ВОДНАТА КАПЧИЦА




Имаше една водна капчица, която се страхуваше да не се изгуби. В училището за водни капчици непрекъснато я учеха да разпознава полезните растения от плевелите. Обясняваха й, че като й дойде времето, трябва да разпознае и да реши кого да полее, за да има полза от нея.
- Ай, ай, ай – вайкаше се наум капчицата. – Ай, ай, ай, как ще стане това? Въобще не си го представям! Нали като полея някого, мен вече няма да ме има? Ще се изгубя завинаги. Иии... дали няма да ме заболи?
- Ние сме длъжни да поливаме! – отговаряха другите капчици от
училището за водни капчици. – Какво толкова му мислиш? Няма нищо за мислене - ние сме родени, за да поливаме.
- Не, аз съм родена за нещо друго, нещо по-красиво! – упорстваше капчицата и един ден взе, че избяга от училището.
- Ще тръгна да пътувам! - реши тя. - Само така ще разбера има ли нещо по-добро от поливането.
Капчицата се пусна по вятъра. Той, какъвто е щур, я понесе надалеч, надалеч...
- Урааа! – запя си малката капчица. – Аз съм свободна!
Вятърът я носеше, въртеше, преобръщаше... Капчицата се умори и заспа.
Изведнъж нещо каза "Цоп!" - и я събуди. Стана й приятно хладно – наоколо течаха водите на реката.
- Това е живот! Няма растенийца, няма цветенца, както в училище!
И капчицата заплува. Цял ден се забавлява, танцува, подскача. Привечер, уморена, попита реката:
- Ей, рекичке, накъде сме тръгнали?
- Да напоим една градина с череши – отвърна реката.
- Олеле, и тук същото... Да бягам, докато е време!
Капчицата подскочи силно и високо. Пак тръгна с вятъра.
- Вятърничеее! – викна му тя. – Искам да отида до морето!
Още на другия ден капчицата вече си играеше със слънчевите лъчи, които се спускаха към сините плисета на морето. Гонеше се с другите капчици, закачаше се и пръскаше искри...
Така мина лятото. Брегът опустя. На водната капчица отново й доскуча.
- А сега накъде? – помисли си тя. – Вече не съм и за поливане, нали станах солена? Уф, тъжно... Но не съжалявам! Сега в мен има нещо от лъчите на слънцето, от лудите целувки на вятъра. Май е време да си почина...
Капчицата, която се страхуваше да не се изгуби, се огледа. Хареса си една мида и се вмъкна в черупката й. Беше добро място за почивка. После гушна едно малко пясъчно зърно вместо възглавница, сви се и заспа.
След много, много години в същата мида откриха красива бяло-синя перла.

След Андерсен всички разбраха, че приказката не е само за децата, а повече за възрастни, за да гледат по-дълбоко и да виждат една чудесна философия.
Честито! Приказката е направо "Андерсенска"!