Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.11.2013 06:00 - Миролюб Влахов: Сълза на жена
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1463 Коментари: 1 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg







       Разказ




Първото, което видя, когато отвори очи, бяха високите стройни бедра на сестрата – предателски открити от късата манта, равномерно загорели, с цвят на добре узряла праскова. Странна сънена умора люлееше тялото му и притъпяваше болката в тила и лявото рамо. Беше изтръпнал, чувстваше се като след премръзване – със засъхнали устни и пареща кожа.

Сестрата бе наведена над отсрещното легло, говореше нещо тихо, но не се разбираше какво. Болният също не се виждаше закрит от нея и потънал в грубите и безразлични гънки на тъмносивото, почти черно одеяло. Тя взе ампула от кутията, оставена на шкафчето, огледа я срещу светлината, преряза шийката й и изсмука течността със спринцовката. Движенията й бяха плавни и спокойни, като в танц, при който нямаше значение дали ще бъде изпълнен съвършено ритмично, но именно това го правеше естествен и красив. Той се любуваше на профила й – нежно златист от косвените отражения на залеза, увенчан от непокорни руси къдрици, случайно или нарочно изпуснати от касинката. Косата й изглеждаше гъста. Запита се наистина ли е толкова гъста и му се прииска да я пипне, да зарови пръсти в нея, да се увери, че е прав. Тя постави инжекцията и зави болния, подпъхвайки обшития с ивица от сатен край на одеялото под брадичката му, но Павел Ванков и този път не успя да зърне лицето му. Сестрата се обърна и той затвори очи. Дрехата й прошумоля край леглото му и след малко стъпките и се стопиха в коридора.

Човекът от другото легло остана невидим. Павел Ванков напразно се напрягаше да усети някакъв шум или движение, не се долавяше дори дишането му. От мястото си той виждаше само напластените от безброй боядисвания решетки на таблите и безформените завивки. По нищо не личеше, че под тях има човек. Той се надигна. Болката, която дремеше в тила му, го повали обратно. За миг загуби съзнание, после отново отвори очи, в които бавно се избистри отражението на стаята. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха по сивобелите стени, скоро щяха да се стопят напълно. Беше привечер. Сякаш цял ден тези лъчи бяха отлагали да кажат нещо, а сега вече бе късно и те просто си отиваха недоизказани и неразбрани и в това имаше и съвсем мъничка, едва загатната, тъга – може би защото едни слънчеви лъчи не бива да са тъжни. В малката, квадратна и необичайно висока стая имаше само две легла – неговото и на невидимия мъж, и наредената около тях апаратура.

Наоколо би тихо. Беше в болница, но къде и каква? До леглото му имаше празен стол, побутнат така, сякаш някой преди малко е станал от него и ще се върне всеки момент. Върху стола лежеше плетка, до нея очила. Колко беше спал? И как изобщо бе попаднал тук! Бавно, много бавно повдигна дясната си ръка и натисна бутона на звънеца – дълго, настойчиво. От посоката, където преди малко бяха изчезнали стъпките на сестрата, някъде от края на света, към него забързаха нервни чехли...

С мъжа отсреща се видяха едва на третия ден. Той имаше смугло лице, изпито и длъгнесто, с изхвръкнали скули и рижаво-черна брада. Гледаше го втренчено и неподвижно право в очите. Павел Ванков не затвори устата си и рядката каша се стече по брадата му. Санитарката я избърса преди да се плъзне към яката му и няколко пъти повтори: „Яж, миличък, яж. Трябва да ядеш...” После му поднесе следващата лъжица. Той покорно преглътна блудкавата смес, помисли си, че тя бърза, за да се върне по-скоро към плетивото си или романа, който четеше. Навярно й бе скучно да стои с часове в стаята на неподвижно болни, мълчащи и безпомощни мъже. А не беше жена за скучни мъже. Мъжът не отместваше погледа си. В началото му се стори, че този поглед преминаваше през него и стената зад главата му, че е бездънен, безкраен или безцелен поглед, но после осъзна, че мъжът се взира именно в очите му и именно до тях достига погледа му. Павел Ванков се почувства като хипнотизиран и продължи да се храни механично, окуражаван от санитарката.

Преди да го преместят в обща стая, един санитар го избръсна. Човекът в огледалото изглеждаше смутен и мрачен, със застинал поглед, сякаш огледален на погледа на мъжът от леглото с тъмносивото одеяло. Брадата му бе набола корава и гъста, очите блестяха. Също като оня, помисли си Павел Ванков, той се е страхувал от мен както и аз от него, и се усмихна. Срещу него огледалото му прати мудна гримаса, санитарят го остави настрана и прихвана с привично движение бръснача.

– Красавец си – пошегува се не съвсем на място той. – От женското крило веднага ще ти налетят, стига да се мернеш пред очите им.

– Ахъ – едва шавна под острието Павел Ванков. Чуваше го как стърже по кожата му. А на себе си добави: да, страхувал се е, стреснал се е от мен, а аз от него. Двама уплашени мъже в тясна стая един срещу друг, без да знаят дали това е битка. Кое ги плашеше повече – битката или незнанието защо са в нея!

– И си и късметлия, прескочи трапа – каза санитарят. – Голяма суматоха се вдигна, когато те докараха...

Павел Ванков не знаеше дори името му. Подразни го фамилиарната безцеремонност, нещо не й достигаше, за да звучи свойски и да й има доверие, каквото навярно си мислеше, че заслужава санитарят. Прииска му се да го охлади, но се въздържа. Навярно така трябваше да се държи един санитар, който е и болничният бръснар. Сигурно не му бе съвсем приятно, навярно дори досадно му бе да обслужва неподвижно болни и отчаяни хора, без да има правото даже да се пошегува с тях.

На другата сутрин отново видя сестрата от първия ден. Поставяше инжекция на друг мъж в ъгъла. В стаята гнетеше гъста тишина. Павел Ванков бе новия и мълчеше. Но мълчаха и останалите докато сестрата със същите плавни и автоматизирани движения, като първия път когато я видя да го прави, сложи инжекцията на мъжа, а той дори не изсумтя. Павел Ванков се огледа... Другите сякаш предугаждаха и улавяха погледа му миг преди да се спре на лицата им. Те един по един отместваха очи от краката на сестрата и се вторачваха в него – отвръщаха му мълчаливо, от упор, като че ли с враждебност, която искаха да усети, за да си знае отсега мястото, но която не искаха да се види толкова ясно или да я изкажат на глас. Той се усмихна. Изведнъж непонятното напрежение, което разпъваше ума му, започна да се топи или просто той самият не можеше вече да го усети и осмисли. Засмя се беззвучно и щедро. Мъжете един след друг извръщаха глави от него.

Повтаря се, каза си той – всичко се повтаря, само че този път пред публика. Мъжът от ъгъла се разшава престорено небрежно, това бе неговият начин да покаже мъжество в тази ситуация на безпомощност. Ластикът на пижамата му шляпна, някой се изхихика. Сестрата взе легенчето с формата на бъбрек, в което държеше ампулите и спринцовките и спря пред Павел Ванков. Очите им се срещнаха и тя се усмихна служебно.

– И вас ще надупча, не се смейте. – Тя постави емайлирания бъбрек върху шкафчето. – Хайде, запретнете ръкава.

След десетина дни, на терасата, още веднъж видя мъжа от изолатора. Павел Ванков вече ходеше с патерици. Беше излязъл да изпуши на спокойствие една цигара. Мъжът седеше в спряна до парапета инвалидна количка, завит с одеяло. Лицето му бе избръснато гладко, до синьо, но погледът му бе останал все така втренчен. Павел Ванков няколко пъти се извръща шумно към него, искаше да го извади от вцепенението му, да го заприказва, поне заедно да погледат към хълмовете зад града, но мъжът остана вглъбен, може би не враждебно, но все пак достатъчно отдалечен от всичко наоколо. Реши да не се натрапва повече, чешити всякакви бе срещал, а с тоя бяха вече и нещо като съзаклятници, забъркани по неволя в обща завера. Хвърли фаса в тенекиената кутия в ъгъла и се обърна. Главата на мъжа бе климнала, от устните му течеше тънка, пенеста струйка кръв.

Не обичаше да лежи в стаята. Мъжете се оказаха дребнави и бъбриви като свраки, непрекъснато се караха за един отворен прозорец. Намяташе бозавия халат и излизаше...

Една вечер вратата към терасата се оказа заключена. Той се помота край нея, но фоайето бе пусто, не искаше да търси и моли санитарките да отключат, и се върна. Повечето мъже вече спяха – над леглата им се стелеше, като отегчено църковно пеене, хъркане на няколко гласа. Наистина не му се стоеше на този концерт. И трапезарията се оказа пуста. Отвори един прозорец, придърпа стол, седна и се облакъти на перваза. Лъхна го свежият въздух. През клоните, зад болничния парк, прозираха светлините на града, на глухи, нервни талази, прииждаше шумът на близкия булевард. Някъде съвсем наблизо, сякаш правеше серенада лично на него, свиреше щурец. Опита се да установи къде точно се е сврял този певец, но не успя. Песента прииждаше отвсякъде, сякаш съществуваше извън всичко останало, което Павел Ванков виждаше и чуваше. Беше удивително, че тази песен се чуваше така ясно въпреки шума на булеварда и града, въпреки дишането на болницата зад гърба му. Като дете той ловеше щурци, затваряше ги в кибритени кутийки и чакаше да запеят. Така и не успя да ги измами с кибритената тъмнина. Те действително пееха, но рядко и само когато и извън техния затвор настъпеше мрак.

Животът му бе спрял на пътя, където колата му бе пометена от тежкия млековоз. Беше спрял този живот, но явно не беше си отишъл още. Още неща имаха да вършат заедно и той мислеше за тях, макар и повече за несвършеното преди. Колата не ставаше за ремонт, щеше да отиде за скрап, но не му пукаше вече за нея. Пътуването му бе останало незавършено. Още не беше сигурен дали ще го завърши. Две години не бе минавал по този път, но знаеше, че все някога ще му се наложи да го мине за последно. Не се обади на никой, беше сигурен, че до вечерта ще се завърне. Искаше само да я види, да я види за минутка, за две, ей така, тайно и отстрани, без да й се обажда – иззад някой ъгъл или от отсрещното кафене. Надяваше се, че след това щеше да успее завинаги да я изтрие от живота си – до дъно, заедно с ревността и лекомислените й флиртове, със страстта си към сочното й тяло и изневерите им, с безпомощната й миловидност и безпощадна надменност, която тя така умело превръщаше в презрение.

От фирмата се получи писмо. Бяха го открили. Питаха кога да го чакат, питаха за свиждане... Не беше сигурен, че чак толкова са се затъжили за него, но все пак му бе приятно, че се интересуват как е и какво е станало.

След първия разговор лекарят кимна разбиращо. Каза му, че може да идва в манипулационната, ако не е заета, или в кабинета му, ако няма пациенти – да си говорят, когато му дотегне да е сам. Тази негова откровеност бе по-красноречива от останалото недоизказано. Трябваше да напусне фирмата. Павел Ванков не възрази. Онова, което не бе решил в колебанията си преди срещата със млекарката, се превръщаше в неизбежност, която дори нямаше нужда да облича в решение.

Шумът от булеварда крееше, светлините в квартала зад него умираха една по една. Щурецът свиреше по-силно, по-ясно, зад неговата мелодия настъпваха със свои мелодии и други щурци, всеки захласнат от песента на останалите.

И тогава чу плача.

В съседната стая някой плачеше. Павел Ванков се наведе в опита си да разбере по-добре откъде точно иде плача и плач ли е действително или само хлипане, но се блъсна в мрежата за комари. И така все пак се чуваше достатъчно ясно – някой наистина плачеше, риданията идваха от прозореца вдясно...

Беше сестрата от първия ден. Павел Ванков остана до вратата, дори не се облегна на рамката. Тя се обърна, раменете й потрепваха, но не каза нищо, само го гледаше и той не знаеше дали няма да му се скара, забравила на мига за плача си. Той пристъпи и седна до шкафа с лекарствата. Едва тогава тя спря да го гледа и отново сведе поглед към ръба на масичката, на която се бе подпряла.

– Какво има?

– Нищо – отвърна той. – Чух, че някой плаче. Оказа се, че сте вие.

Очите й блестяха мокри, хлипането затихна, изправи се, избърса с опакото на дланта лицето си...

– Защо не сте в леглото, трябва да сте в леглото, да спите, да почивате.

– Не ми се спи. Ще постоя тук, ако не преча. Може ли да запаля? Терасата е заключена.

– Забранено е – отвърна тя, но веднага добави: – После ще проветря. Запалете. Нямам обаче пепелник.

Тя стана и донесе чинийка от сервиз за кафе... Плъзна я безшумно на масичката и седна на мястото си.

Никой не идваше на свиждане. Това в известен смисъл бе по-добре. Помагаше да се разграничат нещата между спирането и продължаването на живота. Лекарят каза, че ще го прати на санаториум, имало минерални бани като за неговите травми, повече не можел да направи.

– Задължително ли е?

– Трябва да отидеш – дори не се ядоса лекарят. – Стига си се дърлил като пубер, смешно е. Отиваш и толкова. Не можем да те задължим, но е глупаво да те моля.

Той се съгласи. Нещо му харесваше в този мъж – уморен и добродушен, сърдит и грижовен едновременно. По някакъв начин бе направил загрижеността си за хората, които лекуваше, естествено свое състояние, тя отдавна не бе служебен похват и това се харесваше на Павел Ванков. Бяха почти връстници, дори подробно се заразпитваха кой къде е служил и учил – всеки бе убеден, че е виждал другия и преди да се срещнат в тази болница. После дълго се шегуваха с тези разпити на надеждата – никога не бяха живели заедно дори за час на едно и също място.

– Луда е по тебе – пресрещнаха го един ден след вечеря мъжете от стаята. За три седмици половината се бяха сменили, но новите не се отличава кой знае колко от изписаните. Сякаш постъпващите в отделението приемаха обет за точно определено настроение и поведение.

В първия момент Павел Ванков не се досети за какво става дума.

– Оная, малката – русата русалка – засмя се някой зад гърба му и на него му се стори обиден смеха му. – Ама е нахакана за три. Ти да не си сляп!

– Луда е баба ти! – Тросна се Павел Ванков. В гласа му имаше нещо повече от сръдня. Мъжете се смълчаха.

Оня от инвалидната количка оцеля. Лекарят потвърди, че всъщност го е спасил Павел Ванков. После добави, че било абсурдно. Болестта си знаела своето и рано или късно го взимала – кога, никой не можел да бъде абсолютно сигурен предварително. Но наистина имало хора, които не могат току-така да си тръгнат от този свят. Мъжът от количката май бил от тази порода – заключи той без да поглежда към Павел Ванков.

Не попита сестрата защо бе плакала. За малко ли неща можеше да заплаче човек. Тогава и тя поиска цигара. И събаряше пепелта от върха й старателно и бавно в същата чинийка. Личеше си, че не е истински пушач. Говориха си. По някое време я извикаха да даде приспивателно на една жена от шеста стая, разбра по светещия номер на таблото срещу масичката.. Върна се и продължиха да говорят сякаш бяха правили това и преди, може би не помнеха даже от кога. После тя каза, че дежурството й се случило леко.

– До седмица те изписваме – каза му след още ден лекарят. – Няма смисъл да те държа повече. А и не мога.

През прозореца Павел Ванков видя една млада жена да отвежда мъжа от инвалидната количка. Той стана от количката още на горната стълбищна площадка и тръгна сам – неуверено, но с някакъв самоотвержен инат. Жената го подкрепяше, но той сякаш не забелязваше, че е до него, гледаше на три-четири крачки пред себе си и не знаеше дали светът се интересува от него. Него самия това не го засягаше. А сигурно не го и интересуваше. На портала ги посрещна друг мъж, настани ги в опел с отвратителен керемиден цвят и ги откара. Павел Ванков очакваше оня да се обърне все пак, искаше за последен път да види лицето му, да му махне, макар да не бе сигурен, че мъжът ще забележи именно него в редицата от прозорци и етажи. Но оня си замина без да се обръща – някои мъже си тръгват така. Лекарят попита дали се радва, че ще напусне най-сетне болницата.

– Да – отвърна му той.

Всъщност, беше му все едно. Колегите му от фирмата питаха в поредното си писмо кога да дойдат. ”Свиждане няма” – отвърна им той. Чакаше го едно недовършено пътуване, но Павел Ванков се питаше дали всъщност това не е било самото пътуване – ударът на млековоза и представата за неосъществената тайна среща. Толкова пъти си бе представял как отива и как я вижда, как се прощава завинаги с нея, че самото отиване бе станало безпредметно.

Обеща на лекаря, че след санаториума ще намине да се видят и да направят нови изследвания. Непременно щяха да изпият и по бира. Сега нямаше бира като едно време, но важно бе намерението. Той му даде документите и писмо до негов колега от санаториума. Павел Ванков ги мушна в джоба си.

Сестрата я нямаше. Не беше се явила на работа, не знаеха защо. Обещаха да я поздравят, но той настоя за адреса. Забранено е да се дават на пациенти адреси и телефонни номера на хора от персонала, отвърнаха му. Но аз не съм пациент, усмихна се Павел Ванков, не съм... Това беше аргумент и на свой ред те също се усмихнаха.

Тя живееше на седмия етаж. Никой не отвори. След четвърт час той опита отново, но отвътре чуваше само звучния припев на звънеца. Нима я нямаше... Съседите не бяха я виждали скоро, не знаеха къде е. Смените и били по дванадесет часа и започвали и свършвали сутрин и вечер, потърсете я в болницата, посъветваха го. Била разбрана жена, но живеела съвсем сама...

Павел Ванков прекоси улицата и седна в градинката срещу блока. Той не бързаше. Около него щъкаха минувачи, тичаха деца, ревяха автомобили. Той седеше и чакаше. Имаше достатъчно време и можеше да чака със същото търпение цял ден или цяла вечност – просто така, без обяснима причина, както понякога плачат жените.




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. knigolubie - Прекрасен разказ
23.11.2013 14:54
Разказвачът Миролюб Влахов е човек, който пише бавно, но с любов и талант историите си!
Слава Богу, че е изпратил още!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2011490
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031