Постинг
14.11.2013 06:00 -
Радостина А. Ангелова: Имаго
Откъс от „Имаго”
Взе следващия шпул, за да го сложи в совалката и усети, че десният й крак е изтръпнал. Откакто обядваха не беше мръднала от стана, а май беше време за кафе. Пък и захладняваше – щом сянката, която сутрин лежеше върху нищелките, се преместеше зад гърба й, значи трябваше да облече нещо по-дебело от вълнената жилетка и да сложи кафето.
Погледна изтъканото – беше започнала работа от вчера. Станът беше на двора, използваха гредите на навеса и дойдеше ли зимата, влизаха в къщата и вършеха други неща. Но ето, беше краят на август и студът беше на път да си отиде – последните два дни бяха необичайно топли. Скоро щеше да е пролет и гъсениците на дивите копринени пеперуди щяха да плъзнат из гората. Пашкулите, които доня Тамара сушеше на слънце, бяха ланшни, забравени в една кошница. Бяха към стотина – посивели и хванали мухъл на повърхността. Но свекърва й ги изми с пепелна вода, после с белина и все щеше да изтегли нишка, само трябваше да изсъхнат добре. В някои какавидите бяха умрели – не им бяха стигнали сили да пробият гнездото си и да полетят. Други бяха кухи, но старата жена им говореше, както беше свикнала. Нищо, че вътре нямаше живот.
През зимата, когато не предяха коприна, работеха с вълна от лами или овце. Нурия тъчеше, бродираше и плетеше, но никога не беше пипала вретено. Доня Тамара обаче я научи да преде. Очите на Нурия виждаха по-добре, но ръцете на свекърва й бяха по-чевръсти в отъняването и усукването на вълната. Така че двете работеха наравно и можеха да изработват двойно повече изделия, които областното сдружението на занаятчиите имаше грижата да продава. Веднъж месечно минаваше сивият микробус с адреса на сдружението, изписан под предното стъкло. Шофьорът вземаше изработеното от жените, а в една хартиена кесия им даваше парите от продажбите предния месец. Така двете оцеляваха. И не се притесняваха за ежедневието – докато ръцете ги слушаха, а микробусът идваше, щяха да имат пари и за топло, и за светло, и за кафе.
Като дете Доня Тамара беше мечтала да стане именно шофьор. На камион или на автобус, все едно, стига да пътуваше надалече и да държеше в ръцете си огромен волан. Но майка й я бе спряла:
– Вие сте жена, дъще, не можете да карате камион!
И я бе научила да преде и тъче, да плете и бродира, да храни кокошките и да знае кога прасето наддава добре, да разбира по какво лае кучето и как да се пази от бодлите на кактусите и погледите на мъжете. Когато Тамара станала на десет, майка й започнала да я води със себе си в планината, за да я научи да открива какавидите на дивите копринени пеперуди. Беше умение, което се предаваше сред потомците на индианците диагита от майка на дъщеря.
А пашкулите си бяха там от векове – гъсениците наддаваха по клоните, изяждайки листата, а после правеха гнездата си и заспиваха съня на какавидата. Това бе последният кръстопът преди свободния полет и всички до една вярваха, че ей-сега, още няколко дни и нощи и крилата им ще са готови. Нямаше да се случи с всички… Но какавидите не го знаеха и затова всички тихо чакаха големия миг, без да се интересуват дали някой ще ги намери. И дали пръстите ще са на доня Тамара или на майка й. Или на баба й…
Способност на тялото беше да търси „специалните” дървета, сила на духа бе да не се губи търпение, докато се намерят нужните поне сто пашкула на ден. И най-накрая бе любов – фината нишка да бъде старателно навита върху дървеното масурче така, че нежността на пеперудата да се запази и да се усеща от онзи, който щеше да наметне копринените гнезда върху гърба си като дреха.
Нурия изнесе чашите с кафе и каничката с мляко на посивялата от старост маса в ъгъла и се върна в къщата за чинийката с бисквити. Доня Тамара предпочиташе да пие кафе вместо мате и в това двете жени си угаждаха. Кучето Борис, малък дявол с къса опашка и бързи крака, пристигна веднага, щом чу потракването на чашките – Нурия носеше винаги парче бисквита и за него.
– Сеньора… – повика свекърва си и като потръпна, влезе отново вътре и донесе шалове, с които да загърнат слабите си тела.
В този момент се чу звън.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4334
