват. Някои от спомените стават по-ярки и започвам да не им вярвам. Часовниците се въртят бясно и през отрязъците в деня ми се вбива някой празник, в който пътувам, за да открия повече бръчки край устните на мама. Говорим трудно. И все по за кратко.
Държа гласа й обесен на ушната си мида и се боря с печалното известния комплекс за вина. Със стържещата заплаха на въздуха, все по-труден за преглъщане. Тя иска повече, иска всичко отначало, не разбира – аз вече съм друга. Не е лично. Нищо лично, мамо, вече не съм дете. Отстоявам се.
Тази зима фарингитът ми има вкус на пепел.
Мълча с облекчение.



    
Разказът е публикуван в сборника „Името на неделята”     издателство „Жанет-45”, 2012 г.



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142642
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031