Постинг
03.01.2014 06:00 -
Диана Атанасова: Записът
Разказ
Слънцето преваляше вече зад планината, когато Мира излезе от консултацията. Оставаше само да вземе записа на Иво от пощата и програмата й за днес приключва. Да яде повече - й бяха препоръчали, вече е в осмия месец, а килограмите й почти не мърдат. И хемоглобинът й спаднал, но сестрата каза, че няма страшно, като й даваше шишенцето с червените таблетки. Ще ги изпие и всичко ще е наред.
Мира прекоси пазарчето с неувяхващите бодри подвиквания на продавачите и влезе в пощата. Изчака няколкото души преди нея и подаде известието с личната си карта.
– Съжалявам, не мога да Ви дам записа, на мъжа Ви е предполагам, трябва да носите неговата лична карта. - Жената в черно зад гишето върна документите.
– Така ли? - искрено се изненада Мира, защото в другия пощенски клон й даваха записите на името на мъжа й, само с нейната карта и пълномощно. - Ами добре, ще я донеса тогава. Извинявайте! - тя се усмихна извиняващо и си тръгна. Служителката я изгледа подозрително. Ама че работа, да се разкарва до в къщи. Пък и няма удобен автобус. Защо ли затвориха другия клон, там й беше близко и удобно. И никога не са се формализирали така.
Планината бавно потъваше в сумрака. Добре че квартирата им е в подножието й, иначе този голям град би я задушил с нечистотата си. Влезе в малката, но все пак достатъчна за двама стая и седна. Ще си почине малко, преди да тръгне. Искаше й се да пусне музика, освен стари записи обаче, от които вече й се повдигаше, може би защото ги свързваше с неразположението от първите месеци на бременността, друго тук нямаха. Иво искаше да остане. Щели да се справят двамата, но тя ще си иде. Ще роди в техния град, апартаменът на техните там е голям и удобен. Тук се чувства сама. Мъжът й по цял ден е зает с лекции и упражнения... Мира извади от чантата си книгите, които беше купила. Иво пак ще я иронизира. Вече имаше всевъзможна литература за отглеждането и болестите при бебетата. Чак и за вродените и придобити аномалии. „Както се грижиш за това бебе преди да се е родило, какво ли ще е след това” - закачаше я мъжът й. А тя се страхуваше, че нещо може да не е в ред. Знаеше, че не трябва да мисли за това или поне да мисли позитивно. Но се страхуваше… Погледна се в огледалото. По детски миловидното й лице се бе удължило от бременността. „Така ти отива повече” - й беше казал Иво. А техен познат, срещнал ги случайно, се сконфузи, като разбра че е бременна. Тъкмо бе й направил комплимент, че е отслабнала. Но това беше преди месец, а сега вече й личеше.
Планината съвсем тъмнееше, когато Мира взе личната карта на мъжа си, която той за щастие бе оставил вкъщи и отново тръгна към пощата. Имаше доста хора. Тя избягваше да оставя нещата си за времето, когато всички излизат от работа. Да не й се налага да чака. След 20 - 30 минути на опашка, застана пред гишето и подаде вече двете лични карти.
– Не мога да Ви дам записа - категорично се изправи жената в черно. - Подписът на пълномощното не е същият.
– Как така! - Мира беше шокирана.
– Така. Вижте! - жената тикна картата и пълномощното пред нея.
Наистина имаше малка разлика между двата подписа.
– Но това е неволно - опита да се защити Мира.
– Да дойде мъжът Ви, да си получи записа.
– Не може, през деня е зает.
– Ще се освободи щом трябва.
– Нали ми казахте да донеса двете лични карти и ще ми дадете записа - настоя Мира.
– Не разбирате ли, че няма да Ви дам парите! Още първия път ми се видяхте съмнителна - повиши тон жената. Може да сте разделени с мъжа си и да сте взели картата му без негово знание, за да присвоите парите, и подписът е фалшифициран! После аз няма да плащам! - вече крещеше жената в черно.
Чакащите пред другите гишета в залата бяха обърнали погледите си към Мира. Тя се почувства така, сякаш наистина беше извършила това, в което я обвиняваха. Не можа да издържи на погледите и излезе навън. Никога не я бяха уличавали публично в лъжа, може би защото не е давала повод, освен веднъж, когато не беше перфорирала билета си в автобуса. Хваната от проблеми, просто забрави. Контрольорката се отнесе грубо в началото, но като видя как се смути, дори не я глоби. Явно реши, че не е човек, който може да излъже. А тази вечер направо се гипсира. Това може би е най-точната дума за състоянието в което изпадна и сега с мъка излизаше от него, завлачвайки краката си към къщи.Тъмният силует на планината заплашително беше надвиснал срещу нея.
На другия ден Мира и Ивайло влязоха в пощата, малко преди да я затворят. Нямаше никой освен служителите. Жената в черно наброи парите, без да обели дума, камо ли извинение. Мира не се сдържа:
– Защо трябваше да ме разкарвате, не Ви ли е съвестно, виждате че съм бременна! И да ме разстройвате!
Жената мълчеше. Вместо нея се обади колежката й.
– Вие я разстроихте. Тя не е добре, мъжът й почина преди няколко месеца.
– Права сте, че не е добре, само едно болно въображение може да съчини това което тя ми наговори!
Двамата излязоха от пощата и тръгнаха към пазара. Продавачите с пошлите си покани й изглеждаха като лешояди, готови да се нахвърлят върху всеки минувач. Внезапно срещу тях изскочи тичащ младеж. Мира успя да се дръпне навреме и да размине удара.
– Тоя като че нарочно искаше да се блъсне в нас - констатира с неудоволствие тя.
– Не ставай мнителна - апострофира я Иво.
Тя се сконфузи. Само това остава. Да почне да подозира всички, като оная от пощата. Ама че късмет щеше да изкара бебето й с такава майка! Мира се притисна до мъжа си. Той я погледна с големите си кафяви очи и тя почувства, че потъва в топлината им, скършвайки се в прегръдката му. Планината светеше загадъчно.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4337
