Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.02.2014 06:00 - Иванка Могилска: Внезапни улици
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1718 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

                  image





                               Откъс от романа "Внезапни улици"



София, началото на март 2012

Не е ясно дали е запазил снимката. Дори да има свидетели, които могат да разкажат, аз не ги познавам. Сигурно е, че си е заминал. Висок, надменен мъж със замръзнали езера вместо очи и необикновено дълги пръсти, който се чекира, качва се в самолета, сяда до прозореца и излита навреме. Никой не може да каже извадил ли е снимка, изписана с леко разкривен почерк, от джоба си. Разгледал ли я е внимател-
но. Прочел ли е написаното отново. Не е ясно. Сигурно е, че е слязъл на летището. Вероятно очите му са отразявали светлинните табла с пристигащи и заминаващи и не е имал посрещач.
Предполагам, че е взел автобус или метро, за да стигне до града. Излязъл е на повърхността, огледал се е, поел е дълбоко въздух – обича този град, в който аз не съм била. Мисля си, че обича и пристигания и заминавания. Може би има приятелка, която го чака. Знае в колко часа каца полетът и се е приготвила. В хладилника има бира, вино
или ром, а в печката – обяд и много неразказани истории, които тя притопля периодично. Най-вероятно той не си отключва сам, а звъни. Тя му отваря, целуват се и сядат до кухненската маса. Имат толкова много да си кажат! Може би, по време на обяда, настъпват паузи, в които един от двамата поглежда през прозореца. После разговорът продължава.


Париж, 1965

Макс не я открил. Дори не знаел дали е в този град, заминала ли е изобщо, но се надявал. Живеел в покрайнините на Париж в голяма къща заедно с още двадесет българи. Всички чакали за уреждане на документи, който ги получел, хващал пътя – квартирата била за преминаващи. Политическите емигранти поддържали връзка помежду си. Издавали вестник. Събирали се на вечеринки, работели заедно. Организирали концерти, чествали годишнини. Извън тях не може да се каже, че имало силна българска общност. Въпреки че посещавал всички мероприятия, с надеждата
да я открие, Макс не успял да се сприятели с никого. Едната част от българите твърде много искала да промени света, другата твърде много искала да промени живота си. Той се опитвал само да открие жената, чийто живот, без да съзнава, започнал да живее.
Междувременно посещавал курс по френски и разтоварвал плодове и
зеленчуци на пазара. Там попаднал на руски емигранти. Новите му приятели го завели на улица „Дьо ла Монтан Сент Жьоньовиев” в руската книжарница в Париж, където се събирали. Срещу нея имало малък ресторант, собственикът бил руснак. Ядяли супа – лучена, пиели водка. Надявал се, че ако Матилда е в града, улиците ще я изхвърлят точно на този емигрантски бряг. Веднъж преследвал някакво момиче из тълпата – ниска, къдрава, с изпънати рамена. Настигнал я пред Бастилията. После се обърнал и се върнал обратно на улица „Сент Жьоновиев”. Когато през входа на книжарницата или на ресторанта, влизала жена – не особено висока, къдрава – винаги подскачал. Мъжете му се подигравали за този навик. Бил оставил нейна снимка, за да може, ако дойде, да я разпознаят и да я задържат. Висяла закачена над бара, в дясно от бутилките. Когато влизал, гледала право в него. „Добър вечер, Макс.”
Времето минавало. Вече живеел на малък таван в арабския квартал, където не било особено удобно за рисуване. Можел да избира – да рисува върху импровизираната маса или легнал по корем на пода. Започнал лека-полека да помага на един от продавачите в подреждането на плодовете и зеленчуците. Аранжирал ги така добре, че купувачите неизменно се заглеждали, задържали се пред сергията и в
крайна сметка пазарували от нея. Разчуло се, че има един хамалин – българин, който може да подрежда стоката така, че хората да си развързват повечко кесиите. Не след дълго поръчките заваляли и той се отървал от хамалската работа. Вечер минавал през книжарницата, взимал книги. Най-важното било да ги запази чисти, защото после трябвало да ги върне.
Улиците на града били приветливи към него – не се загубвал често. Когато
не носел книги, се отбивал в ресторанта. Там се запознал с Вадим – шофьор във филмови продукции, който една вечер минал, за да каже, че търсят хора за масовка и плащат добре. Оставил адрес и час и Макс отишъл заедно с останалите. После започнал да ходи постоянно. Запознал се с организаторите, гримьорите, фризьорите и каскадьорите, добрал се най-накрая до подизпълнителите сценографи. Запознал се и с тях. Помагал им, когато имало нужда.

– Какво се случи после?
– После като на кино – щастливата случайност, точното място, точните хора и ме
наеха за помощник-сценограф. Смених тавана с малка стая. Имах маса, скицници, бои, моливи. Имах едно от двете неща, които обичах. Трябваше просто да го следвам.
– Кога си се превърнал в Райнхард?


Будапеща, февруари 2012

Срещнах една жена. Не я забелязах, докато не започнах да свиря. Когато слуша музика, прилича на вода – приема формата на мелодията. Залива всичко заедно с нея. Когато отворих очи, срещнах нейните. Очите й са като горещ шоколад. Погледът й полепна по мен и аз потъвах, задушавах се и бях щастлив от това. Подаде ми снимка. С надпис. Не я познавам. Не знам откъде знае, че съм свирил в този бар малко преди да спре да съществува. В дъното на улицата обаче никога не е имало безистен.
Исках да попитам кога е правена снимката, но разни хора ме дърпаха отвсякъде и ми попречиха. Прибрах я при акордеона преди да тръгна за летището.






Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 864183
Постинги: 1031
Коментари: 488
Гласове: 1231
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031