Постинг
06.11.2013 06:00 -
Симеон Гаспаров: Бизони край Дунава
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 564 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.11.2013 06:29
Прочетен: 564 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 06.11.2013 06:29
27.
“Нека отплуваме към луната,
нека се покатерим през прилива,
проникнем във вечерта,
в която градът спи, за да се крие”
Джим Морисън, поет, САЩ
Неусетно е дошла есента на 1987-ма. От дъха й листата по дърветата из улиците и парковете на София са станали карамеленочервени. Над Витоша се събират мъгли. С татко чакаме на спирката автобуса за дома.
23-ти септември е. Мачът е свършил. От стадион “Васил Левски” излизат тълпи народ и весело подвикат. Край булеварда се е наредила конна милиция.
Мине, не мине и някой от запалянковците хвърли бомбичка в краката на редицата с коне. “БАМ” гръмне тя. Кончетата се уплашат. Скокнат във въздуха и преметнат ездачите си на земята. Голям смях пада като гледаме.
Ама на милиционерите не им е много до смях. Погват да гонят хората с палки и всички се разпръсват из алеите на Парка на Свободата. Запалянковците, докато бягат, крещят по милиционерите:
“Ушеф... Ушеф”.
Митето от наш`та детска градина казва, че според батко му на милиционерите им викали “Ушеф”, щото като си нахлупели фуражките на главата, от страни им стърчали ушите.
Около стадиона не спират да прииждат хора. Току-що България е била Белгия, в квалификация за Европейското през 88-а, което ще е догодина в Западна Германия. И то с два на нула! „Велик мач... Велик!”, говорят наоколо.
Аз много обичам татко да ме води на стадиона. Много е хубаво там. Седиме си по скамейките. Викаме. Крещим. Татко ми купува каквото си поискам - сладолед, банички, семки.
- И внимавай като плюеш люспите да не попаднат по дрехите на хората пред теб! – предупреждава ме той и ми подава увити в пакетче от вестник топли семки.
Гледаме мача. Татко е зяпнал и следи напрегнато движението на топката по терена. Аз си плюя на земята. Мачът може да е интересен, ама на мен от време на време ми доскучава. Като ми стане скучно, винаги си намирам разни занимавки.
Ето, като днес, например:
Пред нас седи дебел чичко. И той гледа напрегнато мача. Без някой да ме забележи, пускам в потния му врат две-три люспи от семки. Дебелият чичко така, както си гледа мача, изведнъж скача, все едно го е ударил ток и почва да се върти, да се чеше...
Аз спирам за малко. Зяпам към терена. Като ми доскучае, отново се приближавам тихичко зад дебелия чичко и пускам слънчогледа във врата му. И той отново - като навито на пружинка човече - почва да се върти и чеше. Едва издържам да не се разсмея.
Всички са затаили дъх. Нещо е станало там долу, на тревата. Спирам да се закачам и се взирам между гърбовете на мъжете.
Вкарват носилка. Тичат лекари. Изкарват играч от наш’те. Хората по трибуните викнат:
“Уууууууууу... Убийциииии... ”
Нашият футболист се връща на терена. Успокояват се. Играта продължава. Нападение. Шут! Не уцелваме вратата на противника. Всички бодро запяват: “Българи-юнаци!” Трябва да науча Митето на тая песен.
Две неща обаче най-много ми харесват по време на мач. Първото е, когато нашите вкарат гол. Еееех, каква радост настава! Скачаме по скамейките, вдигаме ръце във въздуха и се прегръщаме... И второто е, когато съдията на мача даде погрешно решение: Ауууу. Ужас!!!
Тогава лицата на хората се променят. Сбръчкват се... стават зли. Мъжете започват да гледат лошо. Стисват юмруци. Всички викат срещу съдята. Не си спомням точно думата, ама звучи подобно на това: “ ееераст... раст... раст... ееераст...”
Те викат и за майката на съдята нещо, ама не разбирам какво е: “майка ти”, ”майката”... Слушам ги и се чудя – брей, какво нещо е магията на футбола! Уж никой никого не познава на стадиона, а изведнъж се оказва, че всички по трибуните познават майката на съдията.
От далечината изпод тунела, образуван от наклонените дървета, се приближава автобусът. Така е натоварен със запалянковци, че се е наклонил на едната страна. Не може да затвори вратите си и те висят по стъпалата.
- Тате, айде да се качваме – казвам, когато машината спира пред нас.
Аз много обичам да се возя в претъпкан автобус. И да се бутам, да се бутам, да се бутам с лакти!
- Не става, не виждаш ли че е пълно с народ?!
- Нищо, бе, айде да се качваме и да се бутаме. - не се предавам.
Татко се смее.
- Имам друго предложение.
- Какво е?
- Искаш ли да си направим една разходка във вечерна София, а? Само ние двамата с теб?
Хм... ами не знам какво да му кажа. На мене ми се возеше в автобуса. Така ми се иска да се побутам малко с лакти!
- Както кажеш. - отговарям с половин уста и тръгваме.
Вятър подухва по улцата. Разрошва дългите коси на софийските дървета. Плъзва се по тротоара на “Граф Игнатиев”. Повдига разхвърляните хартийки, листа, пластмасови чашки от кафе и те изчезват в устата на отворения вход на старата тухлена кооперация. “Зън-звън” поздравява ни с прегракнал глас преминаващият наблизо жълт трамвай.
На пейката край градинката до Попа, са насядали младежи. Момче свири тихо на китара. До него момиче рецитира. Сядаме отстрани, под мъждукащата светлинка на уличната лампа и се заслушваме:
“Eсенна китара
листата в парка
зад стадион
“Васил Левски”
разруши...”
Казва момичето, докато акустичните звуци се носят над уличките, градинките, над църквичките, над фонтаните, покривите, над заспиващия в прегръдката на падащите листа квартал...
“Градът,
дъждовното
пиано
бавно засвири...
...Като
делфини,
сред вълните на тополите,
улиците на София
се гмуркаха в нас...”
Момчето продължава да свири тихо на своята олющена китара. Татко е навел глава. Свил е вежди и е стиснал зъби, като че ли се опитва да потисне нещо, дето от доста време го мъчи...
Момичето рецитира. В очите и по косите на младежите се гонят първите лъчи на луната. Докато ги слушаме, виждам как звездите от есенното небе над София бавно кацат край нас и започват да се къпят в локвичките, останали по тротоара след вчерашния дъжд. Когато свършват с рецитала си, татко се приближава и ги пита:
- Как се казва това, което изпълнихте?
- Софийски блус. - отвръща момчето.
Една тъжна усмивка преминава по лицето на татко.
- Благодаря ви... - прошепва тихо той и продължаваме двамата да крачим по тънката, чувствителна, нежна кожа на софийските улички.
- Хареса ли ти мача? – пита ме той.
Край нас паветата шептят, като че ли се обясняват някому в любов.
- Много. – отговарям бързо.
- Искаш ли пак да отидем заедно на мач?
- Искам. А ти обещаваш ли да ме вземеш отново на стадиона?
- Обещавам!
Това е последният мач, който гледам с татко.
...Като делфини сред вълните на тополите, улиците на София се гмурнаха в нас...
Откъс от новата книга на Симеон Гаспаров
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4326
