Постинг
06.03.2014 06:00 -
Mирела Иванова: Всички разкази са за теб
Портрет на Дора, смесена техника
Да пътува бе едно от опияненията й, обожаваше пренаселената трескавост по летищата и пероните, гледките на релси и писти, кънтящите стъпки под сводовете на ръкавите, които отвеждат или извеждат от самолета. “Кентавър с глава на жена и тяло на куфар”, харесваше й да се шегува всеки път, узнаеше ли за поредата дестинация, към която я отпращаше работата. Само че сега не й се тръгваше за Виена.
“Угнетена съм до несвяст”, проумя го изведнъж в мразовитата януарска утрин, когато оцъклената пълна луна се процеди в сумрака на зазоряването и я побърка от главоболие. Надигна се и се добра до хладилника, уви в мека кърпа лед и го държа залепен на челото си, додето я втресе. Всяка внезапна светлина щеше да я влуди още повече, затова не запали лампа, а опипом измъкна една жилетка от вградения гардероб в коридора и си обу чорапи, после се върна обратно и намери ябълките. Взе нож и се зае да си обели една. Започна от дръжката и внимателно продължи по облото лепкаво тяло на плода, за да извае накрая спирала от кората. Понякога я пускаше на пода, любопитна каква фигура или буква ще наподоби. Това бе сакрален ритуал за Дора, потвърждение на способността й да прави всичко, което прави, на един дъх и докрай, беше и обвързаност с необята на отвъдното, където бе баба й. Осланяше се на мъртвата си баба със суеверна последователност, следваше интуитивното й познание на неогъваща се и безжалостна към себе си и другите работлива селянка, което попи и с душата, и с кожата си още като дете. Тя, миличката, я научи на най-важното, на любов и сила, внуши й всемогъществото на ябълките, страстта към библейския плод и милостивите значения на сочната му сърцевина.
Ябълковата обелка внезапно се скъса и тупна на плочите. Дора рязко и ядосано се наведе да я вземе, прие го като втори лош знак за деня след главоболието. “Заради пътуването е”, сети се, “отгоре на всичкото е и осми”. Пресметна, че точно преди двайсет години на осми бе заминала за Виена с протяжния, леден и мръсен влак, прогонена от родителите си, изправи се, дообели ябълката и хрупайки, произнесе на глас: “Трябва да отида”. Във въздуха над Юлиус Тендлер платц още тегнеше раздялата й с Арно, дясната му ръка с трите отрязани пръста, само палец и показалец, като клеща изтръгваше дъха й и досега, мъртвороденото дете по-сетне и какви ли не още дрипи от уязвимост, и Дора бе длъжна да ги разтреби. Събра в шепа обелките, върна се в леглото, погледна будилника, още час и щеше да се раззвъни, дотогава можеше да остане изтегната с подредени върху челото уханни ябълкови кори. В просъницата я налетяха картините на унизителната й младост, видя как Арно се целува с чернокожия от кухнята на ресторант “Адриано” три дни, след като му беше казала, че е бременна, видя и себе си, тича по трамвайните релси на Порцелангасе, иска да избяга, да се махне, да се изтръгне от тялото си, свива наляво, спъва се в някаква мека купчина и когато пада върху нея, разбира, че е торба с ябълки. Разтърколяват се наоколо, а Дора плаче, пълзи и ги събира в полата си, после сяда на тротоара, скута й е пълен с плодове, утробата й е пълна с плода на онзи негодник и какво да направи, къде да се дене, захапва отчаяно избърсаната в ръкава си стипчива ябълка и съзира надписа на витрината отсреща. Kaufe jede Verlassenschaft. Магазинът е за стари вещи и в следващия половин час, долепила нос до стъклото, хрупайки ябълки, ще разглежда порцелановите фигурки, часовниците, литографиите, свещниците, сервизите и копчетата дори, защото е сигурна, че всред целокупната прашасала изоставеност на предметите ще припознае решение за себе си. Погледът й се закова на кандилото, беше същото като на баба й, и споменът за тънкото пламъче я близва отвътре.
Часовникът се раззвъня, Дора отвори очи и решението й се видя просто, след двайсет години ще тръгне отново за Виена, една седмица й е достатъчна, за да се разходи по същите улици, да си припомни всичко, за да го забрави най-сетне. Събра корите от челото си и ги изхвърли заедно с главоболието, и додето чакаше да се свари кафето, си обели още една ябълка.
След три дни вече разхвърляше вещите и дрехите си в хотелската стая, убедена, че хаосът създава уют във всяко анонимно място, или поне временно го превръща в нейно. От вътрешния джоб на куфара извади любимото си сгъваемо ножче, дръжката му бе инкрустирана с виолетово зеленикав седеф, истинско бижу, нахлузи го на врата си, щеше й се да обиколи из квартала, преди да се е стъмнило. Долепи лице до стъклото и се взря в плетениците от релси на площада долу, прочете имената на ресторантите срещу гарата и се разсмя на глас, защото нито едно от тях не бе “Адриано”. Остави ключа на рецепцията, закопча палтото си догоре, ръкавиците, шапката, шала, усмихна се на своята неузнаваемост в огледалото и излезе, очите й се насълзиха от студа. Забърза, за да пресече на вече мигащото зелено и тръгна по Порцелангассе. Вървя чак до пресечката с Грюненторгасе и зави наляво, и само тя знаеше, че не обикаля безцелно наоколо и не се спира пред витрината на “Ниемец и ко, минерали и скъпоценни камъни”, само за да позяпа. Тук се застояваха с Арно след полунощ, вече затворили ресторанта, уморени до изнемога, и тя заравяше подпухналите си от миене на съдове ръце в островърхите му, боядисани в горвановочерно коси, усещаше топчетата сплъстен от кухненските миризми гел, съзерцаваше размазания черен молив, спуснал се в дълбоки сенки под огромните му зелени очи.
Работата я завладя, затова и сутрин не бързаше да се втурне в миналото. Привечер не й се искаше да го напусне, и все пак три дни й бяха достатъчни, за да доразтреби раняващите отломъци. Чак сетне се посвети на изумителния град и приповдигната от свободата, скиташе в студа, отбиваше се в музеи и кафенета, губеше се и се намираше, припозна се в изложбата на Биргит Юргенсeн, разгледа я два пъти, побра я някак и я помъкна в душата си, и едва й оставаха сили да си обели някоя ябълка преди лягане. Последната вечер се отби в магазина на гарата, готовите договори лежаха на масата, куфарът й бе подреден, таксито поръчано за пет заранта. На щанда с плодовете й се зави свят, после пак, докато прибираше парите си на касата. Затова излезе на перона, добра се до първата пейка и се взря в релсите. Разкопча палтото си, измъкна ножчето със седефената дръжка, свали ръкавиците, намести торбата в полата си и се зае да си обели една ябълка. Започна от дръжката и внимателно продължи по облото лепкаво тяло на плода, за да извае накрая спирала от кората. Пусна я на земята и миг преди да разчете знака или буквата, една хищна като клеща ръка, само палец и показалец, грабна обелката. Дора вдигна глава, видя гърба на клошаря, позна го и не трепна.
ДНЕС от 18.30 в Софийската градска художествена галерия
ул. "Ген. Гурко" 1 е премиерата на книгата.
Ще участват младата Мила Люцканова, балерината Мариана Крънчева, тангерите Габриела Панчева и Ивайло Александров, както и социологът Боян Знеполски и историкът Димитър Стоянович.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4333
