Постинг
14.12.2013 06:00 -
Симеон Гаспаров: Бизони край Дунава
32.
“Къща, построена от зора.
Къща, построена от вечерна светлина.
Къща, построена от мъжки дъжд.
Къща, построена от женски дъжд.
Къща, построена от прашеца на цветята.
Тъмен облак е (застанал) на твоя праг.”
Вечерен молитвен припев на племето Навахо, САЩ
Луната бе покрила хълма с ефирно златно наметало. Под него нежните форми на земята се открояваха, сякаш голо женско тяло, заспало дълбоко в прохладния бриз. Слезли ниско над прериите, звездит започваха да танцуват бавния блус на нощта. Само ехото от страстните им целувки отекваше в меката пазва на вечерта.
Джо бе кръстосал крака върху тревата и гледаше с широко отворени очи нагоре, към небесата. Искаше да се порадва още малко, още малко на тези вълшебни земи. Преди да стане полунощ.
Преди звездите и луната да изчезнат. Преди тъмните облаци да покрият небосклона и да отворят вратите на болката, от която щяха да излязат сенките на духовете и да почнат да вият. Да вият на умряло. Да вият от мъка с гласовете на плачещи, умиращи деца. На майки, хрипащи в предсмъртен гърч, облети в кръв, опитващи се с разпорените си от сабите на войниците тела да предпазят беззащитните си рожби.
Това бяха Чанкпи Опи Уакпала, или както ги знаеха историците - земите на Раненото Коляно.
Свещените прокълнати земи!
Земите, в които на 28 декември 1890-та година войници от 7-ма кавалерия на щатската армия избили 200 беззащитни жени и деца от племето на един от най-кротките и миролюбиви вождове, кръстосвали някога прериите - вождът Големия Крак.
Земите на Раненото Коляно, в които бе заклана и последната надежда за спасение на индианците в Северна Америка. И той се намираше в средата на свещения кръг, в който животът и смъртта се бяха слели.
Джо се изправи.
Отиде към пикапа си. Отвори вратата на колата. Взе си якето. Наметна се с него и направи няколко крачки в безкрайната шир. Потърси с очи. След кратко взиране в тъмнината тръгна уверено към близкия хълм, където на върха бе лъснала бяла, равна като тепсия, скала. Няколко вековни бора се извисяваха край нея. Изправената Мечка вървеше нататък, усещайки, че спомените започват да излизат - бавно, плавно, един по един, изпод лунните сенки зад дърветата.
Стигна до скалата и почувства как в далечината вятърът първо тихо, а после по-силно започна да духа. Заслуша се в мрака. Един познат, отдавна забравен напев, започна да се носи като ехо край него:
“Ха... Ха... Йе... Я... Ха... Ха...”
Изправената Мечка с едно движение седна, а после бавно легна върху студения камък. Изтегна умореното си тяло и се вгледа в небесата.
“… Ледено е сърцето ти мила
... ха... ха... йе... я... ха... ха...”
Дочу по-ясно мелодията, носена от вятъра. Върху звездния екран, като в някакво магическо огледало, той виждаше себе си.
Затаи дъх.
Беше някъде преди около шест десетилетия. Той бе отново тук. На същото място... На същата скала.
... Старият вожд Храбрата Мечка е легнал върху бизонската кожа и пее тихо с притворени очи.
... Ха... ха... йе... я... ха... ха...
Бащата на Джо Бедната Мечка е навел глава и шепне молитва.
- Ах, аз ще сляза долу, в по-долния свят, там аз ще плача за теб, моя мила... Ха... ха... йе... я... ха... ха... - опитва се да пее Старият вожд.
Джо се усмихна.
Той отново е хлапе... Клекнал е от другата страна, на края на скалата и се опитва да цели с камъчета огромния рогат елен, пасящ кротко край гората.
Тихо е. Само от време на време горски чучулиги се обаждат плахо сред шумящите листа. Едно от камъчетата удря елена по челото. Той подскача леко, размърдва огромното си тяло и изчезва зад хълма.
На Джо му е скучно. Няма с кого да си играе. Приближава се до вожда.
- Дядо, какво пееш?
- Джо, остави дядо си на мира! - хваща го внимателно за рамото баща му, Бедната Мечка.
Старият индианец спира да пее. Поема дъх... Гърдите му хриптят... Отваря едното си око.
- Нашата песен, сине, пея. Индианската. Песента на Смъртта... - с дрезгав глас отговаря.
- А защо?
- Стига Джо... Хайде, иди да си играеш при конете! - скарва се баща му.
Храбрата Мечка отваря и другото си око. Надига се едва-едва от постелята. Прави знак на Бедната Мечка да не се сърди. Поглежда към малкия Джо, подскачащ на един крак около двамата мъже, и се усмихва.
- Пеем я сине, за да изразим душите си в най-чистата им форма. Пеем я, за да се докажем на смъртта. Да знае, че по време на срещата ни с нея ние, индианците, сме по-силните. И не ни е страх. Пеем я, за да останат духовете ни завинаги живи.
Бедната Мечка е навел глава. Личи, че тежка мъка го е налегнала.
- Дядо,- продължава малкият Джо - Само тази ли е единствената Песен на Смъртта?
- О-о-о, не... Не, сине. Всеки има песен на Смъртта.
Храбрата Мечка се отпуска на покривалото от бизонска кожа. Затваря очи и продължава бавно да говори:
- Когато бяхме деца, войниците дойдоха. Взеха ни от родителите и ни подкараха към училището на белите. Ние бяхме ей такива, като теб. Имаше и по-малки, и по-големи деца. Не знаехме къде ни водят. Родителите ни бяха избити. Вървяхме с болка в сърцата, защото мислехме, че ни карат на заколение. Мислехме, че ще срещнем смъртта в ръцете на белите хора.
Гърдите на Храбрата Мечка изхриптяват отново. Диша все по-тежко и по-тежко.
-Тогава по-големите деца започнаха да пеят Песента на Смъртта. Имаше момчета, които плачеха, но пееха. Пееха и вървяха. Вървяха напред, защото, когато срещаме смъртта, сине, ние я срещаме според нашия код. Според нашия закон. Законът на племето Лакота. А той е да я посрещнем безстрашно!
Бедната Мечка продължаваше да се моли тихо.
- Знаеш ли как е другото име на Песента на Смъртта, сине?
- Не, дядо.
- Храбрата песен, това й е името.
- А как е името на твоята песен?
- “Любовната песен на смъртта” е името на моята песен, сине. Чух я преди години, когато намерих любовта в очите на едно момиче от племето Куакиютъл.
- Какво стана с момичето?
- Вълните на океана го отнесоха в Отвъдното, докато я пееше край брега и ме чакаше да се завърна. А аз не можех. Бях в морето, пленен от бурята. Вълните я отнеха пред очите ми.
Слънцето клони към залез. Стадо антилопи се е събрало под хълма и пасе кротко трева. Храбрата Мечка се усмихва леко. Притворил очи, обръща главата си към Джо и Бедната Мечка.
- Време е. - хрипти.
- Кое, дядо?
- Време е сега вие да запеете...
- Защо?
- Ще ти обясня по-късно - обажда се баща му.
- Защото - прекъсва го умиращият вожд - чрез песента ще построите пътя, по който ще тръгне душата ми на дългото и страшно пътешествие между земите на живите и земите на мъртвите, дете мое.
Храбрата Мечка се усмихва. Отваря широко очи, поглежда към слънцето. Поема дъх и... главата му клюмва настрани.
... “Ха-ха-йе-я-ха-ха...” се понася нежно ехо над прериите.
...“Слязъл съм вече в Долната земя... скъпа моя... твой ще съм завинаги...” отвръща му тихо вятъра.
Откъс от новата книга на Симеон Гаспаров
Древните технологии и Познание на предци...
Против кои е създадена мрежовата система...
Къде Ахмед Доган излива нашите десетки м...
Против кои е създадена мрежовата система...
Къде Ахмед Доган излива нашите десетки м...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4313
