Постинг
02.12.2013 06:00 -
Начо Христосков: Проза
Е Д Н О О К И Я Т
По волята на Бог се беше родило с едно здраво и едно незрящо око. Иначе кончето си имаше всичко друго, като останалите – тънки, но здрави крака, издължена шия, малки уши и божурено червена грива.
Макар и еднооко, след като порасна достатъчно, с него човекът си вършеше всякаква работа. В края на есента закачваше плуга зад коня и изораваше градината си, преди започването на зимата го впрягаше в каруцата и отиваше в гората край реката да събира сухи вършини и пънове за печката, а в края на пролетта и лятото пък извозваше узрелите плодове и зеленчуци.
Човекът си се беше родил, живял и работил цял живот на село. Това му помагаше по признаците на природата още от септември безпогрешно да може да разпознава дали зимата ще е сурова или мека.
Идващата се очертаваше да е мразовита и дълга. Затова той предвидливо реши да се подготви за нея по-отрано. Впрегна едноокия си кон в каруцата и потегли с нея към гората. Повечето от останалите хора все още не бяха започнали да събират дърва и за негов късмет имаше много изсъхнали вършини, счупени по-дебели клони и пънове. С брадва в ръка започна да сече клоните и цепи пъновете на място. След това плътно да подрежда подпалките и цепениците в каруцата.
Напълни я догоре, поотупа доволно длани от добре свършената работа. След като разтовареше в къщи, щеше да се върне да събере и напълни още една каруца и така можеше вече спокойно да чака идването на лютата зима.
За да не се увеличава товара допълнително, не се бе покачил върху подредените дърва, а с поводите в ръка вървеше пеша от дясната страна на каруцата. По обратния път към селото нейните колела скрибуцаха шумно по неравностите на тесния коларски път.
Конят теглеше препълнената каруца с видимо усилие. Когато предните колела хлътнаха в една дълбока колкото дървено корито дупка, най неочаквано спря да върви. Не се и опита да напрегне силите си, за да измъкне каруцата от нея.
Човекът също спря. Потупа разбиращо и успокоително с длан запотения му гръб: Добре. Хайде, почини си малко и да тръгваме! Вече сме минали
половината път.
Изпуши една цигара и след десетина минути подръпна поводите и подвикна: Дий! Дий!
Въпреки подканата и болезненото впиване на мунщука в устата от енергичното дърпане на поводите, конят не поиска да потегли.
За да помогне за излизане от дупката човекът опря рамо в задницата на каруцата, натисна и опъна поводите докрай. Дий, дий! Хайде, хайде! Напъни се и след още малко път ще сме си у дома – за пореден път подкани коня той. Ала колкото и енергично и настойчиво да опъваше поводите и да викаше, конят не помръдваше и сантиметър напред. Копитата му сякаш се бяха сраснали със земята. В желанието си да се освободи от примката на поводите, той само пръхтеше силно, въртеше глава нагоре, надолу и встрани, от нейните движения гривата му се люлееше във всички посоки, а от окървавената му уста от дълбоко врязаният в нея метален мунщук започнаха да капят мехурчета розова пяна...
Упорството му да не иска да се напрегне и да потегли започна да ядосва човека. Вече половин час буташе с рамо отзад, а конят си стоеше с впити в земята копита и каруцата си оставаше неподвижна.
Опита отново с добро – погали с длан врата на животното, потупа го по гърба...Отново залепи рамо отзад, отново задърпа поводите и завика: дий, дий!, ала напразно. И в следващия половин час не успя да го накара да потегли.
Тогава вече раздразнението на човека премина в открита ярост. Друг път се бе случвало конят да тегли и по-тежко натоварена каруца... Сега явно Едноокият, въпреки че беше кон, се бе заинатил като краставо магаре на лед и не искаше да се опита да направи дори и една крачка напред!
С едната си ръка човекът опъваше поводите докрай, а с другата ожесточено започна да го удря с пръчка по ушите и гърба...
Едноокият продължаваше да пръхти бурно, да върти трескаво шия и да тъпче на едно място, без да поиска да поеме и сантиметър напред. В съпротивата си настръхналото му тяло се тресеше цялото и се опитваше безуспешно да се измъкне по някакъв начин от оковете на каруцата...
След канонадата от удари по едно време пръчката се счупи в гърба му и това допълнително вбеси човека. Мамка ти и инат, кьорчо!- започна да ругае той - Номера ли ще ми правиш сега?! Измъкна изпод натоварените дърва брадвата и започна да го налага с дръжката й...
Едноокият пръхтеше и цвилеше все по-високо от новата и по-силна болка. Тялото му се затресе още по-буйно, а краката му бясно заритаха на място. В един момент едно от задните му копита успя да набере малко височина, да уцели и строши на трески единия ок. Задницата му подскочи облекчено и освободените му два задни крака полетяха във въздуха. Подковата на десния попадна в лявото око на човека...
Той изрева от канската болка и се струполи на земята...
Лекарят не можеше да направи нищо. Окото бе изхвърчало от орбитата си още при удара, а и коста беше разбита на парчета като юфка...
Всички в селото очакваха, че Едноокият, вече започнаха да наричат така и нещастния човек, ще продаде или заколи коня си. За тяхно учудване той не направи нито едното, нито другото.
И през следващата есен едноокият човек продължи отново да държи дръжките на плуга, а едноокият му кон да тегли браздата напред, през зимата продължиха пак заедно да си докарват дърва за огрев, а през пролетта и лятото не спираха да извозват с каруцата узрелите плодове и зеленчуци от градината....
Духовен баща на България за мен е Стефан...
Да изкажеш съболезнования е едно, да упо...
успокояващо хапче...
Да изкажеш съболезнования е едно, да упо...
успокояващо хапче...
Следващ постинг
Предишен постинг
Много моля този, който гласува, че не харесва даден текст, да бъде така вежлив да даде обясненията си!
Или просто да си намери друго занимание.
Тук сме възпитани и мислещи хора.
Благодаря!
цитирайИли просто да си намери друго занимание.
Тук сме възпитани и мислещи хора.
Благодаря!
Търсене
За този блог
Гласове: 4262