Постинг
09.12.2013 06:00 -
Диана Атанасова: Ден като всеки
Разказ
Вятърът наблягаше върху прозорците, провокирайки тишината в стаята. Майката шиеше копче от ризата на сина, а той самият четеше за изпит. Беше се върнал от столицата, където следваше, да почете в къщи, пък и за рождения си ден, който тази година нямаше да празнува с приятели като миналите, заради сесията. Не започна добре този ден. Новината за приятелката свари Невена неподготвена и тя реагира както сега мислеше неадекватно - „От вашия факултет ли е?” Не била. Запознали се на рок-концерт. И тя като него харесвала тази музика. „Само една рок музика не е достатъчна да ви събере” - му каза. За него обаче това стигаше.
– Ако хората са много различни, с годините те не се приближават един към друг, а напротив - позволи си да забележи майката. Различията стават по-големи и надскачат чувствата.
– Нали беше казала, че единственото изискване към бъдещата ти снаха и мен е да се обичаме? – припомни й синът.
– Но ти не можеш да се жениш сега!
– А да съм казал, че ще го направя?
Така е, не беше. Пък и бе доказал, че може да се справя сам. Като излезе от казармата, започна работа, а после и да учи - задочно. Не се оплакваше. След първата година баща му предложи да го издържа. Жестът си струваше и синът прие.
Времето късаше нервите на Невена. Празнуването на рождения ден се превръщаше в мираж. Минаваше осем вечерта, а мъжът й не идваше. Имат половин час до вилата, докато запалят печката, подредят масата... Сутринта напомни на Стефан да не закъснява, не че не го знаеше, но в последно време като че ли всичко забравяше. Уикендите за нея бяха едно огромно огорчение. Още от петък вечер, като почне да се приготвя за лов, мъжът й изпадаше в някакъв амок. Никой и нищо не можеше да озапти тази му страст. Така почивните дни се превръщаха за нея в кошмарни спомени за скандали и сълзи. Колкото до делничните, те и спомен не оставяха. Бяха изцяло погълнати от бизнеса на Стефан. Поне днес можеше да не е така! Той вече не четеше, не слушаше музика, дори и любимата им - народната, тази която ги бе събрала. Не идваше на концертите й, даже я упрекваше, че си губи времето, защото ансамбълът вече не е професионален и не им плащаха. Държавата ги беше изоставила, но хората се събираха от любов към това, което правят. Не и Стефан обаче. Той го напусна с лекотата, с която напущаше и всичко около себе си.
Ще си мълчи, поне така си мислеше, докато отваряше вратата на Стефан. А крешя. Не помнеше точно от коя дума пламна искрата, но разразилият се огън изпояде вечерта им.
– Не можа ли веднъж да го пренебрегнеш този твой лов! Да не отидеш или поне да се върнеш по-рано! Какво удоволствие намираш в това да преследваш горките животни. Пък и те не са единствените потърпевши...
– Не мога да не отида! Ако работиш като мен цяла седмица при такова напрежение, няма да мислиш така.
– Знаеш, че не мога да си намеря работа.
– Не можеш, защото не си останала гладна. Да видиш тогава как бързо ще си намериш!
– А ти да не мислиш, че като ни издържаш, всичко ти е позволено? Ти си силният, нали и можеш въобще да не се съобразяваш с нас. Само че сила за твое сведение е това, което не те напуска при никакви обстоятелства, а парите постоянно сменят притежателите си. Днес са у теб, утре могат да са у мен. Защо трябваше да ни провалиш празника!
– Абе рожден ден - ден като всеки друг!
– Май си прав, напоследък дните ни са все такива.
– Аз си тръгвам - прекъсна караницата сина и заприбира багажа си.
Невена го гледаше, не намирайки сили да го спре. Мислеше си за различията, как те с годините стават все по-големи и като паяжина оплитат жертвите си, разделяйки ги един от друг. Студът чертаеше стъклата на прозорците.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4338
