Постинг
11.01.2014 06:00 -
Анелия Гешева: Вронски е невинен
Разказ
- Хубава, хубава – колко да е хубава? – каза брат му и отпи.
- Абе! Мани я...
Марто гледаше планината.
- Утре кво?
- Ами както се разбрахме. Освен ако ти...
- Добре, разбрахме се – каза Марто. – Аз ще вървя.
Стана и тръгна. Вървеше бавно и някак унесено, беше проврял пръст през окачалката на якето и то се влачеше по пода. Лоша работа, помисли си брат му. Нищо, утре ще е по-добре. А вдруги ден – по-добре от утре. И така – докато съвсем се оправи.
През нощта валя. Много. На другата сутрин му трябваше половин час, за да разрине колата. Натовари ските и другите неща, после звънна на Марто.
- Ти спал ли си изобщо? – попита колкото да не мълчат.
- Да.
- Ще спускаме по източната – каза мъжът след няколоко минути, защото му беше неловко в тишината, нарушавана само от бръмченето на двигателя.
- Да, де – каза Марто и пак млъкна.
Щом не ще – не ще, реши брат му и усили музиката.
Спряха в отдалечения край на паркинга. Другите бяха довели някаква Цецка, някогашна приятелка на Габи, ситничка и цицореста, стегната до пръсване в черно-белия си гащиризон, която не млъкваше.
Марто ги поздрави вяло и взе да разтоварва ските. Брат му се здрависа с мъжа на Габи и другите двама, а Цецка дружелюбно му подаде буза за целувка.
Момчето от лифта ги предупреди за опасност от лавини. Времето беше тихо, но мрачно, снегът от нощес щеше да остане няколко седмици. Натовариха се и се понесоха нагоре. Марто чуваше зад гърба си бърборенето на Цецка, без да различава думите й, снежната планина го всмукваше и главата му се замайваше. Не беше идвал цяла вечност. Погледна надолу. Под него се изнизваха във вълнообразните си траектории ярките фигури на мъже и жени, повечето в червено-черни екипи и лица, трудно различими под огромните защитни очила.
Изведнъж сърцето му спря. Единственият зелен екип в цялата планина се стрелна под краката му, косата на скиорката се развяваше под шапката. Можеше да се закълне, че е Габриела! Точно както преди две години... Не трябваше да идва.
След два часа каране заби ските в снега до стълбите и отиде при другите. Пиеха чай с ром и оживено разговаряха. Цецка беше свалила якето и едрият й бюст се потръскваше в синхрон със смеха й. Всички се надвикваха, Мартин улови онова прикрито съперничество, което никой от мъжете не би си признал, когато всички искат да се харесат на една жена. Всички, без изключение. Изсърба набързо едно кафе и стана.
- Марто!
Обърна се. Беше мъжът на Габи.
- Чакай, ще се пусна с теб.
Мартин го изчака да изравни ските си с неговите, после рязко заби щеките и полетя надолу. Усети, че другият се изненада – трябваха му няколко секунди, за да го настигне, но Мартин караше пред него по цялата ширина на пистата и не му позволяваше да го изпревари. „Същият съм като тях – помисли си. – Същият петел! Той не е виновен. Не е виновен, че не мога да го трая. Не е виновен, че й е мъж...” После изведнъж се насочи към урвата, но няколко метра преди това направи рязък завой и се върна на пистата. Мъжът на Габи летеше към него, той също зави рязко, но изпусна контрола и се затъркаля надолу по пистата, ските му се разхвърчаха.
Мартин стоеше до него, докато оня се опитваше да се изправи и да установи, че няма нищо счупено или изкълчено. Тогава за пръв път от много време се погледнаха в очите.
- Какво? – попита Мартин.
- Нищо – каза мъжът на Габи. – Мислех, че никога повече няма да се кача на ски.
- И аз – каза Мартин.
После се наведе и му подаде щеките. И защото мълчанието им беше оловно, попита за Цецка.
- Какво по-точно?
- Ами нещо...
- Готина, а? – ухили се мъжът на Габи.
- Не, чудно ми е само... наистина ли е била приятелка на...
- Защо?
- Нищо, забрави!
И отново се понесоха надолу.
Всички щастливи семейства си приличат... Когато се запозна с тях, Габи и мъжът й приличаха на фигури от гигантски шах. Приемаха предизвикателствата, без да ги обичат. Обичаха собственото си честолюбие и собствените си светове, в които рядко пускаха други хора. Но той, Марто, влезе в тоя шах и беше една от фигурите. В следващите часове, докато летеше по черната писта, си мислеше, че мъжът на Габи е като топ – праволинеен и способен на рокади; той самият – офицер, който се спуска по диагоналите на живота, защото винаги е бил човек на крайностите и заради усещането, че нещо му убягва, че нещо хубаво ще отлети ей така, без да може да го усети. Габи не беше царица. Не беше самоуверена и самодоволна, нямаше у нея желание за власт. Габи беше кон. Можеше да предвидиш ходовете й, но не и да й препречиш пътя...
Това си мислеше Марто, когато ските му изсвистяваха и хвърляха сняг в пропастта. И още – онзи от лифта каза, че щяло да има лавини. Къде са, мамка им!
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4336
