Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03.2014 06:00 - Божидара Цекова: Магията
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1349 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg



   Разказ



Деян стоеше в сянката на колата и нервно пушеше. Майка му закъсняваше да се прибере от някакво, както сега го наричаха „парти”. Щеше да се обиди, ако заминеше без да изслуша ненужните ѝ съвети. С нетърпение очакваше това пътуване. За седмица щеше да се отърве от еднообразната скучна работа в службата, от непрестанното бъбрене на майка си, от уснафелите си, потънали в ежедневието приятели. Мечтаеше да се слее с тъмнината, да усети шеметно препускащите по пътя дървета, да се опияни от гонитбата на червените светлинки пред себе си и удоволствието от изпреварването. Искаше да изпита властта си над машината, защото само зад кормилото се чувстваше господар, а когато уталожи първоначалната еуфория, да намали скоростта, да пусне музика и остане сам с водопад от звуци, с пътя и спокойствието на нощта.
Две сенки се откроиха в разсеяната светлина на уличната лампа – майка му с някаква жена, носеща пътна чанта. Обзе го мрачно предчувствие.
- - Деяне, - извика майка му, - тази очарователна дама ще те придружи до София. Толкова се радвам, че няма да пътуваш сам.
В такива моменти я мразеше. Мълчаливо влезе в колата и отвори вратата до себе си, знак за жената да се качи.
- Закъснявам – отсече и запали мотора.
- Вие дори не се видяхте... Нищо ще се запознаете по пътя.
- Довиждане, госпожа – обади се жената. – Обадете ми се като дойдете в София.
- Довиждане, майко, може ли да тръгвам? – сопнато попита Деян.
Вратите хлопнаха, двигателят изръмжа и заглуши гласа на майка му и наставленията ѝ.
- Сигурно предпочитахте да пътувате сам?
- - Да. – Деян не скри неприязненото си отношение. – Не обичам да спирам.
- И аз.
- Надявам се, че няма да ме учите как да карам.
- Не бих си позволила. Не съм ви майка, нито съпруга.
„Да не би пак да ме сватосват? Такъв скандал ще вдигна като се върна. Писна ми!”
Мълчаха. Жената бе уморена, предпочете да се отпусне и да не обръща внимание на сърдития мъж до себе си. След известно време Деян си помисли, че тя дълго мълчи и съжали, че се държа невъзпитано.
- Бях малко груб... Извинявайте.
- - Наруших очакванията ви да останете сам. Вие обичате да карате нощем. Аз избягвам.
- Защо?
Глупаво бе да обяснява, че шумът на мотора обсебваше диханието на лятната нощ, че сенките на дърветата и храстите, ням шпалир от загадъчни призраци, навяваха самотност и страхове, че... затова каза само:
- Подтискащо е. Пътуваш като в тунел без изход.
- - Странно усещане. – помисли да каже, че по магистралите дърветата са изсечени, но се спря. - Може би се боите от тъмното.
- Предпочитам да съзерцавам тъмнината, а не да се врязвам в нея, да се блъскам в сенките, да летя към ... нищото. Черното е благодатен цвят, когато около теб е светло.
„Иска да ме впечатли или е малко лудичка.” – си помисли Деян и приземи разговора.
- Каква кола карате?
- - Бяла, мръсна и много издържлива. Понася всичките ми безразсъдства. Включително и нафтата.
Той не схвана мисълта ѝ и само за да каже нещо, уточни.
- Дизеловите двигатели са по-икономични.
Спътницата му се усмихна и поясни:
- - Фордът ми е с бензин, но момчето го нямаше... реших сама да се обслужа, бях се разсеяла и...сипах нафта.
Деян звучно се разсмя.
- - Точно реагирахте.От майка ви разбрах, че сте инженер, двигатели с вътрешно горене. Радвам се, че успях да ви разсмея.
„Изпързаля ме! Заканвах се да мълча, а сега се смея.” Ядоса се. Сигурно таткото е купил колата, а тя се „разсейва”.
- И какно стана след като наляхте нафтата?
- Колата отначало тръгна, а после спря. И монтьорът се ошашави.
- Не подуши ли?
- Навярно е бил хремав.
„На колко ли години е? Гласът е младежки.”
- Какво работите?
Деян не виждаше нищо смешно във въпроса, но тя се разсмя и го обърка.
- - Нищо – отвърна, - че е по-лесно. Ако попитате омъжена ли съм, ще ви отговоря по същия начин. Бракът не е най-очарователното преживяване, особено краткия.
- - За предпочитане е нещо неприятно да трае малко. – Беше убеден, в това което казва.
- Вие опарвал ли сте се?
- Не. „Сигурно е разведена”, помисли, но не посмя да попита.
Деян се чудеше как да продължи разговора. Мълчанието ги обви и странно сближи. Той усети парфюма ѝ, лек аромат, който довя аромата на кайсиеви дървета, отрупани с плод. Видението отключи отдавна погребано желание и той неочаквано заяви:
- Исках да стана агроном, като дядо.
- Но Ви попречиха. Не е престижно.
„Ясновидка ли е? Глупости! Нали се е запознала с майка ми.”
- И се затворихте в кабинет – продължи тя. – Напуснете го. Има толкова много земя жадна за стопанин.
- За Вас всичко е лесно. – Отново се ядоса.
-Най-трудното е да опознаеш себе си – засмя се тя. – понякога животът не стига.
„Възможно ли е действително да се заема с дядовата земя? Вече я върнаха.” И пак видя детския си спомен за дълги редици дръвчета. „Щуротии!” Някакъв дух бе излетял от бутилката – неговият или на дядо му? Щеше да посади отново изсечените кайсии, да наблюдава разтежа им, да се любува на розовите облаци пролет и на златните плодове скрити в зеленината.
-Аз мечтаех да стана певица – гласът ѝ прекъсна мислите му. Но веднъж бях зад кулисите. Момичето пееше много хубаво, композиторът на песента ѝ акомпанираше. Когато аплодисментите свършиха, зад завесата, той я прегърна и целуна. Беше възрастен и грозен. На лицето ѝ сс изписа принуда и примирение. Очите ѝ изведнъж остаряха... И досега ги помня. Направи кариера, но на висока цена.
- И Вие се отказахте?
- Да. Поплаках и убих мечтата... за да запазя себе си.
- Как да Ви наричам?
- Както искате. С име, което Ви харесва или навява хубави спомени. Нека остана безименна спътница, която преди да съмне, ще хлопне вратата на колата и ще потъне в сивото развиделяване. Възприемете ме като глас в нощта и Ви обещавам незабравимо пътуване.
Деян бе свикнал в отношенията си с жените да бъде водещ, да доминира, а сега бе във властта на един глас, който с лекота налагаше свои правила, объркваше го и го повеждаше по неизвестни пътеки. Той чуваше пропукването на бронята, с която се бе обвил. Следваше разголване и разнежване. Не искаше да си го позволи, но изпитваше любопитство и желание да изживее нощната авантюра.
„Не е хлапачка, както предположих в началото. Над трийсетте е. Интересна жена!”
- За какво щяхте да мислите, ако не бях аз?
- Щях да слушам музика.
- Ето какво ми липсва. Надявам се не фолк?
- Не. Моцарт, Чайковски, Шопен...
- Тогава изберете нещо за един мъж и една жена, дълъг път, и безлунна нощ.
Точно от това се боеше. Деян отби и спря. протегна ръка да запали светлина, искаше да види лицето ѝ, но тя нежно постави ръката си върху неговата.
- Не палете! Нека останем само гласове в тъмата.
- В „тъмата” – засмя се – никой не говори така.
- По-добре ли би звучало „н тъмното”?
- Не зная. Изпитвам чувство за нереалност. „Странна жена!”
-Едно желание вихрено се завъртя в главата му и Деян веднага го изрази.
- Искам да ви целуна.
- Недейте. Магията ще изчезне.
- Каква магия? – в гласът му прозвуча разочарование.
- Флуидите между нас ще се скрият в багажника. Целували сте доста жени, предполагам, но глас не сте. Дълго ще помните тази нощ, ако всеки от нас е истински.
- Аз винаги съм истински, Дора...- името се изплъзна без да усети.
„Говориш глупости! Замълчи!”
- Сложете напосоки, която касета ви попадне.
„Умее да наложи волята си.”
Прозвучаха първите акорди.
- О, Чайковски, „Серенадата”... Много ли я обичахте?
Деян се помъчи да овладее желанието си да говори за премълчани, съкровенни чувства, за страховете си да не разруши любовта си с брак, за съжителството с майка му, което би превърнало живота им в ад. Но за първи път помисли, че най-много се е боял от изневяра. Страхуваше се, че не би могъл да задържи Дора. Беше влудяващо женствена. След нея имаше няколко връзки, кратки, като удоволствието от халба бира в зноен ден.
-Не ви се говори за голямата любов – и тихо, сякаш на себе си промълви – Аз я гонех, а тя бягаше...Защо ми се струва, че при Вас е дошла, а Вие сте избягал? – потръпна.
- Студено ли Ви е? – прииска му се да спре и да я стопли в прегръдките си, но не посмя.
- Не пускайте парното, разваля въздуха. Веднъж се пошегувах с мъж, когото обичах. Казах му: - Ако ми изневериш, веднага ще ти го върна. Той се уплаши и си отиде, а когато се ожени, украсиха главата му с рога на лос.
- А вие щяхте ли да му изневерявате?
- - Едва ли. Аз обичам да спя, а чистата съвест е най-добрата възглавница.
- А ако на Вас изневерят?
- - Случвало ми се е. Тръгвам си и махам с ръка, като от заминаващ влак.
Отново настъпи мълчание. Всеки потъна в миналото си, в спомените, в изживяното, в пропуснатото и в музиката. Както километрите, в съзнанието им бягаха лица, тела, думи, щастливи усмивки, похабени мигове, пъстър трагикомичен калейдоскоп.
- Това светлините на София ли са? – наруши мълчанието тя.
- - Да, не усетих как стигнахме. – Съжаляваше, че пътуването е към своя край.
- - Поговорихме за мечтите, призванието, любовта, изневярата... Остана да кажем нещо и за самотата.
- О, не? Самотата убива!
- - Само слабите и бедни души. Самотата твори! Тя е пробния камък за стойността на личността. Тази прекрасна Серенада е зазвучала когато Чайковски е бил сам, не с приятели на прием. Големите творци, изобретатели, мислители са самотници.
- Монологът ви бе като „Одата на радостта”. И все пак звучи мрачно.
- - Не разбирате ли? Това е оптимизъм. Самотата е по-често до нас , отколкото любовта. Трябва с обичта си да я учовечим.
„Е, много е шантава! Харесва ми! Разочарована е, преживяла е нещо, освен ако...” – На колко сте години?
- - Никога не питайте една жена на колко е години. Истинската жена няма възраст. – И веднага смени темата. – Обичам да приближавам нощем към някой град, така го откривам за втори път през деня.
- Разговорът секна. Всеки се затвори в себе си. Километрите се топяха. Градът почиваше, посрещнаха ги самотни лампи и студени сенки.
- Пред онази къща със желязната ограда.
Деян спря.
- Сбогом – каза тя. – Ще запомня тази нощ.
- Искам да Ви видя отново.
- Ще ви се обадя. Вие сте добър човек, вземете живота в свой ръце.
После леко допря устни до неговите и докато Деян се съвземе, желязната врата искимтя като подритнато куче и силуетът на жената потъна в тъмния двор.
В хотела той позвъня на майка си и я събуди.
- Коя е жената, с която пътувах.
- Ти ли си? – попита сънлив глас. – Колко е часът?
- Коя е и каква е?
- Как ѝ беше името?... Забравих. Била известна художничка.
- Защо „била”?
- Не знам дали още рисува.
- На колко е години?
- Към седемдесетте. Защо питаш?
След време някакъв човек донесе на Деян една картина. Трудно би могло да се повярва колко нюанси има черният цвят и колко красив може да бъде. На платното, на преден план, бе очертан контур на кола, гледана отзад. Две струи светлина от фарове разкъсваха тъмнината и осветяваха път. В далечината блещукаха светлинките на град. Имаше и две тъмни петна – главите на мъж и жена, а помежду им нещо недоизказано, неопределимо, трепетно и вълнуващо, някаква магия. Така се наричаше картината.




Гласувай:
1
0



1. fumiko - Какво ли няма на този свят?!
20.03.2014 09:23
Колко е чудесен разказът! Харесва ми много, особенно за това, че лесно си представям на мястото на жената.
Браво - сто пъти!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142697
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031