Книголюбие :: Георги Н. Николов

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.02.2014 06:00 - Георги Н. Николов

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1177 Коментари: 0 Гласове:

ПЕРА С АРОМАТА НА БЪЛГАРСКА МОДЕРНОСТ...

Георги Н. Николов

Антологията „Млади разказвачи” – ХАЙНИ, С, 2013 г. - е проект, реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура”. И представя млади прозаици от т.н „внезапно поколение”: „определение за нова българска литература, за пръв път появило се на страниците на списание „Пламък”. То е включено и в Оксфордската литературна енциклопедия...” Подборът на редактора Георги Константинов се е спрял на Анита Тарасевич, Силвия Проданова, Светослав Терзийски, Теодор Иванов, Ина Крейн, Патриция Николова, Валери Раданов, Татяна Филева, Христо Караславов, Христина Панджаридис, Светослав Наумов-Нахум.
Внимателният прочит оставя доброто усещане за свежа, мислеща творческа галерия. За българското село е писано и много, и с болка. Болка усещаме и в разказите на Анита Тарасевич „Улицата на вдовиците” и „Всичко, заради което”: мъничък свят, непрестанно стесняващ границите си, човешкото присъствие в тях и очакванията за някаква обнова. Пътят между селото и града с всяко поколение става все по-грапав, непознат, далечен. Това внушава Анита Тарасевич без излишен оптимизъм, за да се вгледаме чрез разказите й още по-трезво в живота. А той забелязва ли ни? Понякога. Може би... Поне в „Гарата” на Силвия Проданова от извора му блика най-красивото в човешката орис – любовта. Героинята е самостоятелна, властна, красива, добра, жарка. В купето среща взаимност на чувствата и е очарована от трепетната им ласка. Непознатият мъж се превръща в съдбовно решение за „по-нататък”, скрепено с букетче планински люляк. В този разказ животът е друг: волен, красив, безкраен. Център на творбата й е само любовта – този добър властник над хорските души, на който всички искаме да се подчиним. Правим го с радост, препрочитайки „Гарата” пак и пак. И без да съзнаваме, пътуваме чрез перото на Проданова в купетата на „щастливия” влак, докато дойде и нашата гара...
Няма крайна гара навярно за героинята в „Старата мома” на Татяна Филева, която разработва една твърде специфична тема. Това е всъщност поглед върху съдбата на „неосъществената” жена. Върху ролята й извън утвърдения житейски стереотип. Без семейство, деца и ясни функции в подредения свят на патриархалното. Който често е безжалостен в отношението си към нея и я обсипва с жилеща ирония. Без да съзнава, че старата мома е заключена в свят на безкрайна самота. На безумно очакване, че някой може да потропа с обич на вратата и всичко да се промени... Открояващо се философско ядро в антологията създават, без да се припокриват тематично, Светослав Терзийски – „История с мултицет”, Теодор Иванов, Ина Крейн – „Двеста”, Валери Раданов – „Мъгла”. Те разглеждат, в последователността на изброяването, смисъла и стойността на любовта. Преоткриването на личността в семейството и извън него върху психологическа ретроспекция и самоанализ. И отново личността: пред избор какъв спомен да остави приживе. На малък човек, залутан в тълпата, или на водач, за когото цената на успехите няма значение. Четиримата автори не си приличат. Терзийски е откровено реалистичен. Макар неговият господин Бастун да е събирателен образ на търсещата пустота. Едновременно делничен и безплътен, уязвим, отритнат. Напразно очакващ от събеседника разбиране и топлота. Творческият експеримент „Двеста” на Теодор Иванов и Ина Крейн пък е апология на горчивото самопознание. Според което „човек живее истински, само когато страда... Важно е хората край него да са истински... Нищо, че понякога нямат куража да го покажат”. А в повестта си Валери Раданов разработва мита за просяка-цар и влиза в спор със Създателя за смисъла на моралните категории „добро” и „зло”. За ролята на осенената личност над причинените от нея страдания върху множеството. Споменатите автори определено се вълнуват от неочакваните обрати в енигмата на човешката психология. Откриваме сходства с Кафка, осъвременен през призмата на собствени наблюдения. Без, разбира се, да бъдат механично привнесени по редовете. Острата им наблюдателност не пропуска върховете на благородство и на атавистично падение в околните. Анализът на разказаното е подплатен със социални изводи за градежа на обществото. И дава свой естетически оттенък върху общия замисъл на антологията, разкривайки една особено важна черта на младата ни белетристика – проникновеността...
„Кадиш за неродените” на Патриция Николова е обвинение към уродливите форми на същото това общество. В случая – към тероризма, „възпят” с проклятие през нереалния окуляр на достоверността. „Ято гарвани ме вдигат във въздуха, подхващат ме като перце и заедно кръжим над летището. Кръжим тихо и спокойно, без никакъв крясък, кръжим и наоколо хвърчат обгорели чанти, развети мускулни влакна, пръсти, отрязани крака и разни други неща, сега не мога да се съсредоточа хубаво и да ги изброя подробно, нали ме разбираш...” Авторката успява с осезателна достоверност да предаде картината на взрива. На страданието и на болката от изгубените любими създания – едни вече опознали света, други в прекъснато зачатие.
Познаваме Христина Панджаридис като утвърден майстор на хайку и като интересен разказвач. Това доказват двете й поместени творби „Лавандула” и „Песен с продължение”. Със сполучливи интерпретации за любовта, за привличането между мъжа и жената. За сторената, потайно наказана изневяра и за живота, който изтича в бъдното между щедро разтворени пръсти. А също за жената, весталка на желания грях. Споменът за който никога не изстива във вените и в отиващите си с възрастта години. Заедно с аромата на лавандула в едноименния разказ, с чувствеността и споделения пламък на взаимното привличане. Не по-малко актуален е Христо Караславов – „Празна сцена”, „Ной”, „Ръкавичките на принцеса Скреж”. Авторът е майстор на творческия полет, спояващ в художествено единство времена и пространства. Събеседниците са пъстра броеница от индивидуалности, мечти и намерения. В мъжкия му свят доминира стремеж към необвързаност. Интимните преживявания са с аромат на носталгия и полет над света. Героят – автор е трудно приспособима личност. Носеща неизчерпаем стремеж за опознаване на разноезичния социум, чиито представител е също. А „Ной” е осъвременена притча за сивото ежеднение, което ни превръща в пустиня от сиви човеци. Тя е и предупреждение, че е време да се събудим от социалната летаргия и да съзнаем, че съществуваме. Защото „абсолютно никой... не забеляза как един бял гълъб долетя отнякъде, дълго кръжа над града, сякаш искаше да кацне, но нямаше къде и сякаш търсеше нещо, сякаш дълго търсеше нещо, но не го намери и отлетя”.
Финална творба в сборника е новелата-поема на Светослав Наумов-Нахум „Никола против Никола”. За Вапцаров е писано много, един „българин” дори го разстреля в книга втори път. Но с творбата си Нахум доказва, че за него може да се пише безкрайно. Фактите по разстрела да се интепретират в плоскостта на новото столетие и от нея да се правят оценки и изводи. Тук среща си дават различни политически лица, короновани особи, груби македонски харамии. Появява се войводата Яворов, старият Йонко предрича светло бъдеще за сина си. То наистина разперва над него криле, но не както си го е представял бащата. Постепенно на сцената ще изпълзят други съименници на поета – Никола Гешев и Никола Христов-Кутуза. Единият палач, а другият - роден предател. Сблъсъкът между тях предстои, разказът все повече се нагнетява в напрегнато очакване. Повествованието е облъхнато като реквием и с морско дихание. Със спомени за остров Марма и размисли за човешката тленна вечност. Никола Вапцаров принадлежи на света, спомня ни Нахум. Приети сме в планетарното семейство благодарение и на поета-огняр. Защото без него и без близките като него щяхме да си останем и днес просто шепа балкански безродници.
Впрочем, чест прави на Георги Константинов, че като редактор е подбрал може би най-обещаващите имена в младата българска белетристика. Нещо твърде рядко като жест в съвременната ни творческа действителност. Събрал е в едно „внезапното поколение” и с антологията му е пожелал попътен вятър в голямата литература. Това е пример за други наши издателства и радетели за опазване на националната ни литературна идентичност. Всеки с каквото може, на ползу роду. Както го е сторил поетът Георги Константинов с антологията „Млади разказвачи” в лято господне 2013-то...

Статията е публикувана в брой 4 на списание "Пламък" 2013 г.

Нагоре