Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.01.2014 06:00 - Здравка Владова-Момчева
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1223 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 28.01.2014 07:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                  
                            image




                              Ничии наши деца

                            / На Вера Маринова /




- За шестнадесeтия ми рожден ден съм си поръчала пълна програма с моя секс тютор – казва Лизи Лейк.
Не мога да повярвам на ушите си! Надвесена над ланчбокса, изрядна в спретната си униформа, дребничката Лизи прилича на викторианска порцеланова статуетка. Финото и луничаво личице, обрамчено с медено-руси коси излъчва убийствено, девствено спокойствие. Просто минавам край нея и Изабел, в една от онези редки обедни почивки, когато слънцето залива с бледо, деветкаратово злато мокетената зеленина на училищния двор. Наоколо, в буколическа постановка, питомките на престижното ни школо кротко предъвкват вегетариански сандвичи, насядали в малки островни пикници, съвсем в неразбиваемата традиция на добрата стара Англия. Крачката, която трябва да направя, за да отмина дочутия разговор, може да ме спаси. От ужаса на истината. От потреса и съчувствието. И от неукротимата ми българска природа да привързвам душевни рани, без да са ми поискали помощ. Като в забавен каданс правя опит да изтикам думите извън пещерната изостаналост на патриархалната си нагласа. Защото съм старомодна. И наивно вярвам само в любовта. А секс тюторите се оказват нова, неподозирана педагогическа конкуренция, с която чувствам, че нямам сили да се преборя.
- Аз пък всяка вечер трябва да се грижа за мама – пресича отминаването ми Изабел – това е седмичното задължение, което двамата с татко са ми наложили.
- Продължават ли да се напиват до смърт? – някак делово се интересува Лизи.
- Като пънове – кима Изабел, заета с парче пица – аз я вдигам от пода, а брат ми се занимава с баща ни. Така е честно, нали? Няма само на мен да ми се спи като на куче по цял ден в училище след това. Нека и на Сам да му се скапе малко нстроението. И без това е окупирал компютъра с тези негови хазартни игри.
Двете приятелки безгрижно се смеят. Сякаш някой рязко издърпва зеления килим на дисциплинираните ливади изпод разглезените ми от британска сигурност крака. Нежното слънце излиза от светлинната си тоналност и звънките му лъчи изопват ненавременни бръчици по чипоносото, повяхнало лице на Изабел.
- А, мисис Момчева – невъзмутимо чурулика Лизи – добре, че Ви виждам. Моля изчакайте да Ви предам домашното по религии. Темата беше за Божията любов, нали? Снощи го написах. Мисля, че се получи много добре, Точно както на Вас би се харесало.Без отклонения, по всички правила на християнството. Вярвам, че ще го одобрите с висока оценка.
- Почакай – заеквам беззвучна от изумление – преди малко дочух без да искам разговора ви с Изабел. Това бяха някакви неуместни тийнейджърски шеги, нали?
Иззад сините листенца на Лизините минзухарени очи изсъсъкват внезапни змийчета:
- О, така ли мислите, наистина? Всъщност, съвсем правилно сте дочули. Ние просто си говорим за живота, госпожо. За нашия си живот. Той не засяга никого. Най- малко пък Вас. Идваме навреме всяка сутрин, вземаме участие в час, пишем си есетата. Всичко е наред. Какво толкова Ви притеснява?
- Но Лизи! Вие говорехте за чудовищни неща! – фалцетно изписквам пресекнала откъм увереност – трябва да ги докладвам където трябва! Имате нужда от помощ, не разбирате ли!
- Помощ – момичето изплюва думата с погнуса като къс развалена храна – Оставете я тази безсмислена помощ. Нима мислите, че лелките от офиса по социални грижи ще се затичат да ни спасяват? Ако тази обществена благотворителност работеше досега, всички в това училище щяха да бъдат щастливи.
- Какво искаш да кажеш? – затъвам още повече в тинята на собственото си недоумение. – Кой е нещастен тук?
- Ами много сме – отхрусва от чипса си Изабел – Знаете ли защо изключиха завчера Шакила? Мислите, че е заради пушенето, нали? Да, но тя пуши, защото баща и е довел от Пакистан втората си съпруга с децата и. Натресъл ги е в къщата им, за да живеят под един покрив с тукашното му семейство и принуждава Шакила и майка и да твърдят пред властите, че онази му е сестра, а поколението им – букет от племенници. Колко забавно!
Двете момичета избухват в ангелско – сатанински смях. Оскъдната английска земя се люлее под краката ми.
- Софи Гарисън няма къде да спи – продължава със статистическа жестокост Изабел – бившите и родители са си направили други наследници с новите си партньори, а в момента социалните водят преговори с приемното и семейство, понеже не я искат, тъй като се страхувала от тъмното. Плачела нощем и нарушавала спокойствието в къщата им.
- Познато ми е – деловито се включва Лизи – и аз бях в това положение докато мама не се ожени за втория ми баща. Поне на него не му пука, че ме има. Каза, че ме приемал като извънреден багаж. Философ е човекът, даже ми е симпатичен.
Порцелановото личице на ученичката ми белва срещу мен с неочаквано настървение:
- Нищо не можете да докажете мисис Момчева. Ще отречем каквото чухте. Всичко тук и отвъд тази ограда трябва да бъде наред. Подготвяте млади самостоятелни дами, способни да се справят с предизвикателствата на живота. Правилно цитирам училищния правилник, нали? Е, ние се стараем отсега и даже успяваме. Някак си. Намерих домашното, заповядайте. Параграфът за Божията милост е малко непълен. Не можах да измисля почти нищо по въпроса. Сигурна съм, че Вие ще ми предложите решение в рецензията си.
Знаете ли, какво е усещането, когато лиснат сярна киселина в безсмъртната ви душа? Смърдяща безтегловност, сподирена от овъглено безмълвие. Ничии наши деца. Родени в абдикирал свят. Отгледани в шопингови паузи. Безприютни, безморални, безлюбовни. Вие сте нашето бъдеще, залюпено в инкубатора на безхаберието. Не можем нищо да ви дадем, защото вие нищо не искате. Не можем нищо да ви вменим, защото емоционално сте ни отменили. Не можем да ви имаме, защото вечно ни няма. Не можем да ви станем свои, защото сме се превърнали в чужди.
- Днес ще говорим за прошката – започвам новия урок, покосена от будителска безизходица – искам всяка от вас, по азбучен ред, да излезе пред класа и само в една дума да напише този, на когото истински иска да прости.
По белите полета на дъската се нареждат спретнати, разнопочеркови колонки – мама, татко, мама и татко, мама, мама, мама...
А някога ни учеха, че трябва да искаме прошка от родителите си. Беше отдавна. Преди покварението на света. На писък от Рая, където невинните ни гласове все още можеха да бъдат чути.



Книгата  „Ало, България!“ е наградена със златен почетен знак от “Държавната Агенция за Българите в Чужбина“ /ДАБЧ/  за принос към българската култура и поддържане на националното самосъзнание зад граница.





Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1109441
Постинги: 1185
Коментари: 519
Гласове: 1440
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930