Книголюбие :: Ангелина Дичева: Свърши се. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

12.11.2013 06:00 - Ангелина Дичева: Свърши се...

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 703 Коментари: 0 Гласове:

Разказ

Този ден слънцето сякаш даваше угощение - лъчите му просто се ръсеха над земята толкова изобилно, та чак да се изплашиш от горещата им ласка. Мирон усещаше вътре в къщата горещия слънчев дъх и внезапно пожела да излезе.
- Добре – каза Илка.Това ти е наградата за безсънната нощ. Много те боли
нали?
- Няма значение – нали и тази нощ оцелях. Припомни си, че това е една от обещаните нощи на болка през трите месеца живот, които съдбата му беше отредила, както го увериха лекарите.Това беше последният ден от тези три месеца. Отначало, за да не му го кажат направо, го посъветваха да чете най-интересните книги,да се среща с най-стойностните хора, да види децата си и да изживее най-хубавата си любов - завършиха със смях. Той най-сериозно им отговори,че живее с нея вече цели десет години. Помоли ги да не казват на Илка. Неговият лекар вече и беше казал, но тя се преструваше пред Мирон,че не знае. Не знаеше обаче, че той брои и отмята всеки ден, в който изтича животът му.
Отидоха на хълма, издаден над морето. И то се беше излегнало в тази горещина лениво и кротко - вълните сякаш едва пълзяха към брега. И самото градче - и то не даваше никакви признаци на живот. А това е началото на есента. Ама че измислена есен… по-топла и от лятото.
Илка усети, че през нощта Мирон става и и на два пъти говори по телефона. На сутринта не каза нищо, а и тя не го попита. Вече го познава добре,нали се опознаваха цели десет години. Заради това се оттеглиха от шума на столицата, отгледаха любовта си тук и й се наслаждаваха.
Вече бяха на хълма и се наведоха да погледнат оттук морето. Мирон беше обгърнал раменете и така вървяха дотук. Усети,че той разхлаби прегръдката си и я обърна към себе си. Илка вдигна глава и видя лицето му, по-скоро очите. Бяха огромни и чисто зелени,като никога. Усети здравата му хватка на рамото си,опита се да се освободи,защото я заболя, но не успя, той я повлече и полетяха надолу.
Това,което й мина светкавично през ума, беше само“Свърши се”. Усети,че я блъсна напред и…после чу болезнения плясък на тялото си във водата и потъването му надолу към дъното. Сякаш часове минаха,докато се отблъсне от дъното и се понесе нагоре. Тялото и се стегна,изпъна се и с привични движения заплува към брега без всякаква мисъл.
Излезе, седна на пясък почти без дъх и чак тогава осъзна това,което се случи .Погледна нататък към скалите. Видя тялото разбито върху тях,свито и нестествено наведено към водата. Не отиде. Заизскачва се по стръмното бавно и унило. Усети,че вода се стича отвсякъде по нея. Премина бавно по цялата крайбрежна улица.
Дворната врата не беше заключена, самата къща – също. Мирон ги беше оставил нарочно незаключени - сигурно, за да не затрудни хората,които ще дойдат. Влезе в къщата и седна. Единствената мисъл, която драскаше съзнанието и натрапчиво беше: ”Свърши се”.
После - после всичко се завъртя като виенско колело. Дойдоха хора, много хора,нещо й говореха,някои я утешаваха. Накараха я да смени дрехите си,тичаха, около нея,носеха нещо, търсеха нещо, разпитваха я. Само вдигаше мълчаливо рамене. В паметта и остана само един факт. Запомни го завинаги.
Механично запомни и датата и часа на погребението –три след обед. Отказа да прекара нощта у съседите, нито пък да приеме някого при себе си. През нощта се обади на сина му в Монреал и на дъщеря му в Толедо. И от двамата чу ,че много,много съжаляват,но нямат възможност да дойдат за последната среща с баща си.
“Добре,че нямам деца”- изпълзя внезапна мисъл като змия и се заизвива из съзнанието й.
Едва издържа погребението, парещото слънце,словата за Мирон и неговата значимост като чудесен, талантлив, неподражаем…режисьор, връх в анимацията, като човек, съсед, приятел за компания ...
Някак се прибра се в къщата, събра каквото и се изпречи, легна за два-три часа и се въртя, без да може да заспи. На сутринта позвъни на майка си и я предупреди, че се прибира в родното балканско градче, откъдето излезе преди петнайсет години. Сега майка и живееше там,защото просто нямаше какво да прави в големия град,след като Илка и Мирон се заселиха край морето.
Забеляза, че само споменаването на името му я кара да изтръпне и да потрепери.
-Ще мине – си каза- По късно ще мине. Важното е,че оживях.
Заключи къщата и дворната врата,остави ключа на съседите и си тръгна, без да се обърне. Преди да тръгне погали листата на смокинята, делвата пред вратата и чана на стрехата. Седна в колата ,но не тръгна веднага. Известно време седя ,захлупила лице на волана,после запали двигателя и потегли.
Мина по крайбрежната улица, като намали скоростта и се взря в морето. Точно когато погледът и се плъзна по морската повърхност, избухна в плач и плака ,докато излезе на магистралата.
Майка и я гледаше невярващо, докато разтоварваше книги,дрехи,чанти.не смееше да се зарадва, защото лицето на Илка беше бледо и непроницаемо, очите светеха безнадеждно.
Влязоха вътре и когато Илка я погледна ,тя я прегърна и каза тихо:
- Сега не ми казвай нищо. Има време. Ти си у дома.Тук всичко минава
Поспа няколко часа, после излезе в двора и се разходи из бухналите цветя, искрящи цветни облаци. После излезе и тръгна надолу към центъра на града ,както някога в ученическите години. Разходи се по площада и там срещна съученичка,която дори я позна. Разцелуваха се и седнаха да пият кафе в модерното ново заведение в градината в центъра.
Докато съученичката и пърхаше около нея, Илка се опита да си спомни откога не си е идвала и не успя.
-А, знаеш ли, утре вечер се събираме съученици у нас. Още от шест, но ти можеш да дойдеш и по-рано. Всеки ще донесе понещо, ще п ийнем и ще си припомним далечните хубави години.
Илка веднага се съгласи и си тръгна, за да избегне любопитството на Неда. Вървеше бавно ,като надничаше в магазините, без изобщо да се интересува какво има в тях и без намерние да купи нещо, просто така –да види хора.Така се разхожда около час и после седна в градината, за да разгледа по-внимателно признаците на есента. В Балкана есента идва по-рано. Сега листата на дърветата се бяха вече обагрили в леко червеникаво ,оранжево, жълторъжидиво. Фотографското и око ненаситно гълташе красотата, подхвърлена от природата.
Тъкмо се изправи, за да продължи пътя си, когато някой затвори очите и откъм гърба и чу смях.Ужасено се опита да се изтръгне от тази прегръдка, с все сила се дръпна напред…. Освободи се ...и видя широко усмихнато добродушно лице на ….В първия момент не можа да се сети. Не може да е познавала някога този хубав,едър,къдрав мъж с тази широка някак по детски усмивка. Не ,не. О, да не би…не може да бъде..
- Марко?…каза наслуки
- Марко,я? - продължаваше да се усмихва страхотният мъж срещу нея - а ти беше готова да се биеш. Хайде да те разходя малко из градината да се успокоиш
- Извинявай! Толкова ли съм зле?
- Много си зле, но на съученика си можеш да се довериш .- усмихна се широко Марко и я погали по бузата.
- Илке, Илке, виж, момиче какво направи от нас животът. Паметта си изгубихме от старост и грижи .
- Хайде, сега ,Марко,разказвай-промени темата .-Къде беше по белия свят и какво те примами тук отново в сърцето на Балкана. Помня,че завърши медицина.
Да, права си. После специализирах пластична хирургия,после станах журналист. А още по-после заминах на екскурзия в Канада по време на големите екскурзии и … едва сега се върнах.
- А, вече си обяснявам, защо си толкова чист, спретнат, елегантен.И с такива бели зъби…
- Собствени са ми. До 35 години ги опазих,мисля да продължавам.
- -Е, кого остави в Канада?
-По-скоро какво? Оставих вещи, които прецених,че не ми трябват. С канадките не си допаднахме чак толкова много,че да си взема една оттам. А и защо да я мъча? Пък и аз реших повече да не се измъчвам и набързо си нахвърлях няколко вещи в куфара. Ризи, гащи, пуловери .. такива работе. А ти?
Стегна се да не изхлипа.
-Аз какво? Ако питаш какво завърших,знаеш.завърших химия,но станах моден фотограф. Тъпо наистина,но е факт. А ми беше и интересно.
- Защо „беше” – усмихна се Марко
- Защото вече не ми е интересно. Защото открих,че има и по-интересни неща. Като например да имам семейство и деца.
- Е,имаш ли ги? - спря да се усмихва Марко. Стана напрегнат. Казвай.
- Вече нямам никого, освен майка ми, Марко.
- Е, сега имаш и мене - широко се усмихна Марко и се обърна,за да не види разтревожения му поглед.
- Какво ти е, Илке?
- Глупаво ми е да ходя по земята, без да знам за какво съм - обърна се да не види сълзите й, но нямаше смисъл. Марко я обърна към себе си, притули я в широката си прегръдка и чак тогава се разплака безнадеждно и пречистващо - истински, както не можа в оня зловещ миг,когато излезе от водата мокра и отчаяна.
Марко я привлече да седнат на пейката до тях,изчака, докато секнат последните и хлипания, издуха носа й в кърпата си, което я накара да се разсмее и я побутна да тръгват. Изпрати я до тях,влезе и докато майка й се чудеше как му беше името на това момче, я улесни.
-Аз съм Марко, лельо Димитринке, нали помниш кой ти обираше джанката пръв. Оставям тия щерката до утре до 6 вечерта. Ще мина да я взема и отиваме на купон у Неда. Съгласна ли си ,Илчице?
- Вместо да потвърди, Илка просто го дръпна за ръкава на якето. И тъкмо щеше да му благодари,т ой щипна бузата й ,сякаш е дете и бързо си тръгна.
Илка яде топлия боб като невидяла, лютата чушка изгори гърлото й,но не я остави, режеше наденицата на дебели парчета и я покриваше с яхнията,докато накрая се отпусна и предупреди, че ще се пукне всеки момент. Видя ,че майка и рони сълзи и веднага я прегърна
- Ама, майко, знам защо плачеш. Моля те, недей. Нито съм била жадна нито гладна. Бях забравила,че твоите манджи са на-вкусните.
Следващите дни бяха невероятно хубави и топли. С Марко се разхождаха из Балкана, браха шипки, дюли,пяха, гониха се, къпаха се в реката. Вечер си лягаше свита на кълбо и тогава изпълзяваха онези мисли - тънки дълги змии , полазваха и не я оставяха часове напед. После сънят ги прогонваше и на сутринта животът отново я поемаше.
Марко дойде неочаквано в онзи следобед, когато се беше посветила на обработка на снимките,направени много по-рано.Започна да-работи. Вече настояваха. Майка и замина да помага на сестра си за ден-два да правят зимнина.
Марко започна леко смутен.
- Май се измързеливих тук –вече два месеца ям,спя и се разхождам. Родителите ми сигурно се чудят дали няма да им вися на гърба като хрантутник. Затова ще се наложи да работя. Получих съобщение от известна столична клиника –назначават ме. Имат нужда от пластични хирурзи. Имам и специализация от Канада. Сега ще трябва за седмица да намеря къде да живея, да си купя нова кола като за пред новите колеги,да се понаконтя и така нататък.Та в понеделник заминавам за София. Нали ти бях казал,че ще се установя тук и повече не мърдам от опърпаната ни България, Единайсет години са ми достатъчно. Пък и вече ме сърбят ръцете. Тъй че се връщам към занаята си. От тебе искам да знам какви са намеренията ти, Илке, не само от любопитство.
Изслуша го внимателно, хвана го за ръката и спокойно даде знак,че иска да каже нещо.
- Мога да разреша накои от проблемите ти. Имам голям апартамент в София- цели две стаи. Празен е от много време,така че можеш да се настаниш там. Той е на такова място,че можеш за половин час да стигнеш до който край на София искаш. Само че не ти го давам целия, а само половината,защото след няколко дни трябва да се настаня и аз там. Викат ме в списанието, където работех преди,освен това ще правя бук на два модела. Сутринта те търсих да ти го кажа, но яхте излезли с баща ти.
Марко не я остави да довърши. Вдигна я на ръце и я завъртя из цялата стая. После внимателно я сложи на леглото и предвидливо се отдалечи,но не успя,защото тя го привлече към себе си и се скри в прегръдките му, най-хубавото място, където може да намери пристан измъченото и същество.
Сигурно беше вече среднощ,когато Марко повдигна главата й леко и я попита-
- Ей, ти знаеш ли какво искаш от тоя живот?
- Честно ли ?
- За това говорим
- Искам топлата ти прегръдка, хляб и деца – поне две да тичат около нас и да ни късат нервите. Само това, Марко. Много ли е? Имам и причина – намерих те и не искам повече да те пусна сам. Просто егоистично, истерично и ужасно се влюбих в тебе, когато мислех,ч е няма да обикна повече никого. - Марко я прегърна.

- Достатъчно е. И аз искам точно това. Какво съвпадение.
“Свърши се …” мина през ума и светкавичната мисъл, но толкова щастливо и ведро, че тя веднага се скри в прегръдките на Марко. Змиите се втурнаха да си ходят и от бързане се накъсаха на малки тънки парченца.

Нагоре