Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.02.2014 06:00 - Божидара Цекова: Погрешни стъпки
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1072 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg





        Разказ



- Няма да се прибера. - гласът му е дрезгав, думите се отронват бавно, като че с мъка ги откъсва от себе си. – Не ме чакай!
Тя мълчи. Той си представя как усмивката й се стопява, прехапва устни и блясъка в очите й угасва.
- Семейното щастие ли ти дотегна?
- Не. Това бяха най-щастливите месеци в живота ми.
- Тогава... - изведнъж тя разбира. - Там ли ще се върнеш?
Сега той мълчи. Погледът му потъва в зеленината на близката липа, без да я вижда.
- Откога знаеш?
- От самото начало. От кошмарите ти.
- И въпреки това ме прие?
- Затова ли последните дни беше толкова напрегнат, мълчалив, затворен?
- Трудно взех решение. Трябва да довърша тази работа, заради себе си и заради теб.
- Ти си добър човек. Ще ми липсваш.
Очите му се овлажняват. За първи път някой казва, че е добър и че го обича.
- И ти ще ми липсваш. И Биля. Мисълта ми ще е с вас.
- Ще те чакам.
- Недей! – не е убеден в това, което казва. Би придпочел да я притисне до гърдите си и да шепне: - Чакай ме! Ти си най-хубавото нещо в скапания ми живот. Имам нужда от теб!
- Ще се върнеш ли при нас когато всичко свърши?
Представя си как нейното дете обгръща с ръчички врата му, допира бузка до лицето му, той примира от щастие и се разтапя в усмивката на любимата жена.
- Ще се върна! Кълна се! Но... не зная кога.
- Времето няма значение. Важно е желанието. Правилно постъпваш. Не си истински свободен... Ще идваме с Биля... Ти си силен, ще издържиш. Обичам те.
Тя затваря телефона. Мрази сбогуванията.

Сакът му тежи от гняв, мъка, примирение и мъждукаща надежда. Пътят му към гарата, който го отвежда там, прилича на пътя му преди години до гробищата. Тогава, дванайсетгодишното момче вървеше със застинали сетива, притъпени чувства, с пълзяща във вените безнадежност, въпреки че още не осъзнаваше цялата трагичност на обрата в живота му. Неговото детство и щастливите дни свършиха със съобщението за катастрофата. Баба му го прегърна и сълзите й мокреха остриганата му глава. Дълго очите на майка му бяха зачервени и подпухнали, после пресъхнаха и излъчваха студенина. Устните й изтъняха, а две дълбоки бръчки прорязаха челото й. В ежедневната грижа за прехраната, в борбата с бедността, тя забрави, че има момче, което се нуждае от обич. Баба му последва сина си в отвъдното и Асен остана сам. Тогава се появиха лошите приятели. Те и постоянната нужда от пари провалиха бъдещето му.

С цялото си същество усети, че нещо става. Мъжът до него изчезна от полезрението му, а близкият храсталак се раздвижи. Хвърли поглед към пазачите, те усилено спореха за резултата от някакъв мач. В следващия миг тялото му светкавично се устреми към бетонното корито на канала в близост, до който работеха. Той правеше завой, който трябваше да пробяга приведен, след него се мяркаха последните къщи на селото, а на шосето го чакаше така жадуваната свобода. Тичешком измина разстоянието, в което можеха да го забележат. В двора на близката ромска къща висеше пране. Откачи избелели панталони и фланелка с разпрана яка. Мисълта, че краде от най-бедните се обади, но бързо я отхвърли и се преоблече с близкия храсталак. Тогава чу свирките на пазачите. Бяха открили бягството. Щяха да пуснат кучета, но той вече спираше редките по това шосе коли.
Зададе се тир с турска регистрация.
„Какво прави на тоя път?” Нямаше време за отговор. Махна, Тирът даде мигач, подмина го, спря и отвори вратата. Затича се. Зад волана седеше грамаден мъж със страховити мустаци, който на чист български го попита:
- От там ли си? - и завъртя глава по посока на свирките.
- Да. Не съм убиец.
- Качвай се. – по лицето на мъжа заигра дяволита усмивка и бързо потегли.
- За какво си там?
- За обир. Карах колата.
- Колко ти дадоха.
- Пет.
- А колко оставаха?
Въпросът охлади възторга на беглеца и той осъзна грешката, която извърши. Поддаде се на инстинкта на животното усетило, че вратата на клетката е открехната и втурнало се навън, на свобода. Не помисли за последствията, за увеличаване на наказанието след като го хванат, а те щяха да го заловят.
- Не ми отговори? – настоя мъжът.
- Шест месеца.
- Прецакваш се. Да те върна, а? Още сме близо.
- Късно е.
- Твоя работа. Нямаш документи. Как ще я караш?
„Като ми дадат моя дял от обира ще си купя.”
- Защо ми помагаш?
- Мразя униформените.
- От възродителния ли си?
- Да, бях на десет. Още сънувам униформи. Затова ти помагам. Минавам по това шосе да посетя роднини. Извади късмет. За къде ще пътуваш?
Единият от обирджиите беше от Пловдив, но шефът беше софиянец. Него трябваше да търси.

Обядваха насядали на оградата на една къща в близост до кафенето срещу обекта, на който работеха. Той не участваше в разговорите, грубите закачки и подмятания. Мълчаливо дояждаше сандвича си, малко встрани от другите, когато пред него застана момиченцето на приветливата млада жена, която продаваше в кафенето. То сериозно го попита:
- Ти как се казваш?
Големите тъмни очи съсредоточено го изучаваха.
- Асен. А ти?
- Аз съм Биляна. Мама ми вика Биля. Сега големите винаги питат: - На колко си години? Глупаво е. Не виждат ли, че съм малка. Ти на колко си?
- На двайсет и три.
- Аз съм на пет, а мама е на двайсет и пет.
Малката седна до него на оградата. Крачетата и увиснаха във въздуха. Имаше намерение да води дълъг разговор.
- Какво работиш? С онова, което прави искри ли?
- Не. Онова, с искрите, е оксижен. Аз... помагам, общ работник съм.
- Женен ли си?
- Не.
- И мама не е.
„Значи е разведена.” – си помисли Асен.
- Аз ще се оженя за Гого от детската. Той е съгласен.
Мъжът се засмя, но следващия въпрос изтри усмивката му.
- А имаш ли си татко?
Опита се да извика образа на баща си. И той се появи блед, размит от годините, в който не бе потърсен и довя тъга по безвъзвратно загубени спомени.
- Баща ми отдавна умря. Бях малък...
- Моят е жив, но не го познавам. Заминал надалеч - така казва мама. – детето въздъхна. – И двамата си нямаме татковци, значи можем да бъдем приятели. Искаш ли?
- Искам. „Странна логика. Това дете е самотно.”
- Дай лапа! – Билянка подаде мъничката си ръчичка и тя потъна в силната десница на младия мъж.
- Биля-я!
Майка й се показа на вратата на кафенето и с безпокойство огледа улицата. Видя я и се отправи към нея.
- Извинете. Тя е много приказлива.
- И много умна. Имате прекрасно дете.
Таня прие похвалата с усмивка.
- Като е при мен, съм по-спокойна. – хвана за ръка малката, свали я от оградата и я смъмри: - Досаждаш на човека.
- Асен не е човек, мамо. Той ми е приятел и също няма баща.
Думите на детето смутиха майката. Лека червенина обагри страните й, което направи силно впечатление на Асен. Тя стоеше пред него. Беше я виждал само зад бар-плота и не очакваше, че е толкова висока. Таня кимна с глава и се отдалечи, а той я изпрати с поглед до кафенето. Определи я като „снажна”, прибави „силна” и до края на деня, си представяше стегнатата й фигура излъчваща здраве, някаква чистота и откритост. Така поне му се струваше.

Лежеше по гръб, забил поглед в напукания таван, който по чудо, вече осемдесет години, се крепеше на дървените летви. Старата, красива някога къща сгушена между нови постройки изживяваше последните си месеци. Напролет щяха да я бутнат. В стаята не се дишаше от горещина и цигарен дим. Мъжете, с които живееше и работеше на строежа, гледаха сладникавите сериали и преживяваха съдбите на героите, играеха белот, пиеха бира, препираха се, шумно се смееха – почиваха и убиваха времето. Асен се бе апстрахирал от шума и потънал в своя свят. Те бяха добри, работливи хора със семейства, за които пестяха всеки спечелен лев, а той самотникът, крадецът, беглецът смяташе, че ги превъзхожда, че неговото място не е сред тях, защото беше по-умен, по-образован, искаше повече от живота. Имаше вкус, обичаше красивите неща. Съдбата му трябваше да е по-различна от тази на майка му, но никой не го насочи, не откри възможности пред него, не го вразуми. Може би затова избра пътя, който го доведе до присъда и затвор, а хората, които не предаде, прибраха дела му от обира, обърнаха му гръб и заплашиха, че ще го свитнат, ако продължи да си търси парите. Той бе никой и никой нямаше да го потърси. Дори родната му майка не се интересуваше от него. Всеки момент белезниците можеха да щракнат около китките му. Какво да прави с тази уплашена свобода? Личната карта и шофьорската книжка бяха по-важни от нея. В годините прекарани там мечтаеше зидовете да бъдат зад гърба му, да разполага с цялото пространство, което предлагаше света на свободния човек, с времето, което да запълни по свое желание, с всички хора, от които да си избере приятели, да разполага с любовта, която да отдаде на една жена. Сега затворът нямаше стени, но Асен се чувстваше притиснат до стената, по-отритнат и по-раним. Осъществи мечтата, а остана и без нея. Какво щеше да прави през наближаващата зима, когато нямаха да имат нужда от общ работник? Предприемачът си затвори очите, но никой нямаше да го вземе на работа без документи. Беше свободен, самотен, гневен и безпомощен.
И тогава съдбата се смили над него, хвана го за ръка и го въведе в свят изпълнен с топлота, доверие, грижа и обич, в света на Таня. Усмивката й стопли душата му, бръкна в нея и извади най- доброто, на което е способен. Но разбуди съвестта му, породи срама от погрешните стъпки, угризенията и чувството, че не е достоен за любовта, с която го обгръщат и майката и детето.

Небето бе похлупило земята с тъжни, сиви облаци в унисон с настроението на Асен. Душата му стенеше. Влакът, с монотонно тракане го отнасяше към затвора. Разстоянието се скъсяваше. Времето, в което щеше да застане пред вратата му и доброволно да мине през нея приближаваше. Правилна или погрешна стъпка правеше? Пазачите наказани заради неговото бягство, щяха да излеят цялата си злоба върху му. Другите затворници също щяха да го мразят защото беше успял да избяга, а сега се връщаше. Щеше ли да излезе жив от затвора? Мислите му се гонеха, смесваха – мрачни за близкото бъдеще и щастливи от подкрепата на Таня, от любовта й. „Ще ми липсваш... Правилно постъпваш... Обичам те...” Най-после имаше дом, в който ще го чакат и той трябва да заслужи обичта и правата си на свободен човек като изтърпи наказанието и се промени. И си помисли: „Бог да ми е на помощ!”






Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099598
Постинги: 1158
Коментари: 516
Гласове: 1409
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829