Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.02.2014 06:00 - Елена Пеева-Никифоридис
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 2429 Коментари: 2 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg





     П И С М О  Д О  В Е Н Е Р А




Самолетът от Париж плавно се приземи на летице София. Навън валеше пороен летен дъжд. Предстоеше ми да продължа пътуването до Св. Петка.Трябваше да бъда там преди да се е стъмнило. Преминах възможно най-бързо през граничните формалности. Взех колата от паркинга на летището, запалих мотора и потеглих. Дъждът образуваше плътна водна завеса пред стъклата. Чистачките монотонно отмерваха времето. Измъкнах се бързо от градския трафик и поех към Родопите. Св. Петка е на пътя за Юндола. Там ме чакаше Фатме. Исках да я заваря, преди да си е легнала. На седалката до мене стоеше Венера или по-точно мраморно копие на нейната глава, изработена изящно и увита в целофан. В чантата имах сертификат, че съм я купила официално от галерия в Париж. Митническият чиновник на летището само бегло я погледна, въпреки, че тя заслужаваше много повече внимание, но това е друга тема. Носих я подарък за Фатме, за моята малка Фатме от Св. Петка. Сега тя е на 15 години, но когато я видях за първи път беше само на седем. Там на Юндола, момичетата от помашките села и махали са си направили нещо като невестин пазар. Върху дървени маси продават домашно сладко от диви ягоди и боровинки. Те самите се нареждат наоколо като цветен венец. И как само са накипрени! Под забрадките им уж случайно са изскочили грижливо пипнати къдрици. Ръчно плетените им елечета ухаят на горски билки, а шалварите са шарени, та шарени. Но най-хубави са усмивките им-звънливи и галени като родопска песен. Заедно с търговийката тайно се надяват иякой нарочно минаващ ерген да ги забележи. Като бели гургулици чакат мига, в който ще разтворят крилете си за полет.
Редовно носих бурканчета с моминско сладко на моите приятели в Париж. Обожаваха го. Преди седем години зад малка купчинка от сладка забелязах да седи едно момиченце. Усмихваше се свенливо, докато другарките и викаха и приканваха клиентите. Очите и бяха като две сини езера.
- Как се казваш, красавице?
- Фатме, госпожо.
- Тези ягоди ти ли си ги брала?
- Да, а майка ги вари на сладко. Тейко ми работи в гората,сече трупи. Сутрин идвам с него до Юндола, а вечер чакам да ме вземе обратно до Света Петка.
Това дете би трябвало да тича с другарчетата си по ливадите. Беше на възраст, когато игрите са по-сладки от сладкото. Изведнъж започна да вали пороен летен дъжд. Настъпи суматоха сред момите и те набързо се подслониха в три стари автомобила. Фатме остана спокойна. Заметна се с един найлонов чувал и вдигна поглед към небето. Гледаше го с отворени очи. Дъждовните капки целуваха в надпревара лицето и и се стичаха на вадички по преметнатия найлон.. Очите и се пълнеха с вода - спокойни, прелестни. Фатме беше сляпа Дъждът се усилваше. Трещеше от всякъде. Черни облаци покриха небето.
- Знаеш ли, трябват ми всичките ти бурканчета. Купувам ги и хайде да те закарам в къши.
- Но до Св. Петка е далече.
- Не се притеснявай, на път ми е.
Лъжех, защото бях тръгнала точно в обратна посока. Набързо прибрахме дървеното столче и паничката с паричките. Потеглихме и след 10 минути спряхме пред къщата. Майка и прекоси бързо двора, отвори дървената порта и нежно прегърна детето си.
- Благодаря Ви, че я доведохте. Заповядайте, ще Ви сваря турско кафе.
Влязохме вътре. Обикновена селска къща-чиста и спретната. По стените висеше за всекиго по нещо. Наоколо миндери с наредени по тях алени възглавници. В ъгъла гореше оджак, а на него в голяма медна тава се вареше сладко от диви ягоди. Спомних си за баба ми. И тя в моето детство приготвяше такова сладко. С голяма решетъчна лъжица обираше пяната и топла-топла ми я слагаше върху комат хляб. Ех, какъв Париж, какви кроасани и френски багети. Несравними са с бабиния специалитет! Заедно с кафето помолих майката на Фатме да ми сложи малко от пяната върху филия хляб. За миг бях в рая на моето детство, а до мен седеше Фатме. След малко дойде баща и. Поздрави и благодари, че не съм я оставила на дъжда, след което нежно я целуна по сините очи.
Навън настана мрак, а бурята все още не стихваше. Предложиха ми да остана да пренощувам при тях. Нещо от аромата на тази къща, от спокойствието на тези хора и най-вече усмивката на Фатме ме накараха да приема. Вечеряхме печени картофи на жар. Фатме пожела да спя в нейната стая. Ухаеше на бор, сено, дъжд и любов. Тя имаше и по-голяма сестра, която помагаше на майка и, а вечер и четеше приказки. Трудният живот и мъката по Фатме бяха изградили хармонията на съществуванието им; На вечеря им разказах за себе си, за издателството, където работя, за книгите, за писателите, за пътуванията ми по света... Тази вечер аз бях техният жив телевизор. Фатме нежно ме галеше по ръката. После, когато останахме в стаята и сами я попитах;
- Фатме, ти сляпа ли си родена?
- Не. Когато бях малка, майка и тейко ходеха на ливадата да събират сено и често ме водиха с тях. Веднъж си играх под едно дърво, когато започна да вали и да гърми. Чух едно "бам" и много ме заболя. После не помня. Когато се събудих беше нощ.. Оттогава все чакам да се съмне. Майка ми каза, че ме е ударил гръм. Тя много плака. И сега я чувам понякога тайно да плаче.
- Но ти ми каза, че ягодите си набрала сама.
- Да, така е. Чувам трептенето на листенцата им и ги откривам по аромата. Те даже понякога се задяват с мен. Знаеш ли какви са закачки?
- Фатме, кое е последното нещо, което видя и все още си споняш?
- Мама и звездите. Те все ми светят в тъмното. Много са красиви и ми се усмихват.
- А искаш ли да ти разкажа нещо за тях, за планетите...
И разказвах, докато дъждът спря. Сутринта рано трябваше да тръгвам. Слънцето светеше приятелски. Целунах Фатме и обещах следващия път като мина през Св.Петка да и донеса книга за звездите. Така минаваха години. Винаги, когато нощувах там и разказвах за лека нощ някоя история за непозната звезда или планета...
Чистачките продължаваха монотонно да ми правят компания.
Мраморната глава на Венера се поклащаше на седалката до мен. Дано Фатме не си е легнала. Тази вечер щях да и разкажа за Париж, за приятелите, които купиха "Венера", за любовта. Отдавна бях забелязала, че малкото момиченце се превръщаше в красива жена. Време беше да поговорим за богинята на любовта.
Когато позвъних на вратата на моите приятели, български студенти в Париж, врявата, която идеше от вътре беше неимоверна. Те живееха в стара сграда в латинския квартал, заедно с техни колеги гърци. На масата имаше купчина банкноти. Помислих, че играят в момента хазарт. Обсипаха ме с целувки и побързаха да отворят чантата с лакомствата от България. Върху масата до парите се наредиха луканки и бурканчета със сладко от диви ягоди.След като почти всичко беше изядено ми разказаха следната история: На витрината на една престижна галерия, точно до моста срешу Лувър видели странно произведение. Върху стара олющена газова бутилка била поставена изящна мраморна глава на Венера, копие на тази в Лувър. До нея стоял надпис; "Антична амфора-8500 Евро." А само на един мост разтояние се намира оригиналната Венера върху мраморен пиедестал, но безценна. Галеристите излагат на витрината винаги най-доброто, в случая " газовата Венера" както я нарекли моите приятели. Резултатът от това кощунство бил, че българи и гърци се обединили срещу тази художествена чалга. Там на Балканите се караме за Кирил и Методи, за Калоян, за Македония, но тук в Париж се съюзили срещу кича на Венера. Парите на масата бяха доброволно събрани от всички, защото искаха да я откупят и потопят в Сена. Не им достигаше още малка сума до 5000 Евро. Надяваха се да водят преговори и да свалят цената. Без лидери и фанфари, без медии и шумотевици се готвеха да потопят Венера в Сена. Харесаха ми. Истински съвременни хъшове. Реших да се включа и аз. Добавих сумата, която липсваше, но при условие, че главата на Венера ще взема със себе си.
След дълги преговори с галериста постигнах целта си и я купих за парите, с които разполагах. Взех сертификата и понесох бутилката с главата към близкото кафе, където ме чакаше балканската "филики етерия". След час потеглих за летището с увитата в целофан Венера, а парижките хъшове щяха да чакат нощта, за да довършат делото, да хвърлят бутилката в реката. В самолета си помислих, че сигурно така са започвали всички световни революции, от нещо на пръв поглед малко и незначително. Знаех, че моите приятели ще се лишат от много неща през следващите месеци. Доброволно бяха изпразнили джобовете си, но бяха спечелили една битка на достойнство. Може да сме малки балкански държави, но когато историята ни е поставила на мраморен пиедестал, Европа е длъжна да се съобразява, а Фатме щеше да получи изящната мраморна глава на Венера...
- ...и знаеш ли Фатме, въпреки че и липсват ръцете, цял свят и се възхищава. Това не и пречи да е обичана. Така и теб един ден ще те обикне този, който твоят Аллах ти е отредил. Видях как руменина заля лицето и. Цяла вечер говорехме за любовта и за Венера, и пак за любовта, и пак за Венера... На сутринта отпивах с наслада от турско то кафе, когато Фатме ми даде нещо увито в ръчно везана кърпа.
- Това е подарък за теб- каза ми тя и свенливо се усмихна.
Беше стара тетрадка. През цялото време на нашето познанство тя тайно е пишела стихове. Нарекла ги е писма до небето. Тази вечер беше написала последното: "Писмо до Венера". Четях и сълзи се стичаха от очите ми. Това беше духовна изповед отправена към цялата невидима за нея Вселена.
- Благодаря ти, моя звездице - и нежно притиснах слабото и телце в прегръдката ми. Целунах я и потеглих за София, към редакцията. Обещах да издам стиховете и, защото наистина заслужаваха. После ще ги изпратя на приятелите ми в Париж. Нека знаят, че едно момиче от Родопите, с помашкото име Фатме, което чрез поезията си разговаря със звездите, изпрати тяхното послание до Венера.




Гласувай:
2



1. fumiko - Голямо, слънчево сърце - вече самото става звезда и планета
24.02.2014 19:34
Много силен е разказът, направо до дъното на душата ми стигна.
Освен да кажа: благодарност и поклон на автора! Други думи не трябва.
цитирай
2. fumiko - Голямо, слънчево сърце - вече самото става звезда и планета
24.02.2014 19:34
Много силен е разказът, направо до дъното на душата ми стигна.
Освен да кажа: благодарност и поклон на автора! Други думи не трябва.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2010230
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031