Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.03.2014 06:00 - Светлана Дичева: Къща, в която да умреш
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1289 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg






            Разказ



Това е катър, помисли си тя и пак огледа внимателно животното от копитата до върха на ушите. Катър е, а не муле, защото е малко по-дребен от мулето. Стоил се беше скрил някъде зад хамбара и човъркаше някакви машинарии, затова нямаше с кого да се консултира. Направи стотина крачки навътре към двора, там се натъкна на друг хибриден добитък, който също се нуждаеше от разгадаване. Това пък трябва да е муле, допусна тя и се втренчи във формата на опашката. Приличаше досущ на конска, но някак по-къса, а и самото животно напомняше на късокрак кон. С какви глупости се занимава този Стоил, кой нормален човек в днешно време се занимава с ферма?
-Росимира! – разнесе се глас сякаш от преизподнята и тя с неудоволствие си припомни, че носи име хибрид между две баби – Росица и Станимира. Това беше бащата на Стоил, който лежеше върху предсмъртния си одър вече девета година и нито се връщаше в света на живите, нито преминаваше отвъд. Затова всички го подминаваха като малка гара.
-Какво има, татко? – попита го тя превзето и измъчено. Много отдавна не беше съпруга на Стоил, той беше успял междувременно да се ожени и разведе още два пъти и да роди четири деца – близнаците Лора и Александър и лудите глави Симеон и Андрей, които се разлетяха заедно с майките си след разводите. Тогава Росимира се смили над молбите на Стоил и се върна, за да му помогне да се справи със стопанството и с капризите на баща си. Нито един от внуците не носеше името на вечно умиращия Драган. Росимира пък нямаше деца и не можеше да има, за да се чуди какво име да избира. Но дори и да можеше да има деца, нямаше да го нарече на вечно умиращия проклетник.
-Извикай докторката, май днес ще се мре – изпъшка старецът и я погледна с тъжните си сини очи, в които синьото беше поизтрито от дългото лежане и преструвките.
-Че защо да викам докторката, по-добре да извикам попа – жилна го Росимира. – Още ли искаш да те погребем до Малина?

Историята с погребването до Малина беше стара като света и Росимира нямаше представа дали дядото продължава да поддържа версията за „вечното жилище”, в което той и „голямата му любов” ще се съберат. Докато беше женена за Стоил дядото още ходеше лениво из двора, сръчкваше някое заблудено добиче, охкаше от несъществуващи болежки и само разправяше, че любимата му Малина отдавна го чака в техния дворец в отвъдното, построен специално за тях двамата. Това си беше живо клеветничество, защото Малина я нямаше да потвърди, или отрече. Тя отдавна обитаваше другите селения, в които Драган така упорито се противеше да отиде, освен това си имаше семейство, на което беше държала като на зеницата на очите си, докато беше жива и помътняването на репутацията й с такива неприлични подмятания можеше да струва скъпо на Драган, ако изобщо някой взимаше думите му на сериозно. Мъжът на Малина отдавна беше покойник, а децата й подминаваха Драган като малка гара така, както постъпваха и всички останали. Само майката на Стоил не понесе леко измишльотините на стария. Тя така се покруси от тях, че такава каквато си беше – здрава и практична жена, на стари години си грабна партакешите и се пренесе при сестра си в едно градче на другия край на страната. Изостави и пилци, и коне, и катъри, и мулета, пък и сина си с всичките му проблеми, бракове, разводи и деца. При това внучката беше кръстена на нея – Лора, но дори това не смили сърцето й.
-Щом искаш Малина, на ти Малина! – изсъска тя на Драган преди да си тръгне и хвърли злобен поглед на мнимия болен , изфабрикувал както болестите си, така версията за любовния си живот. Самата Лора нямаше друга история освен историята за своето бъхтене сред хибридни животни, които страдат от безплодие. Най-хубавите катъри и мулета се раждаха в тяхната ферма от години. Тя също дълго време не можеше да зачене, а появата на Стоил беше като подарък от небето. Хубавата Росимира също не можа, а Лора толкова я харесваше! Понякога й се струваше, че тази жена е също като катър или муле – същество, обречено на бездетство.
-Никакъв поп няма да викаш! Да не съм видял поп наоколо, чу ли? – Драган направо се беше разкрещял и пяна му излизаше от устата. – Викнах те, защото днес ще умра, чувствам го и искам да знаеш цялата история на тази къща.

Росимира беше свикнала на този театър и нямаше намерение да уйдисва на стария бездарен актьор.
-Виж какво, татко, историята на тази къща я знам наизуст, не ме занимавай повече с нея. Нали знаеш, че си имам работа? – и тя извади демонстративно тефтера от джоба си, където записваше покупките, които трябваше да направи за селския магазин. Не беше лесно да снабдява хората с всичко необходимо, за да не пътуват до града. Освен това трябваше да осигурява всички торове, препарати и лекарства за съседните ферми, тъй като агрономът и ветеринарят живееха много далеч. Росимира не можеше да различи катър от кон, а да не говорим катър от муле, но ето какви шеги си правеше съдбата – трябваше да се научи да разбира от всичко!
-Нищо не знаеш ти, защото нищо не съм ти казвал! - задъха се Драган и поиска чаша вода. – Аз съм човек от града, никога не бях помирисвал нещо различно от градски прах и звън на трамваи, ама на, когато бях в гимназията до мен седна едно момиче, което се казваше Малина.
-Пак ли почваш? – ядоса се Росимира. – Поне пред Лора не те ли досрамя да ги говориш тези измислици?
-Лора ли? – очите на Драган изглеждаха кръвясали. – Лора няма нищо общо с мен, тя се интересува само от Къщата – каза Драган и разпери ръце над главата си. Всъщност той лежеше в малката пристройка към къщата, тъй като имаше още една, която наричаха „Голямата пристройка”. Голямата пристройка беше отделна къща на два етажа. Малката пристройка беше къща на един етаж, а Къщата, беше къща на три ката с размера на частна прогимназия. Имаше всичко на всичко девет стаи, от която никога никой не беше обитавал повече от една. Всъщност с всичките си бракове и четири деца Стоил винаги беше живял в „Голямата пристройка”, а Драган винаги беше живял в „Малката”. Къщата беше само за гости, там в „стаята за гости” настаняваха всеки, който веднъж-дваж годишно, се заблуждаваше да намине. – Та, това момиче, което седна до мен в гимназията и се казваше Малина, беше точно от това село и баща й се занимаваше с развъждане на коне. Седяхме си ние с Малина на един чин, а тя думица не ми обелваше, пулеше се в учителката по време на часа, а през междучасието се втренчваше в чина си. Мислех си, че е малоумна и май наистина нещо не й беше в ред, затова един ден реших да отида и да я открия на село. Така я открих сред коне и магарета и я видях друга, различна. Беше една дива Малина, която пак не говореше много, даже никак, но познаваше всяко листо, всяко трънче наоколо. Тя ме разведе из околността, видях всички баири, ручейчета и даже Скалата, там горе, над селото, където всички влюбени се закачат и правят глупости, благодарение на които тук все още се мяркат хора. Там, горе, при Скалата, направихме глупост с Малина и баща й ни хвана. Насмалко да ме остави без онуй нещо в гащите, но разбран човек излезе, обърса й на нея един гигантски шамар, а на мен просто ми каза да се пръждосвам.Но аз не се пръждосах, а започнах да идвам редовно и да научавам едно друго, що е катър, що е муле и каква е разликата, защо никой не иска да отглежда безплодни животни като катърите и мулетата, но в това село са на почит, как от една задявка край Скалата се ражда човек. Обикалях аз край Малина, но баща й не ме виждаше със зрението си, нали бях момче от града, чужд елемент, нямам нито педя земя, нито корен, родителите ми бедни учители, родата ми безнадеждно интелигентска. Бях отличник в училище, но край мен нямаше друго освен книги, можеш ли да имаш вяра на такъв човек? Като отворех уста, не млъквах и все се опитвах да открия истината, а това е пъкъл за тукашните хора. Тук най-малко вяра имат на приказките, а на умните – съвсем никак. И така докато аз се поселчвах, а Малина наедряваше, отнякъде се взе един лют тукашен бабаит, за когото бързо я ожениха и тя кацна в най-високата част на селото, там където е бившата Воденица, а аз останах сам, самотен, нито гражданин, нито селянин, нито катър, нито муле. Първо исках да убия някого, най-вече бащата на Малина, но после ми мина. Потънах в ямата на животновъдството. Първо купих земята и построих Малката пристройка, после Голямата пристройка, а накрая Къщата. Лора се появи когато вече довършвах Голямата пристройка. Тя е от съседното село и видя в мен перспективата. Достатъчно е да видиш първия етаж на Голямата пристройка, за да знаеш, че човек като мен не може да не построи Къща. И Лора се влюби в тази бъдеща Къща. Денем я бълнуваше, нощем я сънуваше. Тя направи и плана на деветте стаи, като все повтаряше „Къща, в която да умреш”, „Къща, в която да умреш”. Нима толкова иска да умре в тази къща, питах се и изведнъж разбрах, че тя гради къщата, за да си приготви билет за отвъдното. Сякаш по къщата ще я посрещнат там и ако не е построила достатъчно голяма къща, ще я разпределят в някакъв второразреден свят на неудачниците. Докато строяхме Къщата, аз все обикалях горе, по баира, там където живееше Малина със семейството си. Нейната къща беше скромна, защото бабаитът се оказа един мърльо без перспектива. Обикалях си аз само за да я зърна и понякога успявах. Сварвах я да пере или да простира, да храни кучето или да дои кравата и безмълвно се гледахме, докато оня се появяваше отнякъде и започваше да сумти. Ако ти кажа, че с Малина има-няма да сме разменили няколко думи през всичкото време, ще ми повярваш ли? „Къш!”, каза тя веднъж на една сврака и аз изведнъж разбрах, че тя има глас. Не беше нищо особено, да не мислиш, че е звучал като на Мария Калас, но аз го харесах. Един ден не се появи и аз разбрах, че се е разболяла. Погребахме я набързо, а децата й бяха още малки. Ще ме попиташ дали гледах голямото с повече внимание. Ще ти кажа – не. Гледах и двете с еднакво внимание, защото и двете бяха нейни. Мен всички ме ругаят, че съм лъжец и измамник и се излежавам в Малката пристройка уж, че ще мра. Не, аз просто нямам за какво да живея. Никога не стъпих в „Къщата, в която да умреш”, защото това не е моята къща, а на Лора. Искам да си умра тук, в Малката пристройка, понеже е малка и никаква, такава, каквато беше къщата на Малина. Не знам дали ще я видя там, където отивам, но много ми се иска отново да я чуя да казва „Къш”! Ти чувала ли си дали в ада има свраки? Искам да отида там, където има свраки! И никакви попове, никакви опявания, чу ли? А иначе тялото ми го погребете където й да е, няма значение, важното е добитък да има наоколо. Жив или мъртъв, винаги ще съм по-добре, ако някое муле дойде наблизо. Няма по-добър приятел от безплодното животно, от мен да го знаеш.
Росимира остави цялата история да мине покрай ушите й, тъй като вече познаваше версията на Лора и за тръпката между Малина и Драган, и за задявката край Скалата и дори за свраката и прословутото „Къш”. „Този проклетник трябва някакъв сериал да е гледал, просто се чудя откъде му извират в главата тези глупости!”, ядосваше се Лора още в ония години, когато Росимира беше женена за Стоил и двамата се напъваха да заченат дете насред реването на катъри, мулета и чистокръвни магарета. Тя не обърна никакво внимание и на стария, когато я помоли да му прегледа дрехите за „оня свят”. „Боже, какъв досадник!”, каза си тя наум и напусна Малката пристройка с тефтера в ръце. Трябваше да поръча още ваксини срещу вирусен артерит, но тя самата не беше достатъчно веща да ги сложи на животните. Ех, трябваше да плати и на ветеринар! Освен това тенекиите със сирене също бяха на привършване. Трябваше да снабдява и хора, и животни! А този лъжец продължаваше да губи времето на всички!
Когато на сутринта Стоил занесе закуската на баща си, го намери вкочанен, легнал по гръб с очи вперени в тавана.
-Росимирааааа! – прокънтя гласът му сред големия двор. Росимира го чу в просъница и отметна завивката от главата си. Беше се настанила в една от деветте стаи в „Къщата, в която да умреш”. Отвори прозореца и изкрещя с цяло гърло:
-Какво си се развикал!
-Татко умряяяяя! – прокънтя отново гласът му.
-Добре де, разбрахме! – ядоса се тя. Веднага позвъни на Лора.
-Сигурна ли си ? – попита я невярващо тя.
-Ами Стоил току що ми каза – заоправдава се Росимира.
-Първо трябваше да видиш с очите си и после да ми звъниш! Нали го знаеш, че лъже както диша? – вбеси се Лора.
Наистина беше умрял, колкото и малко да му имаха вяра. Дрехите за „оня свят”, които уж си беше приготвил, бяха напълно изядени от молци и съсипани, така че Росимира се зае да рови из скриновете, за да открие нещо, с което да не се срамуват пред хората. Сред старите памучни кърпи и бельо намери пожълтели снимки. Имаше няколко с Лора и една със съвсем непозната млада жена. Бяха застанали като пънове до нещо като храст, а зад тях се мяркаше гърбът на магаре, катър или муле, беше трудно да се познае. Дали това не е Малина, помисли си Росимира, но бързо зарови снимката под куп бельо.
На погребението на Драган се стекоха три села. Хората толкова дълго бяха чакали тази смърт, че я смятаха за централно събитие. Дойдоха и поповете от двете черкви, нищо че нямаше опело. Когато дойде ред за спускането на ковчега, присъстващите се посбутаха. Лора, която стоеше на първа линия сред опечалените между Стоил и Росимира едва изчака последните камари пръст върху гроба и хукна да проучва какво има наоколо. Направи само десет крачки и се намери пред гроба на…Малина.
-Виж! – посочи тя с разтреперана ръка към името върху гранита. Росимира прочете името, датата на раждане и смърт, огледа двата кипариса, но не каза нищо. Драган все пак беше успял да купи място за вечния си сън на няколко крачки от жената, с която никога не построи къща.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009958
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031