Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2013 06:00 - Симеон Христов: Търсачът на другата истина
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 664 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 24.11.2013 07:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg





   Разказ





Пийналите мъже нетърпеливо се подбутваха един в друг и когато поредният пропуснеше номерираните кръгове, останалите дружно го осмиваха. Заведението се наричаше „Тихият стрелец” и щом посетителите се наквасеха достатъчно, собственикът им пробутваше прословутия си спектакъл: сервитьорите залагаха в единия ъгъл парче дърво - вероятно капак от голяма бъчва и атрактивният му гост с гръмкото име: „Ножът”, започваше да забива. Редеше приборите си на осморки, после в прави линии, а накрая ги набиваше около трилитрова бутилка с ръждиво питие, от което присъстващите се опиваха още повече. След кратка пауза „Ножът” подканваше клиентите да изпробват уменията си и веселбата започваше. Пияни и трезви, често и жени се включваха в състезанието, докато някой не спечелеше пиячка за масата си.

Жалкото представление не интересуваше Лука Чекански. Не го привличаше и водката с доматен сок, която поръча за да се слее със сумрака, нито пък бившият клуб на някой си партия, превърнат в поредната квартална кръчма. Ако някой от персонала по погрешка усилеше осветлението, дори и опиянените гости щяха да се намръщят; изтърканите от пренасяне канапета под задниците им помнеха безброй гуляи, прегрешения и твърде малко почистващи препарати. Същото важеше и за охлузените от тътрузене дървени маси, наскоро минати с байц - венге, който все още намирисваше. Такива си бяха повечето кръчмари - удряха по една боя на наетото помещението, събираха оттук оттам инвентар втора ръка и се установяваха в града, за да забогатеят. Лука за трети път идваше тук и не изпускаше от поглед бармана. Въпросният служител бе около двадесет и осем годишен и преди месец го заинтригува при неволната им среща в центъра. Бяха паркирали колите си една зад друга и щом се засякоха, Лука първоначално онемя. След минутка се окопити и вещо го проследи до „Тихият стрелец”.

„Скъпо ще те продам, момчето ми!” - каза си и сега в тъмния ъгъл и даде знак за още едно питие. Обектът му както и предишните пъти, последен се присъедини към ножарите и щом дойде на ред, започна спектакъла си. Беше добър почти колкото „Ножът”, но имаше и друго. Запотеното му лице за разлика от типичната за артистите сдържаност, излъчваше арогантност и напрегната жажда за изява - сякаш от това зависеше животът му. Заби и последното острие и след овациите на публиката се промуши зад бара, зачервен и доволен от живота.

„Висок един и осемдесет, с черни коси, ако не бе остриган до голо и със злобарски поглед - правещ го да изглежда по-възрастен”, архивираше Чекански в главата си. „Това е моят човек!” Не изпитваше никакво снизхождение към подобни отрепки. Барманчето се казваше Михаил Проданов и засега се издържаше от няколко момичета. Те проституираха, а той уж ги пазеше, докато обираше изкараните от тях пари. Апетитите му обаче растяха и според проучванията на Лука, обектът имаше намерение да разшири дейността си. Едва ли заплатата от заведението му стигаше за лъскавата кола, както и за жилището под наем? Работата му бе по-скоро за прикритие, пък и нощните птици са си такива: дай им да дебнат, да излъжат някой в мрака, пък после иди ги търси.

Разголена красавица, вероятно помощничката на „Ножът” обяви пауза и в кръчмата настъпи затишие. Посетителите изчакваха заключителния номер на артиста, а Лука се възползва от момента, за да плати. Знаеше, че сега ще загасят осветлението и тръгна към изхода. Както и очакваше при преминаването му покрай подиума жалката светлина помръкна. Рязко свърна наляво, измъкна един от забитите ножове в кръга, след което се изнесе по коридора. Замалко да се сблъска със запъхтените сервитьори, дето разчистваха: „Ножът” щеше да обвини някой от тях за липсата, пък и се случваше често. Безпогрешно се ориентира по миризмата на тоалетните и след миг се озова навън. Свали ръкавиците, нагласи ножа по-добре, във вътрешния джоб на шлифера си и отдъхна.

За минутка бе в колата си, премести доказателството в жабката, като преди това го пъхна в нарочно приготвена торбичка и много внимателно подкара към в къщи. Водката от заведението бе излял в саксията до масата, така че бе чист. Не можеше да допуска глупави издънки, ако го спрат полицаите. Бавно премина целия град, шофирайки на юг, докато се озова в подстъпите на планината. Тихо отвори дворната врата, вмъкна колата под навеса и облекчено въздъхна. Никак не бяха безопасни тези акции, а професията му налагаше да е невидим. Само едно разпознаване и прикритието му рухваше.

Къщата бе едноетажна, с четири малки стаи, но това му бе предостатъчно. Взе найлоновия плик с ножа, увери се, че колата е заключена и влезе у дома. Вече обичаше това място и макар да не го притежаваше, работеше по въпроса. Предвиждаше в скоро този дом да стане негов, но за целта се изискваше здрава работа.

„Какво ще кажеш, търсачо?” - попита себе си щом влезе вътре.

Удължената муцуна на хищна риба, най-вероятно щука му смигна от стената, напомняйки за поредния наем. Когато се нанесе тук искаше да я махне, но хазаинът бурно се съпротиви: твърдеше, че това е най-ценният му трофей и преразказваше за десети път улова на огромното създание.

Лука отстъпи за озъбената глава в коридора, ала останалите помещения обзаведе сам. За негово облекчение мазето пое всички вехтории на Хараламби Гърдев - така се казваше собственикът.

- Купувай, момче! - насърчаваше го хазяинът, облизвайки доволно новото си чене.

Наемателят бе сигурен, че си го е купил с неговите пари и търпеливо изслушваше излиянията на възрастния мъж: кризата още повече подсилваше неистовата му жажда за придобивки и докато се усети, щеше да се раздели с наследствената къща. И без това я бе изоставил от години и живееше в апартамента си, през две улици.

- Като си отидеш, всичко ще остане за Хараламби! - продължаваше старецът лукаво.

„Ще видим, кой ще си отиде от тук”, отговаряше наум Лука и плащаше.

Окачи шлиферът до рибешката глава и първо се отби наляво, в кухнята. Имаше нужда от истинско питие. Отсипа си чаша отлежало вино и след като отпи, понесе плячката към кабинета. Набра шифъра върху секретната ключалка и пристъпи. Подхождаше с уважение към мястото където реализираше идеите си и можеше с часове да се наслаждава на експонатите. Сега щеше да настани новия гост на почетното място, докато влезе в употреба. Отпи отново и реши да се върне за бутилката. Тази нощ можеше да се поглези. Коженото кресло със съскаща въздишка пое тялото му, а щом натисна ключето под бюрото, върху насрещната стена заблещукаха рояк миниатюрни светлинки: всяка една осветяваше експоната под себе си, изложен върху разпрострелите се на три нива стъклени етажерки. Цветовете бяха различни, според стойността на находката. Премести халбата бира от централното място, обагрено в кърваво червено и на нейно място положи ножа. Не му хареса легнал, затова го изправи, като набоде върхът му в кутията си за пури.

- Така е добре! - похвали се сам и седна насреща.

Виното навлизаше във възприятията му наред със спомените и скоро се озова в денят, когато започна всичко:

Тогава работеше в омразната фирма за пренос-превоз, а бъдещето никак не изглеждаше розово. Беше навършил двадесет и пет, не искаше да се разкара в чужбина, но не искаше да и работи на халост. Както всеки ден по онова време седеше в камиона, отворил жълтия вестник, изпиваше новините с очи и чакаше колегата да си купи кафе. Правеха курс с покъщнина и като бонус за клиента, шефът им нареди да приберат и покупките му от Мола. Хипермаркетът се намираше в центъра и колегата му беснееше, защото нямаше къде да паркира, пък и се бавеха. На Лука пък хич не му пукаше, как ще мине денят: четеше си клюките и от време на време хвърляше по един поглед за катаджии. …Тогава съзря съседа Стефан - не от блока или квартала, а от селото, където някога имаха вила. Вилата вече я нямаше, продадена и изконсумирана от разведените му родители, както го нямаше го и любимото куче, с което прекарваше там ваканциите си. Този човек, обаче го имаше и именно той бе отговорен за изчезването на Рон - така се казваше шпаньолът му. Интуитивно извади телефона си и засне как бившият съсед влезе в магазина. И досега не знаеше защо го направи, ала после благославяше съдбата за решението си.

Още същата вечер съдбата възнагради Лука Чекански. По новините не спираха да обсъждат дръзкия обир на същия хипермаркет и то точно по времето, когато той се намираше отвън и снимаше. Разследващите имаха заподозрян, по-точно предводител на банда крадци, а охранителните камери в магазина, макар и мъгливо, сякаш подкрепяха обвиненията им.

По онова Лука водеше жалко съществуване, всъщност вегетираше в жилището на възрастната си - леля Сара. И двамата му родители се запиляха нанякъде с гръмките обещания, че го правят заради него и за негов ужас тук остана само тази роднина, която все пак го подкрепи докато си стъпи на краката. А през онази нощ той наистина стъпи: влезе в клюкарските новини из мрежата, ползвайки допотопния компютър на Сара и разучи всичко за обира на Мола. Заподозреният се наричаше Йордан Диков - Цикорията и бе заснет, как с още двама, въоръжени с пистолети, грабят оборота за седмицата. Нападението ставаше на паркинга зад огромната сграда, след което бандитите отпрашваха с мощен автомобил. След два часа, колата от грабежа бе открита напълно изгоряла, без каквито и да било следи… Цикорията обаче се бе издънил, защото единият от охранителите, след бурна съпротива бе успял да свали маската му. Този съвестен пазач сега лекуваше раните си в „Пирогов”, а журналистите нетърпеливо го очакваха, за да сътворят поредната си сензация. През тази нощ Лука Чекански откри призванието си и нямаше намерение да пропусне шанса: отсега нататък щеше да търси другата истина… Вкара снимките от телефона си в компютъра и щом наложи кадрите на съседа Стефан с тези на Цикорията едни до други, доволно изръмжа - хубавците си приличаха си като две капки вода. Последва среща с адвоката на грабителя, на която търсачът се яви дегизиран и съответният пазарлък за снимките. Това бе първата и последна поява на Лука Чекански. Впоследствие придоби опит и никога не се срещаше лично с адвокатите. Ползваше подставени лица за предаване на доказателствата, а парите получаваше чрез сложна схема от куриери.

Щорите избледняха, възвестявайки идването на утрото и търсачът само с две крачки се озова на канапето. От месеци спеше тук и обмисляше бъдещето. Острието с отпечатъците на бармана си беше голям удар, защото Контето - най-зловещият тартор от подземния свят много обичаше да върти ножовете. Рано или късно Контето щеше да загази, а барманът направо си беше негов двойник.

Щом се случеше неизбежното, Чекански щеше да изтъргува доказателството, да купи къщата, а после да вземе леля Сара при себе си. Тя щеше да готви и чисти, а той щеше да черпи от нейните знания, защото леля му отдавна бе на ТИ с езотериката: „Много лица има правдата, - казваше тя неведнъж. - а колкото до тяхната достоверност, какво да ти кажа, момчето ми? Всеки държи на своята истина!”




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1127403
Постинги: 1238
Коментари: 560
Гласове: 1595
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930