Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2014 06:00 - Мартин Ралчевски: Откъс от новия му роман
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1046 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image



        Откъс от
            ""ИЗМАМА""




           Да кажеш на някого „Обичам те“ е все едно
           да му кажеш „Ти никога няма да умреш“
                                                  Габриел Марсел



Борис вървеше бавно по булевард „Патриарх Евтимий“ и мислеше за предстоящото страшно събитие. През главата му бяха преминали възможните последствия и той се опитваше да запази спокойствие. Всичко беше добре обмислено и сякаш нямаше място за тревога. Но не беше съвсем така – едно нещо не му даваше мира. Чудеше се, как ли щеше да постъпи един ден дъщеря му, когато научи истината? Той не беше глупав и знаеше, че колкото и добре да се справи със задачата, рано или късно всички тайни, дори и най-добре пазените, стават явни. Това го объркваше и плашеше. Скоро трябваше да действа. А изпитваше досадни терзания.
Дали някога Йоана щеше да му прости?
Въпросът се впи в мозъка му като пиявица. Той се хвана с две ръце за главата. Чувстваше, че душата му се разкъсва. Наоколо бе пълно с хора, които бързаха в различни посоки. Но него никой не го забелязваше. Забави ход. Подпря се на едно дърво и наведе глава. А пред очите му оживя една страшна легенда, която знаеше от покойната си баба.
През осемдесетте години на миналия век в едно бедно село край Пловдив някой си Асен – баща на две момчета и две момичета, измъчен от беднотията и мизерията, продал по-малкия си син. Дениз – така се казвало момчето – имал чуден глас. Той често пеел пред дома си. Песните му били тъжни, но прелестни. Затова близки и далечни се спирали, за да го слушат. Веднъж през махалата минавали богати цигани. Те чули пленителния глас на момчето и веднага попитали за майка му и баща му. Нуша и Асен излезли пред портата. Онези им предложили да направят от него съвършения просяк. Давали им солидна сума. Асен примрял от радост, а Нуша възнегодувала. Той обаче я набил и я принудил да мълчи. После вързал насила сина си и го натикал в чуждата кола. Детето било отведено в неизвестна посока.
Изминали едва три дни, обаче, и престъпниците били разкрити. Осъдили ги по бързата процедура и ги тикнали задълго зад решетките. Момчето било върнато на родителите си. Нуша го прегърнала и от този ден почти забравила за другите си деца. А Асен го гледал вцепенен. Той допускал всичко, но не и това. Детето било сляпо! В махалата тръгнал слух, че преходящите цигани са го ослепили. Нуша се страхувала и не посмяла да свидетелства срещу мъжа си. А Дениз се затворил в себе си. Така бащата дори не бил заподозрян.
Съвестта обаче замъчила Асен и той почнал да пие. Пиел с парите от престъплението. С тях хранел и другите си деца. Нуша никога не седнала с него на една маса и не легнала с него в едно легло. Децата чувствали, че нещо не е наред, но никое не смеело да попита.
Така времето бавно и мъчително се търкаляло напред, докато една вечер... Асен си хапвал пред телевизора, когато изневиделица пред него се изправил висок, космат мъж с ужасно лице. Той се взрял в Асен, а после с бърз жест извадил сам очите си. Асен се строполил на пода в несвяст.
От този ден насетне той спрял да пие и се преобразил. Намерил си работа и започнал да се грижи за Дениз, както никога. Обсипвал го с внимание, подаръци и любов. Момчето обаче помнело виновника за слепотата си и оставало безразлично към закъснелите чувства на баща си.
Минали години, децата на Нуша и Асен се оженили и напуснали къщата. Останал само Дениз. По навика си той присядал вечер на едно столче пред портата и дълго пеел. През това време Асен се затварял вътре и плачел.
„Пак ли си се изпотил, момчето ми“, шепнел му той и внимателно го преобличал.
„Купих ти спрайт, нали ти много обичаш спрайт? Вземи, ето ти чашата. Сложих ти и лед.“
„Днес съм взел котлети. Майка ти сега ще ги изпече, а аз ще ги обезкостя. И кисели краставички има. Нали обичаш котлети, Дени?“
„Здравей, сине. Аз съм. Твоят баща... изродът е тук. Изчадието е при тебе, момчето ми. Нося ти ново яке и шапка... за зимата.“
„Ще готвим каварма, сине. Искаш ли да сложа лук? Или пък да я направим без лук? Кавармата се прави винаги с много лук... Но ако кажеш, няма да слагаме, а? Как я предпочиташ?“
„Тежък ден имах днес. Нищо не съм ял и краката ме болят ужасно. Ама остави ме мене... аз не съм важен. Ти ми кажи как си, сине? Как прекара деня?“
„Млад бях тогава момчето ми... и не само млад, но и глупав... много глупав... нямахме пари за нищо, за хляб дори... и си мислех, че ще помогна на сестрите и брат ти... ама... виж каква я сторих... Прошка не заслужавам..., но поне да знам, че не си гладен..., че не ти е студено..., че не те боли нещо... Ей това ми стига.“
Така говорел Асен на вече почти петдесетгодишния си син и всеки път очите му плували в сълзи.
„Няма да ти проговори, Асене – карала му се Нуша. – За толкова много години как не се умори да се надяваш. И сто години да му прислужваш, нищо няма да промениш. И... пак ще идеш в ада. Там долу, на най-страшното. Там ще идеш!“
„Сигурно си права, Нуше... Аз... пак го видях!“
„Кого си видял, бе?“
„Онзи, косматия, със страшното лице. Яви ми се отново!“
„Може би се кани да те вземе...“
„Що говориш така? Знаеш ли... няма по-страшно същество от него!“
„И ти какво? Уплаши се и отиде пак при попа?“
„Да. Защо да не ида. Той е учен човек. Разбира ги тия неща.“
„И що ти рече попът? Че трябва Дениз да ти проговори, нали? Пак същото ли ти каза?“
„Точно така. Една дума само, но трябва да ми продума.“
„Туй никога няма да се случи, Асене. Дениз отдавна е зрял мъж. Той помни грехът ти. Прошка няма да има!“
„Кой пък ти говори за прошка, бе Нуше. Искам само да ми проговори, не друго.“
Неусетно колелото на живота се извъртяло и часът на Асен наближил. Той лежал на смъртния си одър и дишал тежко. Нуша седяла на един строшен стол край него, а Дениз стоял прав малко по-далеч.
„Отивам си, сине... – рекъл тихо Асен. – Ти знаеш... четиридесет и три години те моля за една единствена дума... Едничка думичка само. Ти... говориш с всички други..., но не и с... мене... Колко пъти съм падал на колене пред тебе и съм те... молил за прошка... Ти знаеш... отдавна се отказах от това. Години наред вече те моля за друго... за една едничка дума... дори..., че съм проклет, че съм червей, че съм изрод... но само ми я кажи. Кажи..., че ме мразиш, или пък, че ме... презираш... Кажи, ако щеш, че би ме убил, но само... проговори. Моля те...“
„Що го мъчиш, бе Асене – намесила се Нуша. – При дяволите ще идеш. Това е съдбата ти. Сам си я направи такава!“
„А ти защо не ме оставиш на спокойствие, Нушо? – сподавено попитал Асен. – В тая минута поне ме остави, а? Оня, косматият, е вече тука. Ей там е. Стои и ме гледа. Чака ме... Да се моля на Бога не мога. Знам, че прошка не заслужавам. Затова аз... сега... на Дениз се моля... да ми каже нещо. Четиридесет и... четиридесет и три години аз... се... измъчих... очите ти да върна не можах. Сине... престъплението ще е винаги с мене, но... една думичка само... Отчето... така каза ми каза той. Вика, че ако ми кажеш една дума дори... оня, косматия можело и да... не ме вземе. Може отчето да греши, но... е умен човек, знам го... а и... що толкова искам?... Много ли е? Ти знаеш... четиридесет и три години са това...“
Тогава Дениз направил няколко неуверени крачки към него. Асен берял душа, но със сетни сили се понадигнал и приглушено рекъл:
„Да, сине... слушам те... Прокълни ме! Да, прокълни ме сине, за да си ида спокоен. Какво?... А? Какво ще кажеш...?“
Дениз се покашлял леко. Това покашляне разчувствало Асен толкова много, че той започнал да диша на пресекулки.
„Тате...“ плахо рекъл Дениз.
Широка усмивка се разляла по лицето на Асен, а от очите му бликнали сълзи.
„Бла... благодаря ти... сине мой..., прекрасен мой сине... Тази дума... беше най-хубавото нещо в моя живот... Много... много ти... благодаря... – рекъл глухо Асен и блажено се отпуснал назад. Силите му го напуснали. Клепачите му натежели. – Сбогом, златен сине... Сбогом, Нуше... и... прощавайте“, промълвил със сетни сили тихо той и затворил очи.
„Прощавам ти“, отвърнал Дениз.


Борис вдигна глава и се огледа. Около него бе пълно с хора, но той се чувстваше сам. Отправи поглед нагоре към клоните на дървото и се замисли:
„Дали някой ден и моята Йоана ще ми прости...“





Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142775
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031