Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2013 06:00 - Банко П. Банков: От друга раса
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1005 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg






         Разказ


В свъсен есенен ден отривист женски глас (това ще да беше секретарката на господин Ревели) ми определи среща с него между четири и четири и петнайсет следобед в института по нови строителни конструкции. Тя говореше безмилостно бърз, канцеларски френски и аз едва успявах да записвам.
Взимам подземния експрес под Северната гара, оттам – до Сен Реми, трийсетина километра извън Париж, в долината на Шеврьоз, после – автобус до бившето абатство Сен Пол. Дали съм разбрал, господин Ревели ще ми отдели време между четири и четири и петнайсет.
Втикнах портативния телефон-слушалка в гнездото, с Емил Ревели се познавахме от преди двайсетина години, секретарката не можеше да знае, Емил беше последната ми надежда. Тежка мъгла се цедеше зад високия прозорец през проредели листа на кестени, мокреше ноемврийската трева в насечена на тортени парчета килимена градинка. Жива душа не се мяркаше зад стъклата на достолепните рентиерски домове, хората тук живееха нашироко и се виждаха рядко. Потръпнах от студ, денем радиаторът в квартирата едва мъждеше, извадих плана на града, да съобразя как ще е най-удобно да се придвижа.
В спомените от отдавнашната ми специализация Емил бе младши научен сътрудник, дребен, пъргав като гимнастик, като жокей, да не бе умното изражение, насмешливите очи зад дебели стъкла за късогледство и вечната бръчка, пресякла угриженото му чело.
Бяхме замръквали пред печатащото устройство на електронната машина, всеки вторачен в своите задачи; Емил бе ми помагал да се оправя с кодове и приоритети, подписваше месечните ми отчети пред стипендиантската служба, заседяхме се веднъж –дваж на белот и чаша гранулирано нескафе у секретарката Кристиан, която се оглеждаше за неангажирани семейно инженери.
Какъв ли интерес може да е представлявал за Емил контактът с мен, временно пребиваващ специализант от Балканите, с възспънат френски...
Години след това си разменяхме коледни картички със стандартни пожелания, аз се обаждах винаги пръв, а той ми отвръщаше възпитано. Титлите пред името му, което срещах в специализираните списания, ставаха все по-тяжестни: научен секретар, директор, генерален директор. След време институтът за нови строителни конструкции се премести на друг адрес, върнаха ми последната картичка, връзката ни се прекъсна от само себе си. Емил остана престижно име в спомените ми.
Аз също стъпих по-нагоре в науката, макар България да я мъчеше унижаваща бедност. След многократни настойчиви опити бях пристигнал в Париж със скромна субсидия от европейската фондация Темпус – да договоря обучение на абсолвенти и млади преподаватели във френски висши технически училища и лаборатории. Това беше моята малка игра, ако успеех да стана координатор при едно по-дълготрайно сътрудничество...
Денем обикалях изпитателни халета в университетски градчета, оглеждах образци от нови материали, хидравлични стендове и компютърни лаборатории. Отговорите на предложенията ми бяха любезни, но неангажиращи, в пазарното стопанство всеки си прави сметката. Дивидентите от прием на български специализанти изглеждаха мъгляви.
Вечер броях оставащите ми франкове, преценявах от какво да икономисам, после дълго не можех да заспя, въртях се в леглото. Много навътре бях приел тази командировка, толкова пъти свеждах живота си до поредната амбиция, а то – гонех вятъра.
За срещата с Емил тръгнах рано следобяд, не бях сигурен дали ще си разчета точно пътя, ще намеря ли лесно адреса, трябваше да попадна в петнайсетминутен отрязък от време, на трийсет километра от Париж, в някакво старо абатство. През ноември тук смрачава рано.
....
Подземията на Гар дьо Нор стъписваха. Угрижени служащи, строги домакини и шарено облечени емигранти бързаха през огромните, кънтящи каверни, изчезваха в тунели под светещи надписи: Порт дьо Клинянкур, Порт д`Орлеан; зад тромави колонади свистяха метровлакове на гумени колела. Ескалаторът ме понесе надолу, нагърчи се под краката ми като люспест гръб на праисторическо влечуго, изтласка ме в по-дълбоко подземие. И пак тунели, завои, стълбища, загубих представа за посоката, крачех несигурно, вторачен в надписи и стрелки. В подземията няма север и юг, камбанария или слънце, да се извърнеш и разбереш къде си, светлината и въздуха ги подава агрегат, човек се усеща някак несигурен.
Многоръки метални роботи преграждаха достъпа към дълбоко прокопаните галерии на подземните експреси. Червените им контролни лампи грееха предупреждаващо, уста–цепки изискваха да ги захраниш с билет за свръх такса. Триръкият звяр глътваше картончето, изръмжаваше тихо, окото позеленяваше, лостовете се превъртваха и те оттласкваха навътре.
Билети за свръх такса се продаваха от касови апарати с компютърен достъп. Вторачих се в телевизионния екран, заобиколен от индикаторни стрелки, а сега, къде трябва да натисна, в каква последователност, тази страна е високомерна към чужденеца, не иска да знае, че той е расъл под друго небе. Колебаех се как ще пъхна стофранкова банкнота в автомата, ами ако не ми върне рестото? Ял съм попарата на автоматни каси в България..
Около мен се засуетиха други безпомощни чужденци и провинциалисти, негодуваха шумно, но това е сегрегация, светът е създаден за хората, не за компютрите. Спаси ни тийнейджър в окъсели над глезените дънки, възголеми маратонки, като за персонаж от рисуван филм и весел галски нос на луничаво лице.
“Това е толкова просто!” – провикна се той, грабна банкнотата от недоверчивата ми ръка, опипа екрана, под пръстите му просветна списък от направления – Аерогарата, Робензон, Сен Реми, автоматът възприемаше команди чрез палпация. Щом назовах направлението, юношата задокосва други чувствителни квадрати, в каква посока, до коя гара, колко билета, каква класа, пъхна скъпоценната ми банкнота в устата на автомата. Машината се замисли за дълга секунда, изсипа с метално гъргорене билета и рестото в един от металните си джобове.
Тийейджърът повдигна красноречиво рамене, къде ходят такива ливади като нас, ето – това е, засили се, прескочи ловко като гимнастик лоста, блокиращ входа и затича навътре. Пропотен от притеснение, излязох на дълга платформа, тълпата ме повлече към вагона, притисна ме към слабичкия гръб в ципесто яке на някакъв африканец. Композицията се плъзна в тъмното, люшкаше ни, ускорението ни пресоваше един към друг, от време на време зад прозореца се дръпваха назад осветени перони. Ако Емил се съгласи, ще ми се отвори път до Париж за години напред...
Тълпата оредяваше, до последната спирка във вагона бяхме останали четирима пътници. Автобусът за старото абатство току що бе потеглил, помаях се на пустия площад. Облаците се влачеха все по-ниско, натежали от влага, сервитьор от отсрещното кафене пушеше на прага, погледите ни се срещнаха за момент, малък мъж в бяла престилка, дълга до глезените. Тогава тръгнах, сякаш знаех точно къде отивам, по улица, оградена от подкастрени на топки кестени. Зад ниски огради и влажно зелени морави дремеха къщи-вили със стъклени маркизи над входовете, с излъскани месингови дръжки на вратите и плътно спуснати жалузи в байцванокафяво.
Отвъд завоя двама североафриканци в сигнални комбинезони смучеха опадалите листа по улицата с дебел като боа гофриран шланг, тумбестата вакуумна кола буботеше и облизваше старателно канавката. Един ден децата на метачите щяха да имат повече шансове от мен.
Зад зеленясалата каменна ограда на някогашното абатство се криеха модернистични бетонни сгради с външни конструкции, като ребра на китове, по просторните паркинги и вътрешни дворове не се мяркаше жива душа, залутах се по задни входове и глухи стълбища.
Не бях разчел точно времето си, до срещата ми с Емил имаше още двайсет и пет минути. Секретарката му, строга, силно гримирана жена на средна възраст, бе почти шокирана. Цели двайсет и пет минути по-рано, тези източноевропейци са скарани с акуратността! Господин Ревели е извън сградата, кой би трябвало да се занимава с мен, докато го чакам, какво би могла да ми предложи тя и къде да ме настани? Раззвъня телефоните, всички дискретно отказваха да се ангажират с непредвидения случай.
Улесних я, бих могъл да чакам в библиотеката, ще прегледам последните броеве от бюлетина на института.
От време на време високата жена в бежов трикотажен костюм с ефирно виолетово шалче минаваше по коридора и хвърляше подозрителен поглед през отворената врата, да провери - може би имам нужда от нещо, такава бе формулата.
Емил закъсня три минути, появи се отривисто в рамката на вратата, не изглеждаше състарен, за русите хора времето върви по-бавно, но излъчваше тяжест, увереност.
-Добре дошъл, стари приятелю!
Покани ме с широк жест в кабинета си, не много просторен, обзаведен елегантно, с метализирани пластмасови щори и метални лавици, задръстени с пъстри гърбове на класъори, компютър, принтер и факс, лампа на разтягаща се конзола, ръкохватки огънати по ръцете, облегалка – по гърба, всичко – на една ръка посягане, на едно завъртане на ергономичния фотьойл.
Съблече велуреното си сако, остана по безупречно бяла риза, сивосребриста вратовръзка и широки тиранти, настани се в светлия кръг на лампата. Свали очилата си, потърка уморено очи, сложи ги пак, усмихна се.
-Е?
Петминутен привидно неангажиран разговор ми бе нужен, за да разбера, че Емил не би желал да се занимава повече с каквито и да е специализанти от Изток.
-О, измъчих се вече покрай договора с Тимишоара, шест часа със самолет до там, от които половината – разтакаване по летища. И тази Източна Европа, липса на електричество, на вода, бюрокрация, престъпност... По-различни ли са нещата в България?
-Точно същите – признах храбро аз, не можех да лъжа Емил.
-Ето, виждаш ли. И после – главоболията с вашите специализанти тук, идват без сантим валута, не могат да решат елементарни битови проблеми, трябва да ги поемеш от летището, като бедни роднини... Не, не, стига, ще ме разбереш.
Беше неудобно да стана веднага и да си тръгна, до края на срещата имаше още няколко минути, поклащах глава с разбиране, търсех неангажиращи теми. Поговорихме за стари познати, кой къде е, каква кариера прави, почти всички били живи и здрави.
Емил поръча на секретарката си да ми приготви комплект каталози с изпълнени съоръжения и справочник с програма за платените курсове и услуги, които институтът предлагаше, прибави хубав бележник с календар за следващата година.Телефонът иззвъня настоятелно, времето ми изтичаше. Станах, той ме съпроводи до вратата.
-Е, довиждане, стари приятелю.
Тръгнах по полуосветения коридор, обидена животинка заскимтя в мен, бях чакал Емил да попита: “Приятелю, лесно ли намери абатството, все пак – толкова километри от Париж до тук. Как ще се прибереш сега, навън смрачава, почакай да свърши работният ден и ще те закарам с колата си до Париж.”
Ако той бе ме посетил, воден от свои грижи в някакво градче на трийсетина километра от вечерна София, нямаше ли да му предложа: “Емил, ако си свободен тази вечер, заповядай у нас на каквото имаме, по приятелски. Или утре, вдругиден..”
Исках само да ме попита, а аз щях да откажа възпитано и гордо. Не го направи, хората от двата края на континента сякаш са от различни раси, от различни цивилизации, едни и същи думи или мълчание им подсказват различни, понякога противоположни неща.
На излизане от сградата отново се залутах, не налучках главния изход, прекосих жужащо хале, някакъв полупуст приземен гараж.
Зад ръждивите върхари на старите абатски гори светлината бе се дотопила съвсем, валеше ситно и нимбите около уличните лампи преливаха с петролен отблясък. Спирката беше пуста, следващият автобус трябваше да потегли след петдесет минути, ако правилно бях разчел разписанието. Вдигнах яката на шлифера си и тръгнах по безлюдния мокър път. Стволовете на подстриганите черници се открояваха неясно, като силуети със сакати ръце и дълги разперени пръсти.
Може би Емил не е в състояние да си представи истинските материални и психологически проблеми на един източноевропеец в Париж. Не е искал да ми натрапва присъствието си извън определеното време за среща, да нарушава плановете ми. Хладноватата дистанция може би е била такт, възпитание. Утре и ние ще станем като него, но дали ще спечелим от това или ще съжаляваме?
Тази мисъл ми даваше шанс да запазя миналото заедно с Емил приемливо в спомените си, да оправдая опроверганите си надежди за днешния ден. И да вървя храбро под ледената роса на упорития есенен дъжд към мигащите светлинки на залутаната в мрак крайна спирка на регионалния експрес.




Гласувай:
1



1. fumiko - Емоции и чувства. За какво са тия?
18.12.2013 07:48
Така е сега.... какво да се прави.... всеки без да замисля дълбоко не иска да харчи емоциите си за да те случайно да не разтопяват ледената душа. Това ме напомни "Снежната кралица".
Извод: все пак не давай на СВОЯТА душа тя да се превърне в лед. Това е урок за нас от Висшите сили и ние трябва да го издържим.
Иначе бавно ще се превърнеме в био-роботи....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009619
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031