Постинг
06.02.2014 06:00 -
Миролюб Влахов: Двете Нели
Разказ
Нела Бърнева пак закъсня. Само че този път наистина прекали и дойде на работа малко преди единадесет. Слезе от щаера на Христо от Горско Ябланово, който правеше първия си за деня курс. Беше го изчакала в Длъгница, където спираше за кафе и баничка. Нели Бурнева я видя от рампата пред магазията, бе тръгнала да търси рускинята Люда, и дори се поспря в очакване братовчедка ъ да се обърне и да ъ махне.
Площадът между фериботния терминал и фабриката бе дълъг стотина метра. Нела го премина без да заобикаля вдлъбнатините по улегналия паваж. Не бързаше. Беше с къса пола от коприна на едри цветове в жълтеникаво-оранжев оттенък, напомнящи гладиоли. Нела твърдеше, че са калии и винаги поправяше братовчедка си, когато се опиташе да ъ направи комплимент колко добре ъ стои „оная пола с гладиолите”.
– Какви гладиоли, Нели? – и тя наблягаше на обръщението. – Аз нямам гладиолена пола. Това са калии, Нели!
После добавяше, че мрази гладиолите. Нели искаше да ъ каже още, че в тази пола, която с широките си дипли като жива обгръщаше тялото ъ, изглежда много привлекателна, но не смееше. Братовчедка ъ си знаеше, че изглежда съблазнително, каквото и да облечеше.
Сега Нела Бърнева вървеше така, сякаш си бе съвсем в реда на нещата да се появи почти на половината работен ден и мине през портала, без да спира. По-късно щеше да се отбие при Ставри, да изпушат по цигара на пейката зад портиерната, и да е сериозна – когато пожелаеше, умееше да изглежда така, сякаш със събеседника имаха да си казват нещо много специално и само на тях известно. После щеше да стане и да си тръгне, а той, горд, че ъ прави тази услуга, щеше да ъ напомни, че не се е разписала в присъствената книга. Тя щеше да му благодари и да се разпише.
Само че Нели Бурнева познаваше до най-малката подробност номерата на Нела. С някои се бе примирила, на други не обръщаше внимание, но все още имаше такива, които я правеха ядна. Продължаваше да се надява, че околните най-сетне ще разберат каква е, но този момент все не настъпваше. Нели много добре знаеше, че братовчедка ъ нарочно не се обръща към рампата, където тя от сутринта бе поела и нейните задължения – не само на рускинята Люда, – сякаш тя и работниците от магазията не съществуваха и бе нещо незначително и разбиращо се от само себе си някой друг да ъ върши работата.
Братовчедка ъ бе слязла от щаера без да дочака помощта на шофьора. Измъкна се от високата кабина с гръб към него, току над носа му. После се надигна на пръсти – не бе миньон, но не бе и чак толкова висока, всъщност бе с идеала за жена височина, поне така смяташе тя самата – издърпа чантата си от седалката, преметна я през рамо и, като каза усмихната нещо на несполучилия си кавалер, тръгна към портала. Умееше да пренебрегва дребните мъжки жестове, без да изглежда дръпната. Нели се постара да не мисли за мъжете под тентата пред ресторанта. Те подхванаха Христо, но Нели не можеше да чуе шегите им. Сигурно бяха вулгарни. Какво друго можеше да се очаква от простаци? Видеха ли хубава жена, повечето мъже оглупяваха, гласовете им се променяха, усмивките им ставаха броня или оръжие – според характерите им, някои добиваха и смелост,
Нела пресече напечения паваж без да кривне. Бедрата ъ бяха бели и силни, според Нели пълни, даже дебели, но според другите – сочни и пивки. Тя не искаше да изяснява какво толкова има в тия, останали подозрително бели в края на лятото кълки, но бе чула как Делян и Мико ги коментираха под високите прозорци на магазията. Изглежда не подозираха, че Нели е вътре. Ако все пак попиташе, рискуваше да се издаде, че ги е подслушвала, макар че всъщност нямаше вина. Беше си в канцеларията и работеше.
Нели не завиждаше. Дори бе опитала да разкаже на братовчедка си за одумките им, но тя я прекъсна:
– И какво от това? Не съм някоя настървена хиена, само съм хубава.
– Просто ти казвам, да знаеш.
– Е, и аз ти казвам – знам. Още от осми клас. Ти не научи ли какви са мъжете? Жалко, че бе женена почти година? Колко му е на един мъж акъла. Ние сме жени и трябва да свикваме.
– Аз не мога.
– Не ми казвай, че не ти се иска да чуеш какво си говорят за теб и дали не е нещо мръсно? Имаш дълъг крак. Това не е порок, Нели, защо си криеш краката? Мислиш ли, че не ги забелязват?
Наистина не завиждаше, но сега ъ бе ядосана. Снощи я бе оставила в дискотеката с Делян и Мико. Бе сигурна, че се е впила в Делян – винаги така правеше, позволяваше на мъжете, които и Нели харесваше, да открият, че тя не само е по-хубавата, но е и по-достъпната. Каквото и да обещаеше Нела – защото иначе още от момичета първа предлагаше как да си поделят мъжете, – нямаше гаранция, че ще го спази. Накрая гледаше да вкара в леглото и двамата. А уж винаги отстъпваше.
– Ако харесваш Делян, твой е – беше ъ казала Нела още когато двамата бяха постъпили в консервната.
Нели бе признала, че Делян ъ харесва. Братовчедка ъ не пропусна обаче и на тях да каже, че Нели е разведена. Че е изтормозена и зарязана жена. И едва оцеляла след оня идиот, който съсипвал живота ъ. Нели нямаше нужда от такова внушение за нея, но ако бе само то, щеше да го преглътне, без да се дразни – все пак бяха братовчедки и почти връстнички. Заедно бяха играли, като поотраснаха се криеха с едни и същи момчета из плевните и бъзака, вече работеха заедно и ходеха до Търново и Горна Оряховица два пъти в месеца, пак заедно. Братовчедка ъ намекваше, че не е наред и самата Нели – че нещо е сбъркала, че не е съумяла нещо да направи както трябва в събирането си с този мъж – дали още при избора му или след това, но все пак нещо бе оплескала именно тя. Защото то си бе събиране, не брак. Нели не бе разведена. Бяха обявили годеж, но до сватба така и не стигнаха. Остана си най-обикновено съжителство и сега Нели си даваше сметка, че дори не бе чак толкова лошо. Но Нела не пропускаше да напомни за тази мъчителна и объркана година от живота на братовчедка ъ и, ако се случеше все пак Нели да ъ подхвърли, че не е било необходимо да говори за това, отвръщаше:
– Няма нищо срамно, Нели. Нищо лошо не си направила. Не се измъчвай.
– Защо трябва да научават, че съм парясана?
– Това се случва, Нели, на жените. Отдавна не сме момиченцата, които си играеха на чичко доктор с момчетата. Все ти го повтарям, да не си слабоумна? Хич не си за изхвърляне, я виж какъв баджак само си отпрала.
Тогава още не знаеха, че Делян е семеен. Той не говореше за тези неща. Двамата с Мико бяха почнали в експедицията. Фабриката работеше на три смени и общите работници към бригадите не успяваха да се справят с многото работа. Делян и Мико складираха буретата с доматено пюре на площадката в източния край на фабричния двор или ги товареха направо на фериботните вагони. Понякога до обяд едва успяваха да разчистят натрупаното от втората и нощната смени. Нела Бърнева приемаше произведеното от бригадите, отчиташе тонажа, биеше печати по дъната на буретата и следеше да не се изгуби някое при товаренето. Бе забелязала обаче, че двамата търсеха повод да се навъртат край поточните линии. Двете Нели нямаше защо да губят време и един ден Нела предложи да се разберат кой за коя ще е, докато не ги е цакнала някоя разгонена кучка от производството.
– Мико е за мен – каза тогава Нела. – Мисля, че е справедливо.
– Сигурна ли си? – нарочно я попита още веднъж Нели, въпреки че бяха обсъждали цял ден подялбата, искаше да е сигурна в сделката. – Делян те харесва.
– Да си ме харесва. Защо се е женил тогава? И защо е пуснал жена си в Гърция? Тя си развява байрака там, той онова си нещо тук, а майка му гледа децата им. Не му се полага мома.
Мико бе по-слабоват и смугъл. Край Нела изглеждаше момче, което плахо се любуваше на красотата ъ. Харесваше я, но не смееше да флиртува като останалите с нея. След седмица четиримата вече излизаха. Двамата бяха взели квартира зад училището и те им гостуваха до късно под асмата. Нела се смееше звънко и щедро, докосвайки бедрото на Мико, понякога го хващаше за китката, и изглеждаше, че няма съмнение в избора ъ.
– Май не е за мен? – колебаеше се Мико.
– Не ставай глупав. Не виждаш ли как се усукват около нея, някои даже са жалки. Ти да не си по-долу!
– Сигурно и аз съм смешен.
– Не си, ама ще станеш. Ако още се туткаш, ще лъсне какъв си смотаняк.
Двамата си говореха, провесили крака от вече натоварените бурета, докато чакаха поредните четири. Никак не внимаваха. Нели Бурнева не винаги дочуваше всичко от разговорите им. Те бяха свикнали с почти незабележимото ъ присъствие. Двете с рускинята Люда проверяваха вагоните преди товаренето – като че ли можеше в тях да се скрие някой емигрант, кой емигрираше сега в Русия, – после изпяваха в нестроен дует: „Давайте!”. Людмила се усмихваше и добавяше по едно „голубчики”, без да се притеснява да разглежда телата им – съблечени до кръста, загорели от слънцето и лъскави от потта. Те измитаха вагона и изправяха на два реда буретата. Бяха престанали да внимават за присъствието на жените и се шегуваха или ги коментираха зад гърба им. В началото Нели едва се сдържаше да не ги скастри, после взе да се заслушва в задочните им шеги, накрая свикна.
– С колко ли е била досега? – питаше Мико.
– Откъде да знам, защо?
– Трудно може да ъ се устои.
– Още ли умуваш? Просто я оправи.
– Като си помисля как са я опипвали и целували, и блокирам. Рано или късно, ще ми надене рогата.
– Да не ти пука – съветваше го Делян. – Най-много някой шамар да отнесеш, ама едва ли. Тъй, като гледам, не би ритала.
– Никога няма да е само моя..
– Прав си – заключи Делян. – Жена като нея не може да бъде опазена. Безсмислено е дори да се опитва. Виж сега, Мико! Ако е имала много любовници, ти просто ще си поредният, който е извадил късмет. Защо да го профукваш? Но пак е шанс, може после да се кротне.
Докараха сламата и Делян и Мико решиха да довършат подготовката за експидицията. Вечерта имаше композиция за ферибота и седемте вагона трябваше да се прикачат към нея. Рускинята Люда може и да висеше по цял ден при началник гарата, но иначе не допускаше провал в графика. Знаеше, че след тези шест месеца на заточение в малкото апартаментче на гара Длъгница, в родината ъ ще я чакат сигурна премия и вероятно повишение.
От сутринта и двамата бяха мълчаливи. Изглеждаха уморени. Това засилваше нервността и у Нели. В началото тя я отдаде на напрежението около експидицията. Дали защото някой от вагоните не отговаряше на докуметацията, или бе допусната грешка при изчисляването броя на буретата, но в средата на последния остана свободно почти метър място. Нямаше за кога да разместват и прехвърлят от другите – вагоните чакаха последен оглед от рускинята Люда и пломбиране. Тонажът излизаше. Каквато и да бе причината, решението бе да се запълни кухината с бали, които ползваха за укрепване на буретата.
Едва след един Нела Бърнева донесе цялата документация за експидицията. Беше с блуза без яка и ръкави под която тялото ъ нехаеше за смущението, което предизвикваше в околните. Остави папката на бюрото на Нели и измъкна от найлонката бутилка водка, кутия шоколадови бонбони „Фараон” и буркан с доматена паста, която бе наточила направо от шприцовете на линията.
– Нямаше ли да черпи рускинята? – повдигна вежди Нели, докато разписваше товарителниците. – Или е по нейна заявка?
– Това е от мен – отвърна Нела и извади от шкафа до мивката чер пипер и сол. После взе каната, сипа от пастата в нея, доля вода и разби сместта с лъжица.
– Има ли повод? – Попита Нели, като спря да прехвърля разписките. Усети познатата студена тръпка върху гърба си. Много добре знаеше в кои случаи черпи братовчедка ъ. – Май съм пропуснала нещо, а?
– Може и да има. Не е задължително все пак. Не увесвай нос, Нели! Просто черпя. Къде е Люда?
– И тя като теб се е загрижила за софрата. Но поне има за какво. – Нели Бурнева приключи с подписите и продължи с печата. – Отскочи с Христо до Длъгница, ще се върне с обратния курс. Не ъ хареса водката в ресторанта, държи на „Смирнов”.
Когато излезе да провери за последно вагоните, Делян и Мико бяха приключили със сламата и се миеха на гаровата помпа. Нели се загледа в Делян и си каза, че сигурно си струва прегръдката му. Оставаше само да е сигурна, че наистина се е разделил с жена си. Той се избърса с пешкира, който им бе дала от магазията, и облече ризата си на голо. Закопчаваше се бавно, знаеше, че го наблюдава. Беше горещо и прашно, от пристигащите и заминаващи камиони. Слънцето нямаше жал. С това тяло и този поглед, и той е безжалостен като него, помисли Нели и отмести очи към Мико, който се сапунисваше. Беше по-слаб и гъвкав и приличаше на човек, който няма достатъчно желание. Прииска ъ се да го попита защо? Когато се върна при Нела, върху масата вече блестеше бутилката „Смирнов” и кутия с руска салата.
– Людка хукна да търси своя началник гара – поясни Нела. – Ясно е, че без него няма да мине. А нашите докери?
– Още се мият.
– Големи са сладури, нали Нели?
– Ти май вече се убеди лично, а? Е, как беше?
Нела спря за момент да реже краставицата и я погледна сияеща:
– Не ти трябва да знаеш, повярвай ми.
– Не се стърпя, ей! Пак не устиска. Голям ти е май сърбела, непоносим, поне начеса ли го? Дано да си доволна. И не била хиена, моля ти се, жена била. – Гневът я изпълваше цялата, но тя остана на място.
През площада се зададоха Делян и Мико. И те носеха бутилка, както и плато с кебапчета. Откъм стълбите към рампата се чу смехът на рускинята Люда и баритона на началник гарата. Нела я погледна още веднъж, без да крие очите си, и продължи да реже краставицата. Нели се извърна с гръб към влизащите и, докато миеше ръцете си, опита да се успокои. Когато се обърна, срещна погледа на Мико.
След два часа, с изключение на Нели – нямаше как, бе с колата – почти всички бяха пияни. Освен това Нели трябваше да е сигурна, че вагоните ще заминат без проблеми. Не можеше да има доверие докрай на рускинята Люда, когато ставаше дума за маса отрупана с водка и мъж, който ъ харесваше. По някое време Люда я бе помолила да пломбира последния вагон вместо нея – не искала да я видят как се клатушка край линията. Освен това не бивало да задържа много началника.
Към пет Делян и Мико си тръгнаха със служебния автобус. Двете Нели останаха сами.
Цял след обяд Нели си бе повтаряла онова, което искаше да каже на братовчедка си. Сега разбираше, че няма да може. Не защото вече не искаше – знаеше, че каквото и да ъ наприказва, Нела ще го омаловажи. Но все пак ъ се искаше поне да го чуе. Само че сега насреща ъ стоеше една пияна и отпусната, макар и все така съблазнителна жена, която вече излъчваше не толкова неотразимост, колкото сласт. Може би именно тази сластност – необуздана и в същото време достъпна – усещаха мъжете. Виновни ли бяха за това? Можеха ли да го избегнат? И трябваше ли? Нела се опита да говори, но излезе едва разбираемо бръщолевене, удавено в слюнки и хълцукане. Не беше разкаяние. Беше обещание, че няма да се повтори. Отстъпвала ъ Мико, правела ъ жест. Да не го изпуснела, ей! Крайно време било да използва и тези дълги крака, докато не се е превърнала в незадоволена лелка. И парясника ъ отстъпвала, стига да се навиел…
Нела Бърнева продължаваше да се налива и оригва. Бялото ъ лице бе добило теменужен оттенък, под очите се появи влага. Нели Бурнева си мислеше, че сигурно не случайно дядовците им бяха сменили буквата във фамилното име.
Тя стана и донесе секонал и аспирин. Наля в една чаша от сока, и подаде три-четири таблетки на Нела. Братовчедка ъ я погледна и покорно ги изпи. Изфъфли нещо и се отпусна на стола. После се присегна да си досипе водка, но Нели издърпа бутилката от ръцете ъ.
– Стига ти толкова! И това е достатъчно – каза тя, приклекна и я прихвана. – Опитай се да станеш, миличка. Я-я, ама ти си се изпуснала. Е, нищо, случва се. Дреболия е, карай да върви. Хайде, прегърни ме, миличка. Коприната ще се изпере, даже петно няма да остане, въпреки че съвсем не е светена вода. Тъй де, и ти не си светица. Нищо, че си жена, не хиена…
Тя я изведе навън и бавно, много бавно, я поведе по рампата към вагоните. Последният, с реда бали слама по средата, още бе отворен. Нела едва пристъпяше, братовчедка ъ по-скоро я влачеше. Този път дългите ъ крака най-сетне щяха да свършат нещо, само че Нела нямаше как да го оцени. Тя заспиваше права. Нели я просна по очи върху балите, после я издърпа навътре.
– Тук ще ти е добре, миличка. Даже много добре. Ще има да те люшка все едно мъж те лашка. И да пикаеш, и да бълвочиш – няма страшно, миличка: нито ще те види някой, нито ще си личи, пък и ти едва ли ще усетиш нещо. Няма да ти търся сега памперс, я, Сламата ще го поеме, е, не съвсем, но все пак… Слама е, не е цокало.
Смрачаваше се. Нели се върна в магазията, напълни една голяма туба с вода и я подпря до братовчедка си.
– На добър час, сестро! – прошепна ъ тя преди да пломбира вагона. – Виж само колко съм добра, вода даже ти оставих. До разсъмване ще си в открито море, току-виж си зажадняла… А, и да знаеш: това върху опикания парцал, който до обяд бе пола, са гладиоли, не калии. Не че има чак такова значение, но си е така, миличка, сигурна съм, гладиоли са.
Прозорците на Люда останаха тъмни, когато към фериботната композиция прикачиха вагоните с пюрето. Началник влака огледа пломбите, хвърли поглед върху документите, разписа ги и каза на Нели, че всичко е наред. Тя се върна, взе си чантичката, огледа почистената магазия, изгаси централното осветление, оставяйки само дежурната лампичка в дъното, и я заключи. Сега вече можеше да покани някого на вечеря.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
