Постинг
11.12.2013 06:00 -
Лора Кекевска: След червеното следва червено
Разказ
Лакираше ноктите й. На краката. Бавно, много бавно... Не бързаше. Срещата му с двама колеги беше по-късно вечерта. А сега влагаше цялото си умение и желание да й достави радост. Обичаше да го прави. Обичаше да вижда как изящните й нокти грейват изпод старанието му.
Лакът беше червен. Винаги червен. Много внимаваше. Червеното оставяше трудни за почистване следи... Едно последно движение и привърши. Затвори внимателно шишенцето с алената течност и ставайки, огледа доволно творението си.
- Стана чудесно! – усмихна се Траяна.
- Неее, ти си чудесна, Тайя! – оставяйки лака на масичката, рече Бриян и се наведе за целувка. – Ще се приготвя и ще тръгвам. А ти поспи!
След неповече от двадесетина минути, Бриян вече минаваше покрай самотното борче пред верандата, гордо перчещо неподвластна на времето осанка. Излезе от двора и пое по страничната улица, водеща към близкия ресторант. Беше свикнал с гледката на красивите фасади на „минаващите” покрай него сгради, но винаги им се възхищаваше. А сега той беше потопен в спомена от червеното. Колкото повече усилваше крачка, толкова по-бавно мислено полагаше лака. Бавно. Много бавно...
Стигна ресторанта. Беше с лятна градина, която го посрещна с типичния уют, привнасян от аромата на скара. В дъното на градината млад мъж зад йоника се грижеше за доброто настроение на гостите. Двамата му колеги вече бяха дошли и се отправиха към единствената останала свободна маса.
Разговорът набираше обороти, но Бриян оставяше следа единствено с физическо присъствие. Сменяха се „картини”, но все в червено. Добре че виното беше червено, та посягайки към чашата за наздравица, намираше поне там отражение на мислите си.
Той първи предложи да си тръгнат.
- Е, дори да не приемат изцяло новата ни концепция, поне ще възстановим старото статукво – вече излизайки от ресторанта, вместо „Довиждане”, рече единият му колега.
- Да, поне това – додаде другият – Е, хайде! До утре!
- До утре! – отвърна някак припряно Бриян и те се пръснаха, всеки в своята си посока.
Същите сгради, които „минаваха” покрай него на идване, сега го „подминаваха” в обратен ред. Но той вече не ги виждаше. Усещаше мириса на дим. Озърна се. Всъщност нямаше нужда. Точно пред него, в далечината на слабото улично осветление, видя тъмни облаци да играят с простора. А приближаваща сирена от пожарна разсичаше въздуха.
Не тичаше. Летеше. Останал без дъх, очите и съзнанието му приемаха огнената стихия, обгърнала къщата им. Наизлезли съседи, незнаещи какво друго да сторят, освен да извикат пожарна, сновяха в огнен шок. Чуваха се викове:
- Идват!
- Да ги изчакаме!
- Не, сега, всяка секунда е ценна!
Виждащ устремения към входа на къщата Бриян, някой извика:
- Не, недей! Адът ще те погълне!
Пламъците все по-плътно обгръщаха къщата, а виковете на задушаващото се момиче се сливаха със зловещия пукот на изгоряло дърво. Бриян се втурна в пламъците. Не знаеше дали ще излезе жив.
Но излезе! С Траяна на ръце. Почти безжизнените й крайници бяха провесени в него, малко обгорени, но все пак очакващи поредната глътка живот.
Цял месец се бориха за тази глътка живот...
Както преди много години, Тайя се събуди в белотата на болничната стая.
- Сара, къде е Сара? - бяха първите думи, които тя изрече.
Уплашеното от огнените езици малко кутре, се беше свряло зад един скрин в къщата, и там беше посрещнало Вечността. Сведеният, вместо отговор, поглед на Бриян напълни със сълзи очите на момичето. Той взе ръката й и нежно я долепи до лицето си.
- Знаеш ли?! Имам подарък за теб – и той сложи на болничното шкафче малко червено шишенце с лак...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4336
