Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.03.2014 06:00 - Нели Лишковска: Има кой да мисли за всичко
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1204 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg



 

СЪННА ПАРЕЗА


    

 

Не можех да мръдна.

Нито едно мускулче не се подчиняваше на командите, които задавах. Крайниците ми – изтръпнали. Клепачите плътно затворени.

Студено.

Беше средата на лятото. Нямаше как да бъде толкова студено. Вчерашната прогноза твърдеше, че ще бъде между 28-30С.

Беше толкова студено, че си усещах ченето сковано. Като изсечено от кремък. Тежко.

Нещо не беше наред.

Единственото хубаво нещо в тази ситуация беше, че бях в съзнание.

Обикновените ми припадъци протичаха по коренно различен начин. Бях свикнала с тях и дори не им обръщах внимание в последните години. Просто ги посрещах, когато решаваха да ме посетят, изчаквах ги да се развият, да покажат на какво са способни и да затихнат.

При тях ми ставаше горещо. Много горещо. Започвах да се потя. Погледът ми се премрежваше. Картината наоколо ставаше сиво-черна, с още по-неясни очертания, отколкото я виждах иначе. Ушите ми шумяха. Звуците бяха приглушени, сякаш идваха от безкрайно далече. Или през плътна водна среда.Отмалявах. Черепът ми се стягаше в огнен обръч. Всяко движение на ръка или крак представляваше трудност. Но все пак можех да ги движа. Главата, клепачите, езика – също. Можех да говоря, макар и бавно, леко завалено.

Това състояние сега...

Беше различно.

Не можех да направя никакво движение.Дори най-елементарното.

Но осъзнавах всичко, което ставаше в момента.

Нещо или някой ме докосна.

Сред студа, в който бях потопена, една топла вълна – или ръка – кацна на дясното ми рамо.

Почти едновременно с това чух в главата си. Не, гласът не идваше отвън. Беше в главата ми.

НЕ. Изобщо не беше глас.

Мисъл. Мисъл, която се оформи в главата ми така, че да я разбера.

Дядо ми казваше, че ангелите винаги ти говорят на твоя език, с твоите думи, чрез твоите мисли. И винаги ясно и точно, без двусмислици и недомлъвки.

Мисълта, която сега ясно и точно изплува в главата ми беше...не мисли за нищо;аз мисля за всичко...

Сякаш беше моя мисъл. Но веднага разбрах, че не е.Може би идваше от истинската ми Същност, затова я възприемах като своя.

Бях спокойна. Не се страхувах. Само дето бях цялата ледена – от пръстчетата на краката до върха на главата си.

Постепенно започнах да се затоплям. Студът отстъпваше. Плъзгаше се, изнизваше се от тялото ми сантиметър по сантиметър.Изцеждаше се от мен чрез върховете на пръстите ми.

Главата ми беше вече нормално топла. Мобилизирах цялата си воля, за да отворя очи. Любопитството ми беше огромно.

Успях.

Завъртях очи към ръцете си, положени върху чаршафа.Ноктите ми бяха сини. Мъртвешки сини. Лилавочерни.

Съсредоточих се и продължих да ги гледам.

Видях как постепенно смениха окраската си. Започнаха да розовеят. Накрая възвърнаха нормалния си цвят. Вече ги чувствах топли.

Не усещах студ. Започнах да раздвижвам очите, устните, езика, пръстите, шията...Всяко движение беше много бавно, много плавно, много внимателно. Опасявах се, че при по-рязко движение студът ще се върне и ще ме захапе отново.

Постепенно се загрях цялата.

Надигнах се в леглото и огледах стаята. Всичко си беше на мястото. Нямаше нищо странно.

Освен мен.

Зад завесите светлееше. Денят приближаваше. Усмихнах се.

После си спомних, че бях чела някъде за нещо подобно. Наричало се сънна пареза.

Наистина ли бях изпаднала в това състояние?

Не можеше да е това. Нямаше начин да е сънна пареза. Защото аз никога не спя. Още по-малко – да сънувам.

 

Х Х Х

Докторът, който бе открил преди месец бучката в лявата ми гърда, ме изгледа продължително.

-      Ще трябва да направим още една снимка.

-      Защо?

Той се поколеба преди да отговори.

-      Бучката я няма.

-      Да, и аз не я напипвам.Това е чудесна новина, докторе – усмихнах се.

-      Разбира се, но...Не разбирам.Преди месец я видях съвсем ясно на ехографа, после – на снимката...Сега я няма...

-      Може би сте объркали снимките... преди месец.

Докторът мълчеше.

-      Е, благодаря – станах от стола аз.

Той ми подаде папката със снимките и изследванията, които ми бяха правили през изминалия месец.

-      Задръжте ги – казах му. – На мене не ми трябват. Здрава съм. Това ми стига.

-      Като специалист мисля, че...

-      Аз вече не мисля за нищо, докторе. Благодаря... Има кой да мисли за всичко.





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142286
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031