Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.12.2013 06:00 - Миролюб Влахов: Паркинг с кестени
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1049 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg






     Разказ









Йожо се ожени, когато вече всички смятаха, че ще остане стар ерген. Дори бяха престанали да очакват, че ще се задоми, някак си не можеха да си го представят с жена и деца, за които да се грижи, които да го слушат и да му се радват. Не че нещо не ставаше, наред си бе човека, просто беше от ония тихи и незабележими момчета, които се превръщат в също такива тихи, но вече и безлични, мъже, за които, когато ги срещне, човек си казва, че не вижда коя би ги харесала и застанала до тях или нещо такова.

И сватбата мина кротко и незабележимо, както кротко и незабележимо бе кретал дотогава животът му. Колебанията му дали да вземе дъщерята на влаковия ревизор Христо Кабана бяха кратки и нямаха някакво особено значение за крайното му решение. Всъщност то бе взето от майка му и брат му. Баща му си бе тръгнал от дома им една сутрин и после никога не се бе върнал. Йожо си го спомняше смътно. Той така порасна – с очакването, че всяко проскърцване на дворната врата е възклицание от радостта, че татко му се е прибрал. Нямаше да е изненада – Йожо не гледаше на това като на изненада – беше сигурен, че някой ден баща му ще се завърне. Както нямаше и основание да не вярва на майка си и брат си, и той ги послуша.

– Вземи я, момчето ми – каза майка му и това не бе просто молба. – Гита е хубавица.

– Тя ще те слуша – увери го майка й Зоя. – Големи сте, дошло е време да спрете с лудуването и да свиете гнезденце.

– В края на краищата, мъж си – сложи ръка на рамото брат му – Не допускай да се качи на главата ти.

– Ако нещо започне да шикалкави, не се церемони! – рече му и Кабана с тон на човек, който цял живот се е съмнявал в обещанията си.

Още на годежа Гита гледаше отнесено, вперила сивите си неподвижни очи зад рамото на бъдещия си мъж. Бяха ги сложили един срещу друг на масата и Йожо не можеше да откъсне очи от лицето й – бяло и нежно, излъчващо спокойствие и предчувствие за някаква тайна, някаква специална, много важна и много съкровена тайна. Наистина беше красива и той се питаше защо мълчи през повечето време и защо, когато искаше да му каже нещо, не го гледаше в очите, а встрани от лицето, все едно говореше не на него самия, а на някой застанал до стола му. Йожо неволно се извърна няколко пъти, за да види какво толкова привлича вниманието й, но не разбра – зад гърба му стената бе празна, ако не се брои един стар фотографски натюрморт с круши, ябълки и дюли, сложен под стъкло, което майка му бе пропуснала да почисти и то бе останало наплюто от мухите.

Решиха да живеят в дома на Гита и Йожо прекара на два курса с голфа оскъдния си багаж. Кабана бе доволен. Отстъпи им горния етаж – четири стаи, баня, коридор, вграден гардероб с огледало в дъното и тераса, от която се виждаше склона с вилите, сред които пълзеше нагоре шосето за Велико Търново през Арбанаси. Гита шеташе мълчаливо, стаите блестяха от чистота, прашинка не можеше да се намери дори, и Йожо се любуваше на безшумната й походка и меката сивота в погледа, който вече не му се виждаше толкова отчуждено отнесен.

Познаваше я от дете. Беше с шест години по-малка, но изкара училището едва до девети клас. Знаеше какво бяха правили с нея трудоваците, които прокарваха двойната линия за Попово, но не искаше да я разпитва – може би именно това виждаше тя, дори когато се случеше да пророни нещо, докато гледаше някъде встрани от рамото му. Беше чувал какво ли не за нея. Всъщност, слуховете вече нямаха никакво значение, защото тя сега не бе оная Гита, а Гита жена му и той се радваше, че ще имат деца и че тези деца ще имат толкова хубава и тиха майка. Йожо не се съмняваше, че децата му ще си имат и истински татко докато пораснат, защото той нямаше да ходи никъде без да се завръща. Какво като Гита не бе завършила средно и бе отнесена и мълчалива. Със сигурност училището не бе най-важното нещо в живота, в това Йожо бе убеден – във всеки случай, то не бе повече от едно начало, различно успешно за всекиго. За Гита бе излязло неуспешно. С Кабана си говореха за това и тъст му го уверяваше, че с времето нещата ще се оправят и всичко ще си дойде на мястото. Кабана беше философ и смяташе, че сватбата е един от начините за това животът да си вземе своето или даде очакваното.

Така мислеше и Йожо, въпреки че понякога го обземаше тягостно предчувствие за безнадеждност, подобно на онова, което изпитваше като дете, докато очакваше завръщането на баща си, а той все не идваше и не идваше. Може би то се бе промъкнало в душата му още през първата им нощ. Тогава тя застана в средата на стаята, точно под лимонения абажур. Той беше с отвор под лампата и светлината му обгръщаше като със сноп от сценичен прожектор Гита, която с вдървени пръсти въртеше бавно огромен порцеланов пепелник. На ръба му съблазнително се бе излегнала ренесансова хубавица и докато се събличаше Йожо, не откъсваше поглед от тази статуетка. Дрехите му се свличаха една след друга на пода. От долния етаж се дочуваше шетнята на жените, които бяха помагали за малката им вечерна сватба.

Най-сетне той се съблече и напъха под завивките.

– Ела – повика я и потръпна от хладината на чаршафите.

Гита остана неподвижна.

– Ела, не бой се! Нали сме мъж и жена!

Тя опита да се усмихне. На лицето й се появи гримаса, но очите й останаха втренчени някъде зад него. В следващия миг тежкият пепелник се изплъзна от пръстите й и се разби с глух трясък в краката й. Долу шумът стихна, по стълбите притичаха нервни стъпки и в спалнята влетя майка й. От леглото, над колосаните чаршафи, надничаше смуглото лице на Йожо.

Така заживяха заедно. Йожо не се оплакваше. Тя щеше да е майката на неговите деца и той нямаше да я изостави, трябваше да свикне с нея. Кабана и Зоя правеха всичко възможно младите да се чувстват добре. Йожо им беше благодарен, даже изпитваше смътна вина пред тях заради старанието им и това, че жена му продължаваше да изглежда така, сякаш не участваше в нещата и живота на къщата. Бяха й намерили работа като сервитьорка в един бар над центъра, но това не й пречеше да продължава да поддържа етажа блеснал от чистота. Собствениците и клиентите я харесваха, не само защото бе красива, а и защото излъчваше дискретност и сигурност. Понякога след втора смяна Йожо отиваше в бара да я изчака и да я заведе до дома им. Тя му казваше, че няма нужда, но въпреки това той я изчакваше дори повече от час, ако се наложи, докато се отчете и подредят заведението след последния клиент.

– Ако си уморен, върви си – казваше му тя. – Иначе трябва да изчакаш отвън, не си от персонала. После заключваше след него вратата на бара.

Той излизаше и чакаше в колата си на тъмния паркинг, под кестените, опитвайки се да се пребори с умората и дрямката. По някое време си тръгваха барманът и другата сервитьорка – Гита му бе обяснила, че те са семейство и се отчитат преди нея, защото имали малки деца и бързали да се приберат. Случваше се да чака половин час, дори повече, докато излезе и Гита. Нерядко й се налагаше да изтърпи и компанията на някой закъснял клиент или на приятелите на шефа, дори на самия шеф, когато оставаше да поработи, а тя му помагаше. Йожо виждаше как гасят лампите в бара, как остава да свети само някъде навътре. Понякога светеха и малките прозорчета на склада откъм паркинга. После и те угасваха, оставаше само смътната вътрешна светлинка. По някое време излизаха приятелите на собственика, а малко след тях и Гита. Беше уморена, мълчеше и Йожо я откарваше също така мълчаливо до дома им. Мислеше си за децата на бармана и жена му, както и за това, че с Гита вече четири години бяха женени, а нямаха деца, може би защото тя още не можеше да свикне да е с него и още потрепваше като от треска, когато я прегръщаше преди да я люби или след това.

Кабана едва се сдържаше да не се намеси. Възпираше го жена му, тя най-добре разбираше какво става с зет им. И когато една нощ се вмъкна в леглото на Йожо, той покорно се извърна към нея и се остави в ръцете й. Тя го люби мълчаливо и жадно, сякаш в ноктите на страстта можеше да изкупи греха си. Притихнала полежа до рамото му, прокара пръсти по лицето му в тъмното, задържа ги на устните, помилва шията и гърдите му. После се надигна, облече се и излезе. Йожо остана взиращ към лампиона в тъмното, с ръце под тила. Тишината на къщата проникна в него, разля се до всяка клетка на изтръпналото му от умора и наслада тяло. После стана и отиде да чака Гита на паркинга с кестените.

Спокойствието се завърна в къщата на Кабана. Йожо почти спря да иска Гита в леглото си, но все така продължаваше да я изчаква понякога след работа. Тя сякаш не забелязваше мъжкото му безразличие, дори имаше моменти, когато се опитваше да го погледне в лицето, но все пак не го правеше.

– Грях ли е? – запита веднъж майката на Гита.

– Кое?

– Че съм тук.

– Не е – отвърна Йожо и погали косата й.

– Страх ме е – смуши се тя в прегръдката му. – Страх ме е, че ще се издам.

Йожо знаеше, че няма да го стори.

– Още ме бива, нали – каза му друг път Зоя и рязко отметна одеялото. – Виж! – Тялото й, едро и кораво, светеше с порочна белота, подчертана от загорялото под лактите и колената. Взе ръката му и я плъзна по гърдите си, надолу по корема към триъгълника, после я задържа там. – Виж! Виждаш ли! – повтори настойчиво и се притисна към него.

Любиха се пак.

Тя не заговори втори път за греха си – до деня, в който забравиха да заключат и не усетиха кога в къщата влязоха две от съседките. Чула шума, едната от тях влезе в стаята. Отблъснат, полусъблечен и изненадан, Йожо се намери на пода под ударите на трите жени и удавен в писъците на Зоя. Тя викаше, проклинаше, ридаеше зачервена и разчорлена, но не от страст, а от гняв и отчаяние.

Съдиха го за опит за изнасилване. Съседките свидетелстваха, без да се обръщат към него в залата.

– Заради честта ми – каза му майката на Гита.

Болеше го само, че бе изгубил надеждата за деца, нямаше кой да го чака да се завърне.

Кабана имаше две години време, за да преглътне позора. Не знаеше кой е виновен, но знаеше, че винаги бе обичал и дъщеря си, и жена си. Беше ги пазил, беше им осигурил дом, беше го обзавел и дори бе намерил жених на дъщеря си. И още ги обичаше. А трябваше да преглътне позора от предателството, и той опита.

Когато Йожо излезе от затвора, вече никой не говореше за миналото. Гита бе казала, че не иска да се развежда и Йожо се опита да започне всичко отначало. Жена му покорна и трепереща лягаше до него и той я любеше старателно и покорно, измъчван от спомена за майка й. Само дето вече не ходеше да я посреща след работа, сега тя бе започнала в жепето при баща си и двамата бяха в една смяна. Такъв бе животът, Йожо разбираше това и не правеше опити да го промени. Никой не го бе чакал, но все пак имаше къде да се върне и това не беше малко.

– Ти си мъж, Йожо – каза му веднъж Зоя. – Ти си истински мъж.

– Да – усмихна се той. Помисли си, че наистина е така, щом е имало къде да се върне. И че въпреки че не бяха му го казали, навярно все пак са го чакали.

Зоя го погледна в очите.

– Защо не ме предаде?

Той не знаеше какво да й отговори.

– Ще ми простиш ли?

Бяха в кухнята, зад прозореца бе полегнал залеза. Всеки момент щяха да си дойдат от работа Кабана и Гита. Йожо мълчеше. Тя го хвана за раменете и го обърна към себе си. Погледна го в очите:

– Аз съм мръсница, Йожо. Знам, такава съм. Трябва да ми простиш и всичко ще се оправи. Ще ми простиш ли?

Йожо и прости и следващата нощ Зоя се озова в леглото му. Той не я отблъсна. Остави се в ръцете й докато те не го възпламениха. Люби я повторно, жестоко, с озлобление, отчаяно. И си мислеше, че може би още има надежда някой ден да му се родят деца. На разсъмване тя се измъкна от постелята, приготви закуска на мъжа си и дъщеря си, които трябваше да се приберат от нощна смяна и слезе към центъра да плати сметките за кабелната и тока.

Кабана паркира с две-три измъчени маневри джетата и като трясна вратата преди да я заключи, влезе в двора. Гита бе поискала да пие кафе в бара, където работеше преди, и той се съгласи с неохота, не обичаше да се прибира от работа сам и гледаше да влезе в къщата след дъщеря си. Още от антрето чу, че горе нещо изтопурка, някой изстена дълбоко и продължително, после заскимтя. Кабана се втурна по стълбите. Пътеката се хлъзна върху теракота, който бяха наредили докато Йожо го нямаше, удари коляното си, изпсува. Изправи се и без да спира, подпирайки се с ръце, за да не падне отново, се озова горе. От спалнята идваше приглушено мучене и в ума му се мярна, че в прекомерната страст винаги има и нещо извратено, нещо животинско. Бутна вратата. На пода, свлякъл и увил около себе си чаршафите, полугол, се гърчеше Йожо. Един безкраен стон изпълваше гърлото му, превръщаше се във вой – разкъсващ и обречен. Кабана се отпусна върху рамката на вратата, нещо горещо и бодливо се пръсна в слънчевия му сплит, краката му отмаляха. Очите на Йожо се впиха в него и той осъзна, че всъщност не го виждат.

Остана вцепенен – може би само няколко секунди, но на него му се сториха вечност. Глухото стенание прекъсваше и затихваше, превърна се в накъсано хъркане, паузите ставаха по-дълги, гърчовете отслабваха и скоро се преминаха в потръпвания. До леглото различи бутилка, от която се точеше белезникава лигава течност, сода или някаква киселина, бог знае какво друго можеше да е. Той се хвърли по стълбите към кухнята, крещейки на жена си, забравил за падането отпреди малко. Къде беше тя, дявол да го вземе. Къде беше! Спеше ли още? Поне мляко можеше ли да даде. Или вода – студена вода! И къде, по дяволите, е телефонът му, нима пак го забрави в колата! Или е в чантата в антрето! Все го губеше този телефон.

Когато се върна, Йожо лежеше застинал в последния си гърч – отпуснат и ням, с очи втренчени в стената отсреща. Приличаше на омотана в дрипи и запокитена в някой забравен ъгъл скулптура от низвергнат и отчаян модернист. Но повече на куклите, от които като малка Гита събличаше фабричните дрешки, за да ги сложи да спят и завие с някоя от забрадките на баба си. Христо Кабана усети каната в ръката си тежка – много тежка, непоносимо тежка. Върху униформения му железничарски панталон се плъзна струйка мляко и изчезна в ресните на килима. В дирята й, като вкаменени сълзи, се търкулнаха няколко бели капки, но след секунда се стопиха и те.




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1110317
Постинги: 1188
Коментари: 520
Гласове: 1444
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930