Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.01.2014 06:00 - Банко П. Банков: Червените кхмери
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1545 Коментари: 0 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg





            Разказ



Коридорът, който водеше от секретариата срещу стълбищната площадка към техническата библиотека, бе застлан с дебел пружиниращ мокет, по него се стъпваше както по тревисто планинско било, текстилен тапет с цвят на дъждовна мъгла покриваше стените, металическите врати бяха матирани оловно-гълъбови.. Равно бучене на климатична инсталация разжужаваше таблото на електронния часовник с прорези за баджове и визитни картички: на златисто изрусената петдесетина годишна госпожа Руйе, тя царстваше в библиотеката и бдеше над езиковите ми грешки; на съсухреният господин Лорингхофен, мургавият Джалали, очилатият бретонец Лескуар`ш и потомъкът на белогвардейци Стародуб, те се трудеха в изследователската секция, всички под бдителния поглед и шумни грижи на административната секретарка, розовобузата госпожица Планше. Техническият център за метални конструкции бе умален модел на едвропейски дом без граници, но с колкото щеш предразсъдъци. В ясната френска реч се втъкаваха гърлени немски понятия за профилни железа, ирански възклицания и славянски ругатни. Коментираха се на четири уши разпивките на господин Лорингхофен, внезапните меланхолии на експанзивната госпожица Планше, таинствените отлъчки по ирански дела на Джалали и пърхута по яката на високия тромав Стародуб.
Мъждивата светлина на влажното есенно утро ме сварваше зад алуминиево бюро, отрупано с листинги, в металните чекмеджета на празния стенен шкаф пазех два-три справочника, речник, писма от България и кадифено парцалче, благодарение на него обувките ми, макар и неваксани, изглеждаха прилично. Чужденеца в един град ще познаеш най-лесно по захабените обувки. Херметически затвореният прозорец зад гърба ми бе защорен с гъста мрежа, като цедка за чай, дълбоко под прозореца громолеше Париж и влачеше зеленикави води Сена.
Едногодишен научноизследователски стаж, за безпартиен асистент работещ кандидатска дисертация, това беше неприличен дар Божи, имах неограничен достъп до мощна електронно изчислителна техника и пребогата специализирана библиотека. Отвъд моста Ньойи булевардите преливаха един в друг, повлекли пълзящи потоци от коли през портата Майо и площада с Триумфалната арка, към статуите на Конкорд и Тюйлерийската градина.
Живеех в бивш хотел, превърнат на студентско общежитие за източноевропейци, монголци и египтяни, на пъпа на Париж, от балконския прозорец се гледаха ажурните каменни кули на катедралата Нотр дам. Прозирен трикольор се вееше в облачното небе над тях. В събота и неделя обикалях геометрично подстригани паркове, пищни музеи и пъстрописани катедрали. Вечер с каменно изражение и ръце демонстративно пъхнати в джобовете на панталона, скитах по мрачната уличка Сен Дьони. В грохналите, разкривени от старост хотели предлагаха любов проститутки от всички раси, араби чакаха на опашка пред бордеи за бързо обслужване, по витрините на секс-шоповете фотоси на ветерани от чуждестранния легион с татуирани бицепси и космати гърди приканваха към мъжка взаимност, полюшваха се надувни кукли за самотници. Стипендията и куражът на нашего брата стигат само за зяпане.
Кое-как понасях самотата, бях оптимист, било е от годините. Участвах с велосипед под наем в колегиален излет из Венсенския парк, заделих франкове от оскъдната си стипендия за подарък на господин Лорингхофен по повод пенсионирането му, посещавах с приветливо изражение научни семинари, задавах умни въпроси и се представях впечатляващо на тестовете. Това старание бе начин на преживяване, храна за самочувствието на беден източноевропеец в чужбина. Бодрячеството дава сили да надмогнеш оскъдицата, лепкавата самотия на нощите, отсъствието на близки, които на обговорен от детството ти език да те ангажират с ежедневни проблеми. Забравяш унизителното усещане за непълноценност, хладината на учтивите официални усмивки.
Секретарката, госпожица Кристиан Планше, членуваше в социалистическата партия. Тя живееше в предградията и когато в неделя идваше в центъра, свикна да се отбива при нас в общежитието, на чаша гранулирано нес кафе. Докато шляпаме омазнено тесте карти, Кристиан критикуваше президента Д`Естен, политиката по доходите и се възмущаваше от американците. Французите играеха сантасето на кульор, сан за ту и ту т а ту, което си беше бридж белот на боя, без кос и всичко кос. Кристиан надигаше категорично глас при всяко подозрение за мошеничество, горещеше се след поредния загубен робер. Веднъж я изпращах под ситен дъжд към близката станция на метрото Мобер, бе тръгнала без чадър, въпреки прогнозата. Държеше се под ръка за мен, попита ме без усуквания: “Ще останеш ли във Франция, толкова източноевропейци го направиха..” Въпросът звучеше донякъде като предложение за съдействие.
На тази тема се плашех да разговарям дори със себе си. Като гаранти, че съм благонадежден да специализирам в чужбина, бяха се подписали дружинната ми ръководителка от прогимназията, наивна госпожица, за която бях гордостта на училището и болнав съсед, партиен отговорник на блока, той виждаше в мен лоялен гражданин, какво щях да им докарам до главите, ако останех във Франция? Ами на жена ми и детето, на роднините ми? Можеше ли Кристиан да си представи ревнивия реален социализъм и пословичната му отмъстителност? Помъчих се да отклоня разговора, видиш ли, не съм схванал точния адрес на казаното, казаното е просто теоретична възможност.
Винаги съм робувал на задължаващата представа на хората от статуквото за мен и съм се боял да призная за какво плаче собственото ми аз...
...............
Един следобяд всички бяхме се умълчали зад отворените врати на кабинетите в Центъра за метални конструкции (затворената врата подхранва съмнения, че дремеш върху металния корем на писалището). Бях открил грешка в програма за автоматизирано пресмятане на рамки в гранично равновесие, корекцията ми глътна следобяда, не забелязах кога мартенското слънце е слязло зад небостъргачите на Ла Дефанс, прозоречната мрежа бе го уловила като отцеден жълтък, в дъното на коридора звънчето на асансьора се обаждаше със сребърен глас. Тогава Кристиан Планше доведе Мум, представи го бодро по правилата на френската куртоазия и го настани на свободното писалище.
Висок, слаб, с кръгло жълтеникаво лице и черни коси до раменете, тесни рамене, тъмно конфекционно сако и подвижни пръсти като на музикант. Мум бе завършил бакалавърски курс по строително инженерство във висшето училище край Со и постъпваше като стажант на половин заплата в Центъра, за да разработи научна теза.
Два следобеда работихме мълчаливо, всеки държеше да покаже пред другия акуратност и мъничка доза превъзходство, изразено в незаинтересованост. После почнахме да разменяме някоя и друга фраза за времето, за възможностите на изчислителната машина и нови филми в евтините кина на Латинския квартал. След десетина дни знаехме доста неща един за друг.
Мум беше внук на кралския архитект на Камбоджа, възпитаник на френски колеж и стипендиант на източноазиатския департамент на Външното министерство. Имаше четирима братя и сестри, и чакаше вести от тях и родителите си, останали в далечния Пном Пен. Там наскоро бяха влезли революционни войски, които вестниците наричаха с екзотичното прозвище “червени кхмери”.
Покрай шумните коментарии на Кристиан, колегите в Центъра за метални конструкции негласно ме свързваха с политическите деяния, които смущаваха спокойствиета на света. Не ми го казваха директно, но се подразбираше, идвах от червената част на континента, не се канех да се установя във Франция, коментирах предпазливо комунистическия режим в страната си. Значи го одобрявам.
Малко се иска за да се хванеш в капана на конформизма; Горделиво провинциално чувство за достойнство, сантиментална упоритост да се отъждествяваш с родината си, каквато и да е тя. Детето е привързано и към бедната майка, и към свадливата, предизвикат ли го, готово е да се бие заради нея.
Една привечер настолният калкулатор на Мум светеше с жълто котешко око до телефона, поривист вятър блъскаше прозореца зад гърба ми, заглъхваше в пропастта между небостъргачите, облицовани в черно и мастилено стъкло. Не ми се прибираше в хотелското общежитие, със съквартирантите бяхме почнали да си омръзваме. Мъничък, спретнат португалец с пригладена назад коса мина с безшумни стъпки и пластмасов чувал на гърба си по коридора, нямо джудже на дядо Коледа. Той почистваше стаите вечер, толкова тих, толкова съвестен, като емигрант с просрочена виза.
-Господине, нуждая се от съвета ви – каза Мум.
Той замълча и аз мълчах, преизпълваше ме чувство за отговорност, колко души в Париж се нуждаят от съветите ми. Нетърпелива жажда и аз да бъда полезен някому се обади като куче сукалче в душата ми.
-Червените кхмери ме канят да се върна в Камбоджа и да работя за новия режим. Как бихте постъпили вие?
Червени кхмери, в нашата система всичко с претенция за напредничаво се кичеше в този цвят, червеното беше единствено законно и правилно. Когато живееш с една заблуда дълго, тя се враства в битието ти, фактът, че си я търпял, те кара да представяш преглътнатото като необходимо.
-Плашат ли те дефицити и бит, който не може да се сравни с тукашния?
-Камбоджанския бит аз познавам достатъчно. Не е там въпросът.
-Ако искаш да си полезен на собствената си страна, да се реализираш под вашето слънце, приеми. Всеки нов режим има амбиции, ще работиш мащабни задачи.
-Но това са червени кхмери, разбирате ли, кхмер руж!
-Мум, аз живея в комунистическа страна, но имам семейство, жилище, не кой знае какво, но все пак – мое, сигурна работа. Какво му трябва на човек повече от усещането, че тежи на собственото си място?
-Не, не, вие не разбирате, това са червени кхмери!
Той повтаряше тази дума като магическа, тя трябваше да обясни страхове, които за мен тогава бяха анекдотични, познавах социализма, наречен реален, с всичките му премълчавани минуси и плебейски плюсове, бях се примирил, бях се приспособил, защо да не окуража и други да се нагодят към неизбежното бъдеще на света..
Мум се колебаеше, препрочиташе многократно разгъвани и сгъвани писма, водеше чести телефонни разговори, стиснал слушалка с буза и рамо. Или седеше, загледан в точка върху тапета и пръстите му барабаняха по металния плот на бюрото.
Десетина дни преди да си тръгна, ме покани на вечеря в китайския ресторант “Селест ампир” на глуха уличка отвъд Сорбоната. Пет-шест маси под оранжеви и небесносини книжни фенери, тиха публика от младежи с телени очила, в якета от черна лицева кожа и дългокоси момичета. Пихме оризова ракия и тръпчиво френско вино, опитвах да ям с пръчици неразгадаеми деликатеси, супа от водорасли, свинско с три соса и лакирана патица. Когато с олекнали глави и натежали крачки тръгнахме по влажния тротоар на вехтата уличка, обещахме си: След като Мум се върне в Камбоджа и стане важен администратор в пномпенската политехника, ще ме покани за преподавател по строителни конструкции.
Месеци по-късно в България налучквах вечер заглушавани западни радиостанции. Попаднех ли на новини от кхмерското кралство, превърнало се в република на червените кхмери, прекъсвах монолозите на жена си и усилвах звука.
Вестите от Камбоджа ставаха все по-зловещи, смъртен хлад вееше от далечната тропическа столица, разпълзяваха се новини и догадки за масови екзекуции, ликвидации на съсловия, анатема на стопански и културни сигли, съществуващи от зората на цивилизацията.
Кой знаеше, че бях съветвал Мум да се върне в родината си и да служи на хора, които се оказаха ангели на апокалипсиса? Не бяха ли посегнали и на него, Боже? Не бях искал това, не бях..
Този грях беше само мой, с кого да го споделя, как да се оправдая, когато се събуждах сам и гузен нощем. Скътах го при един друг грях, който ми яде душата от юношески години. Тъй щях да отнеса и двата до нищото. Всеки трябва да се въоръжи с мъжество и да си носи греховете.
Години след това получих коледна картичка от госпожа Руйе, зимна жанрова сцена от нидерландски художник, замръзнал канал, селяни и селянки на дървени кънки, вятърна мелница и възпитани пожелания за традиционни неща. В послепис – бегли думи за общи познати, за господин Лескуар`ш, който заминал на дългосрочна специализация в Канада, за госпожица Планше, тя напуснала Центъра и се омъжила в Мюнхен. И за Мум. С билет в джоба той слязъл както се казва от стълбичката на самолета за Пном Пен. Останал да работи в Париж и след много премеждия успял да прибере при себе си майка си и най-малката си сестра. Единствени те от цялото семейство преживели управлението на червените кхмери.
Най-горчат грешките, които правим, когато се насилваме да се залъжем, че сме прави.
Мум не ми се е обаждал, будистката нова година не съвпада с християнските коледни празници и Центърът за метални конструкции бил изместен в Сен Реми ле Шеврьоз. Аз пропусках, отлагах поводите да го потърся, малко ли са грижите на днешния българин.
Стига ми, че е жив, че не ми е повярвал и ми е спестил угризения, които човек носи сам, като гърбица до нищото.




Гласувай:
6



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2012436
Постинги: 1510
Коментари: 722
Гласове: 4264
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031