Книголюбие :: Дена Попова: Кучето на един затворник

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.12.2013 06:00 - Дена Попова: Кучето на един затворник

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 883 Коментари: 0 Гласове:

Разказ

На Аласдаър Стюърт

Анди Портър излежаваше доживотна присъда в щатския затвор на Орегон. Двайсет и седем години вече бяха минали. Той спря да ги брои някъде след третата, когато жена му каза, че се мести в Минесота. И щяла да се опита да му пише редовно.

Заради добро поведение след шестата година го преместиха в крилото за средно тежки случаи, където разрешаваха общественополезен труд. Дълго време прави каишки за часовници, пръстите му целите се надупчиха от шилото, а ноктите му и досега бяха като разтопени от лава. Веднъж късметът му се усмихна. Взеха го за статист в някакъв филм, „Танцьорка в мрака“. Една от актрисите беше французойка, към петдесетте, руса и красива като ангел. Той трябваше да седи до нея по време на обесването на една от другите актриси. Анди не издържа и затвори очите си. Миризмата на киселия цветен парфюм се вмъкна толкова надълбоко в носа му, че и досега я помнеше.

В началото на март тази година директорът на затвора го повика заедно с още седем затворници. Докато вървяха по коридорите към кабинета на генерал Стрейн, всичките бяха пребледнели, не се чуваше нищо друго, освен тежките стъпки на кубинките им по пода. Анди беше най-отзад, коленете му сякаш щяха да се пречупят. Сети се, че последният път, когато директорът го повика, беше някъде към края на първите десет години. Бяха го хванали, че прави татуировки с шилото за каишки, 2 на 2 инча за кутия цигари. Директорът го заплаши, че ще го върне в крилото с тежките, но му се размина само с десет дни в карцера. Докато вървеше, Анди усети как обувките му натежават и колко дълъг изглежда коридорът. Охраната затвори вратата зад него. Причерня му и можа да се свести едва когато чу:

– Можете да приемете или да откажете, но да знаете, че ние сме ви препоръчали. Утре в осем да сте готови за срещата на площадката зад стола. Ако имате въпроси, задайте ги утре.

Анди побърза да се прибере бързо в килията си и дори не остана да изгледа бейзболната игра, която чакаше от месеци. Беше все още светло, някъде към четири следобед, но той започна да прави малките си ритуали преди лягане. Започваше с лицеви опори, после клякания и коремни преси, докато не усетеше, че мускулите му затреперват. Преди да легне, правеше стотина дълбоки вдишвания и чак тогава заспиваше.

На сутринта се събуди към шест и отиде на закуска, преди да е станало твърде шумно в трапезарията.

Малко преди осем на площадката зад стола се появиха и другите затворници. Анди ги огледа. Бяха само четирима. Двама от тях също бяха с доживотни, а другите двама бяха от по-новите.

Охраната се появи заедно с трима младежи, които водеха пет кучета на каишки.

Ставало въпрос за тестването на някаква програма, която организира затворници с тежки присъди да се грижат за безпризорни кучета. Била приключила успешно в двайсет щата в страната и вече било доказано, че побоите в затворите намалявали драстично в присъствието на кучетата. След един месец щели да ги вземат от затворниците и да ги дадат на новите им стопани.

Анди беше първи. Подадоха му Джо, един породист басет на три години. Намерили го на улицата в едно от предградията, каишката му била паднала и нямало как да открият телефон за връзка със стопаните.

Анди хвана каишката и след като изслуша всички инструкции, тръгна към килията си с кучето.

Той подготви купичката с вода и храна за Джо, постла одеало в ъгъла и го изведе на разхода до площадката. Джо беше дебел и мързелив. Очите му бяха кървясали и воднисти, а ушите му се опираха в земята. Анди се опита да потича с него, но Джо се тътреше отзад и изплези дългия си език още на първата обиколка на малката площадка.

Вечерта Джо се тръшна на одеялото в ъгъла и веднага заспа. Не яде почти нищо от купичката си със суха храна. Анди започна да прави лицеви опори и някъде на двайсетата се сепна от някакъв смешен звук. Джо хъркаше. Един сапунен мехур се откъсна от дълбините на мозъка му и сякаш се пукна в главата на Анди. Спомни си как дядо му задрямваше на стола на верандата и захъркваше по същия начин. Анди се засмя и седна по турски до Джо.

– Ех, какъв си мързеливец бе, Джо, откъде се взе такъв? Въобще не те виждам за ловец.

Анди започна да го гали по гърба, лъскавата му бяла козина беше напръскана с черни точици.

– Ама че късмет бе, Джо. Живееш си в хубава къща в някое предградие на Портланд. Един ден се измъкваш през вратата на мазето и тръгваш да гониш някоя котка. Котка ли гонеше вярно? И се изгубваш. Каишката ти се изхлузила от врата по-рано през деня и ти се отправяш към парка. Там се заиграваш с някоя далматинка, после ти писва и тръгваш към езерото. Бавно, с ушите си омиташ целия парк. И после се изгубваш. Намира те някое младо семейство, което има два златни лабрадора. Д’еба тия лабрадори, винаги се уреждат. Разбират, че си се загубил и звънят на приюта. И какво, виж се само как я втаса. В затвора със серийните убийци. Айде, похъркай си хубаво. Няма да те юркам, братче, обещавам.

Анди си легна и усети лекото заспиване на мускулите си, които за първи път от двайсет и пет години насам не туптяха под кожата му.

Джо беше толкова мързелив, че по цял ден се излежаваше или в килията, или на тревата на площадката. Някъде на третата вечер Анди го качи на леглото, близо до възглавницата, и започна да го гали с пръст по породистите шарки на ушите, гърба и краката.

Винаги заспиваше неусетно и веднага започваше да хърка. Анди също лягаше до него и се унасяше лекичко. Някой път Джо пръдваше тихо. После се наместваше и наоколо се разнасяше киселата миризма на пръднята му. Анди се сещаше за френската актриса и за нейния кисел парфюм и се разтрисаше от смях при мисълта, че може би тя също се е изпуснала.

В началото на втората седмица Анди се хвана, че брои дните. Беше си го забранил още в края на първата година и те мирно се бяха превърнали в червени залези и изгреви. Като някой зависим вечер, тайно от себе си, преброяваше колко са минали и колко остават. А след това стискаше очите си, за да преглътне наведнъж топката в гърлото си.

– Мръсник си ти, Джо. Идваш тук като на хотел, губиш ми времето, пърдиш ми в леглото и като ти стане скучно, си тръгваш. Пършив дебелак.

Анди го прегръщаше силно и подпираше главата си на корема му. После заспиваше, а на сутринта Джо се размърдваше и го събуждаше, за да отиде да се изпикае.

Друг път, докато и двамата си лежаха в леглото, Анди се отплесваше:

– Приличаш на някой старец с тези кървясали очи, Джо. Знаеш ли, само като ти видят снимката, и някое възрастно семейство ще те хареса веднага, сигурен съм. Никой няма да гледа, че не можеш да носиш топка и да подаваш лапа. То няма и смисъл, ще им обясня, ти с тия твои къси лапи. Само след три дни, Джо, в първата неделя от новия ти живот, ще си лежиш на топло до камината, докато дъртият чете вестника, а жена му приготвя горещ сайдер и пържи бекон. После ще те пуснат да се изпикаеш навън, ти бързо ще си свършиш работата под верандата и ще подгониш някоя котка. После пак ще се върнеш и ще откъртиш наново до камината. Чуваш ли ме, Джо?

Дойдоха в един на обяд в неделя. Анди и Джо чакаха на площадката, Джо се излежаваше на тревното петно, по средата. Анди чоплеше уродливите си нокти.

– Кой го взема?

– Един пенсиониран библиотекар, живее в Корвалис. Чака отвън.

Анди се засмя и се наведе.

– Нали ти казах, братле. Само да му мисли, ако не се грижи добре за теб дъртият. Ще му сменя физиономията.

Анди се прибра веднага в килията си. Легна на леглото и гледа в една точка на тавана, докато не се стъмни.

После се захвана да прави лицеви опори, но на двайсетата мускулите му не издържаха и рухна на пода. Дълго време му трябваше, докато успее да си поеме дъх. Кокалчетата на пръстите му бяха разкървавени. Туптящата топка в гърлото му щеше да се пръсне.

– Защо по дяволите се появи, Джо. Мръсник такъв, сега сигурно спиш до камината на дъртия библиотекар. Спиш и пърдиш.

Анди се разсмя с цяло гърло. Погледът му бавно се замъгляваше и сякаш топлината на някаква кисела миризма го обгърна. Той усети как бавно се унася. Помисли си, че утре е неделя, че в един часа ще ги чакат отзад на площадката зад стола и дъртият библиотекар ще осинови и него, и Джо. Ще излязат навън, ще се качат в стария форд и ще отпрашат за Корвалис.

Нагоре