Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.04.2014 06:00 - Андрея Илиев: Нестинарката
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1146 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg






„...През тези два дни в годината става
скачането по огъня. Целта на това скачане е,
първо, да се умилостиви Светока и, второ,
да се види кому Светока помага и кому – не.
Този, който се ползва с благоволението на
свети Константин, него огънят не го пари.”


                          „Спомени от Странджа”,
                               Христо Силянов



Голямата ми дъщеря, Дона, боязливо надникна в одаята.
- Дойдоха.
- Знам.
Стресна се. Не може да свикне с новото ми положение на сестра на Светока. Очите й се окръглиха... Глупости. Как няма да знам – нали чух глъчта на хората, кучешкия лай в двора...
Погледнах към стола встрани от олтара. Той беше там. Висок, в бели дрехи и три наниза жълтици на гърдите. Големи, криви и груби – такива пари вече няма. Лицето му е черно – такива стават нашите от притока на кръв в главата преди да се втурнем в огъня.
-Нека влизат.
Първите бяха другоселци от Маджура. Там също имат сестра на Светока и сигурно не са получили помощ, та затова идват при мен. Или просто проверяват Светока, което си е за наказание. Погледнах към него. Той кимна – беше второто.
-Дъщеря ми е болна вече три години – започна мъжът, мачкайки сваления си калпак.
Вторачих очи в иконата на свети Костадин на стената – тъмно лице като на тоя на стола, ала с кротки и добри очи. И как – ако зографът го бе изрисувал такъв, какъвто е, кой би повярвал, че може да върши добро?
-Нали свети Костадин ви заръча на Великден да заколите яловица?
Свиха се като ударени.
-Досвидя ли ви се? – обърнах очи към тях. – Или не повярвахте на жената, която ви го каза?
Закръстиха се.
Откъм Светока дойде нещо като кикот. Зъл кикот. После изсъска, а аз го превърнах в думи:
-Вече трябва да заколите две.
Изнизаха се като бити псета.
Следващите бяха наши, от селото. Традиционните напътствия как да почистят аязмите, защото той много се гневи, когато види, че водата в тях е нечиста. После за огъня – двайсет коли дърва, да е разстлан като на харман до черквата и жаравата да е дебела до глезена на едър мъж.... Навремени спирах и поглеждах към стола.
Някои вече го усещаха. Младата Нанка прежълтя и устните й затрепериха. Васил Кокала бе притворил очи и краката му тръпнеха. Но първи не издържа Герги – заврян зет от Блаца. Беше доста назад, но разбута насядалите на трикраките столчета хора и с едно късо „их!” скочи до мене. Вече се бе събул. Зарипа нещо средно между нестинарското хоро и ръченица. Напред... назад...
-Их! Их!...
Блъсна се в Светока. Макар че не може да се блъсне – той просто преля в него. И Герги напълно „прихвана”. Тялото му като че ли се поръби със сребро – от краката до главата и обратно. Скочи в огнището по калцуни. Задимя. Захвърчаха искри.
Светока се издигна бавно до тавана. Приличаше на полегнал на една страна чорбаджия. Е, той наистина си ни е чорбаджия...
Герги плувна в пот и тя се „осребри”. Беше силен мъж, точно каквито ги харесва Светока. И бързо дойде момента, в койго „среброто” потече към него като тънка нишка. Когато силите му свършиха, с пиянско клатене излезе от жаравата и се свлече в краката на людете от първата редица. Поеха го с окаменели лица и го изнесоха.
После влязоха те. Двама. Високи мъже в европейски дрехи и с каскети в ръцете. Тук такива нямаме. Предците ми двайсет поколения назад изпищяха да внимавам, защото чуждите никога не са ни носили добро. И че сме оцелели, защото сме стояли дълбоко в горите и не сме ги допускали до нас.
-Аз съм Петър Ангелов – започна единият.
Слаб, дълъг, но очите му говореха, че в него дреме упорит и непреклонен нрав.
-Знам – вдигнах рамене.
Не се учуди – мисли се за достатъчно известен, че и до сестрата на Светока да е стигнала славата му на човек на пушката.
-Този е Михаил Герджиков – и кимна към едрия, брадат мъж до себе си.
Широки рамене. Стои разкрачен и ме гледа с очи на човек, свикнал да заповяда. И се мъчи да обясни с понятия от книгите това, което несъмнено бе мернал през незатворената врата. Почти ми идеше да се изсмея: „Няма да можеш! Това го няма в твоите науки!”
Но усещах беса на Светока и само свих устни. Обърнах се към него. Бе станал от стола и приличаше на готов за скок рис. Озъбен. А от очите му каква злоба струеше...
-Знам – кимнах аз.
-Откъде знаеш? – с равен глас попита Герджиков.
-Той ми каза – и кимнах към стола, иззад който ръмжеше Светока.
Завъртяха глави като омагьосани. Зяпаха втренчени, без да мигат. Петър изхъмка. Герджиков извърна пак лице към мен.
-Сигурно знаеш и за какво сме дошли – започна меко. – Стоян трябва да ти е предал думите ми.
-Не – казах равно като него. – Той ми каза.
Вдигна рамене, без да проследи погледа ми към стола. Имаше цел и за постигането й бе готов и на магаре да се обърне.
-Доскоро революционните работи тук ги движеше Лазар. Той е идвал при жената, която... – затрудни се за точната дума.
-... служи на свети Костадин – допълних.
-Обаче тя отказала да го изслуша.
-Изгони го – усмихнах се аз.
Светокът се закиска от удоволствие.
-Приготовленията ни за въстание срещу поробителя не вървят така, както бихме искали. Хората ни имат за чужденци.
-Вие сте такива.
-Ние сме българи – меко ме прекъсна той. - И сме православни християни.
Ха посмей да му кажеш, че не е така! Светокът размаха юмруци.
-Вече ни е ясно, че селата в тоя район ще се отворят за нас, ако ти ни дадеш благословията си.
Светокът се заля в безумен смях.
-Знаете ли какво носите на тези хора?
-Свобода. Наука. Благоденствие.
-Не – поклатих глава с горчивина.
Светокът ми прати картина – горящи села, съсечени мъже, димящи ниви, бягащи с писък деца...
-Разруха и смърт – казах унесено.
-Пътят на Христос не е бил по-лек.
-Не е бил – въздъхнах. – Ще ви отговоря по-късно.
Светокът вилнееше бесен от пода до тавана.
Двамата мъже излязоха с разведрени лица. Тъпанът се откачи от олтара и тресна с грохот на пода...
Бях на трийсет и седем, имах пет деца и дето има една приказка, чаках вече само умирачката. Живеех като всички останали – работех на келявите ни нивици и в градината, бършех сополите на хлапетата, поемах обичайните порции бой от пийналия си мъж... И разбира се, играех нестинарското хоро и влизах всяка година на свети Костадин в огъня. И ако във всичко останало бях като другите, там, в жаравата, нямах равна. Стоях най-много вътре. От година на година, вместо да се уморявам, увеличавах времето.
Лани баба Кичка, негласната сестра на Светока от комай как се помня, ме викна преди светия ден и рече глухо:
-Харесал те е.
Не спомена никакво име, но аз знаех за кого говори. Мен? На тия години? Когато и мъжът ми вече не ще да ме погледне?...
-Утре ще го видиш.
Люшнах се.
-Седни до мен.
Рухнах на трикракото столче до нея.
-Ти ще си му вече сестра.
-А ти... защо...
Лицето й се стегна.
-Е, па на седемдесет съм вече... Умори се от мене.
Жегна ме нещо. Не тя се е уморила, а той...
-Свети Костадин... – започнах плахо.
-Не е свети Костадин – сряза ме тя уморено. – Светокът не е свети Костадин.

Умира дълго и трудно. Загуби си ума – ходеше по риза, цялата в нечистотии, чорлава и в рани от краката до главата. Мучеше, ревеше. Хората бягаха от нея като от чумава.
Светокът се заливаше от смях, колчем тя минеше по пътя пред дома ми.
-Аз – гладеше се по корема доволен, – аз съм свети Константин.
Константин, така казваше. Не като нас Костадин.
Заничаше в очите ми и питаше:
- Вярваш ми, нали?
Вярвах му. Отначало. После... Криех съмненията си. Да. Открих, че мога да крия от него. Той бе много силен, но не и всемогъщ. Затова търсеше мен за посредник.
А първото остана от ония думи на баба Кичка. Спомних си ги, когато малко след Костадиновия ден дойде тоя Петър Ангелов с четата си. Двайсетина души в градски дрехи и отрупани с оръжие. Събраха селяните пред черквата, там, където палим огъня и разстиламе жаравата. Мисля, че го направиха нарочно.
- Ще доведем учител – казали.
И още:
- Стига турско робство. Трябва да се освободим. България е зад нас, само чака да се вдигнем туканка и царските войници ще дотърчат с топовете.
Селяните притропали от крак на крак. И след като ги разпуснали, главите на родовете дойдоха при мен.
-Какво ще речеш?
Светокът вече бе на стола до олтара – гневен, гневен:
-Никакъв учител!
Аз повторих послушно:
-От даскали файда видели ли сте?
Мълчаха.
-Ще ви научи как да орете ли? Или ще ви донесе нови мотики, дето сами копаят?...
-А това... въстанието?
Обърнах се към него. Омекна:
-Да си трошат главата! Обаче никакъв учител!
Извъртях го дипломатично:
-Това всеки трябва да го реши сам за себе си. Знаете какво стана в Тракия преди няма и трийсет години...
Бяха възрастни хора и помнеха.
После дойде владиката от Василико да сменя поп Рашо, защото разрешавал да се играе нестинарското хоро.
Светокът побесня:
-Изгонете го!
Беше далече от тегобите на деня ни. С владиката имаше отделение аскери – как да го изгоним!... Знаех колко е важно да запазим поп Рашо. Той беше местен, беше се примирил, че не може да ни откаже от скачането в огъня и ме слушаше. Затова казах на селяните:
-Владиката е грък. И попът, който ни води , е грък.
Това бе достатъчно. Два дни след владиката по пътя за Василико вдигна прах и каручката на служителя му...
Обаче Петър Ангелов доведе даскал. Слабо, луничаво момче къмто двайсет и пет. И с очила – нещо, което тук сме виждали веднъж на пет години. Докато старците се редяха да гледат през тях и цъкат с език, Светокът вършееше из всички одаи:
-Да го няма!.. Да го няма!..
Ако владиката бе с десет войника, комитите бяха двайсет. И с повече оръжие. А не ми се ще да си спомням какво стана, когато даскалчето дойде вкъщи.
- Добър ден, госпожо.
Ченето ми висна – никой не ме бе наричал така.
-Реших, че трябва да направя визита и при вас. Още повече, че имате и момиче в школна възраст.
Успях да събера зъбите си.
-Само така децата ще стигнат до благата на цивилизацията и ще се отърват от езическите поверия, облечени в християнско рухо. Щото този ваш светия, госпожо, е едно персийско божество, отдавна забравено там...
Пак ми висна ченето от непознатите думи. Светокът започна да се киска... Това момче наистина нямаше никакъв шанс да се задържи тук след тия приказки. Издържа повече от гръцкия поп, защото бе българин, млад и инат по природа.
Обаче... В мен червеят, пуснат от баба Кичка, растеше и гризеше. Защо не признаваше другите християнски празници – нали Костадин, като цар на гърците, бе въвел по цялата земя християнството? Нали бе първият християнски цар? Какво му бе лошо на училището? Нали като ходехме по търговия в Инеада, Ахтопол и Василико, виждахме, че учените живеят по-леко?... И най-страшният въпрос: ако Светокът не бе Свети Костадин, тогава кой бе?..
Гледах го на иконата – изписан по-скоро жълтокафяв, отколкото черен... бялата риза... рубетата с алтъни... После ходих при поп Рашо. Заглавичках го туй-онуй – и при иконата на свети Костадин и света Елена. Същият като у моя параклис – гаче ги бе изписвал един зографин... Изхъмках: сигурно му се е показал.
После на мъжа ми му се отвори ходене до Граматиково и аз отидох с него. Той се захвана с продажбата десетина агнета, а аз влязох в църквата там. Същата като нашата. Обаче... Иконата на свети Костадин и света Елена бе другояче изписана. Светците бяха бели, ама бели. И по друг начин гледаха.
След седмица видях сина на Михал. Тоя е най-богатият човек във Вулгари. Умен. Чете и пише. Ходил е и до Цариград чак. И не вярва в Светока. Но е свой и изпълнява обичаите ни. Не приказва, не ни разнася. Мисля, че оня затова го търпи. Пък може заради курбаните – Михал на всеки Великден му коли крава. Разбираш ли, уж Великден, пък нарича животното на Светока!... Ама говорех за Марко, синът на Михал. Той учи в София. Първо бе в Бургас, после стигнал и София. Връща се от време на време в село. Грозна картина: пиян, залян, с кръвясали очи, сенки под тях... Постои някоя седмица, някога дори месец и светне като нов: млад, бял, хубав!
Е, такъв го видях – канеше се да пътува към Василико. И нещо ме боцна.
Светокът се явява до Илинден. Тогава е последният сбор в Ятрос. И след това се изгубва. Явява ни се пак по сняг, на Василовден. На Илинден той е като Марко на излизане от село. На Василовден пристига като Марко след запой.
За Михаловия син казваха, че гуляел по софийските кръчми и ханища, пилеел пари по леки жени, каквито дори в Цариград нямало. Къде се губеше Светокът? Нима имаше кръчми и шантонерки за светии?
Марко живваше от съня и силната храна. Баща му винаги колеше теле, щом синът му се върнеше. Той не ядеше и не пиеше. Не спеше. Как почиваше? От какво се възстановяваше? От телетата и кравите, овните и агнетата, които му наричаха на сборовете?... Искаше ми се да е така.
Но... Сетих се за „сребърната” мрежа по всички, които влизат в огъня. Плуващият над тях Светок. И тънката нишка, която в един момент го съединява с трескавия и не на себе си танцьор. После смъртната умора, лежането няколко дни в накъсан сън.
Да. Да.
Светокът черпеше сила от нас.
Стъмни се.
Селото обаче упорито се съпротивляваше на желанието на природата да си почине. Във въздуха висяха хорска глъч, далечни като сън хлопки, дрезгаво жабешко квакане. Изцвили кон, разтревожена жена завика по дете.
Чакаха ме.
Още щом излязох на пруста и удари тъпанът. Горяха два фенера и поне петдесет свещи. Няколко момичета изпискаха „их-их”, мъжки гласове им отговориха „ой-са”.
Слязох от двора. До вратника десетина човека вече играеха. Груди пое от ръцете ми кумизмата с ликовете на Свети Костадин и света Елена и с протяжни викове тръгна по пътя към черквата. Аз се наредих след него. Баба Конда поднесе към лицето ми пръстена паничка с горящ тамян. Поех дълбоко и малки иглички избуяха в кръвта ми.
Ето го мегдана. Голям кръг пред черквата грее като паднало изгряващо слънце. Около него са застанали хора и ни чакат. Тъпанът рязко учестява ударите си. Нестинарите край мен подвикват и се хващат на хоро. Дивият бърз ритъм ги залюлява от жълтите звезди до черната земя.Тамянът ме отпуска и придружена от баба Конда, заставам между хорото и жаравата.
Светокът? Къде е Светокът? Не го виждам, сигурно е високо над нас и беснее от радост и щастие. Толкова хора събрани... толкова сила за точене...
Вдясно от мен свети огромен фенер със стъкло, а под него, огрени като светии, стоят Герджиков, Петър Ангелов и още неколцина комити. Цевите на пушките им блестят черно-алени. Толкова чужди изглеждат сред гората от калпаци!
-Их-их! – изписква Рада.
Тя е бяла, хубава мома. Марко я иска. И сигурно заради нея пие. Ако не е заради това, поне заради нея се връща на няколко месеца... Тя вече трепери, баба Конда бърза с тамяна към нея. Извиква дълго и протяжно, от устата й излиза част от белия дим. Виждам, само аз виждам, че „среброто” бавно я поръбва. Лицето й се изкривява от страшното напрежение, с треперещи ръце се изува и скача в огъня.
-Их! Их! – ехтят режещите й подвиквания.
Атанаса е вече с пяна на устата и дълги гърчове от рамото до краката. Тя трескаво стиска лявата си гръд. Знам как буха сърцето, как напира да изскочи... „Сребърната” плетеница тече по нея с потта. Най-после от устата й се изтръгва едно провлачено „уф-уууф” и девойката полита в жаравата срещу Рада.
Разминават се с къси викове и разоравайки с белите си момински крака въглените.
Ето го. Светокът. Вие се над тях с ей такива блестящи очи, навежда се, проточва врат... И тънките нишки от него се впиват като стрели в пазвите им. После се извърта на хълбок и очите му намират моите. „Хайде – крещят те с чужда на общия му кеф злоба. – Разкарай тия чуждите!”
Герджиков е потресен. Хванал е за лакътя стоящия до него и зъбите му лъщят сред черната гъста брада... Видял е повече, отколкото е очаквал. Да. Петър Ангелов го е лъгал, подигравал ни е.
Рада изведнъж става губи сила и с омекнали крака се добира до края на жаравата. Отпуска се на колене. Поднасят й паничката с тамяна. Отваря устицата си, отблясъците от кървавата жарава нахлуват сред белите й зъби. Гълта дима както извадената на сухо риба въздуха.
Вътре влиза Панайот. Той е ергенинът, който всички моми сънуват. Не е като нас. Ние сме тежки, с широки лица и кестеняви или черни коси. Той е светъл, перчемът му е с цвят на узряла ръж, а очите – като синчец. Висок, тънък. И сякаш нестинарският танц е измислен за него – така му приляга.
-Ху! Ху! – вика и размахва кумизмата.
По гърба ми запълзяват мравки.
Светокът надава рев и почти се залепя за главата му. Цялото тяло на Панайот се покрива с паяжина от „сребро”. Селският красавец ще излезе много, много изморен. После Иван... Каля... Йордан... Илия... Гана... Стоян...
Гълтам от тамяна. Ето, идва и потреперването. Бавно, бавно вдигам крак... после другия... Всичко на тоя свят започва да тече бавно, като ленива полска река. Светокът се рее ниско над тях като огромен бял облак и се разплува все повече и повече.
Някой излиза от огъня, свлича се на земята и аз вземам като през сън кумизмата с ликовете на свети Костадин и света Елена от ръцете му. Започвам да играя ситно и все по-бързо. Търся Светока. Намирам го трудно, защото той се е вдигнал още по-високо и е като заситен бивол.
-Ииих! – проточвам.
Вместо да ми пусне нишка, той пак мърмори:
-Тия, чуждите, да ги няма! Пречат ми!
Да, бе.
Баба Конда ми завира в лицето паничката. Поемам миризливия дим и с носа, и с устата.
Илия и Гана късат дрехите си и хвърлят парчета в огъня. Те също „сребреят” и жаравата напразно се опитва да ги захапи.
-Их! – извиквам. – Иих!
-Ой-са! – отговаря ми Груди иззад кривия тъпан и тръгва срещу мен.
Краката ми вече удрят земята бясно. Главата ми като че ли набъбва и аха да се пръсне. И точно когато ми иде да извикам ядно, Светокът ми пуска нишка и аз с облекчение изписквам:
-Свети Костадине! Их! Их!
Влизам с огромно облекчение в жаравата. Минавам веднъж напред до другия край, после заднешком обратно. Главата ми вече е лека, на тялото ми е леко, на душата ми е леко. Пак напред... В средата спирам и започвам бясна ръченица. Вземам при клякането въглени в шепите си и разтърквам с тях лицето си. Това малко го могат. Какво малко – само аз. Затова съм сестра на Светока...
- Их! Их!
Другите излизат и падат недалеч от блестящия в алено килим. „Среброто” по тях го няма и те изглеждат дребни, ненужни... Дават им тамян. Някои обезсилени, с виснали рамене и мъртви лица се завлачват към гората или вкъщи...
- Их! Их!
Светокът се търкаля по талазите прах и дим, всичко по него сияе. Доволен. И угоен.
- Чужденците – вън! – напомня ми лениво.
Друг път винаги го правя извън жаравата. Сега спрях в средата. Втренчих очи в кръста на покрива на черквата. Треперех като че ли бе Василовден, а не Костадиновден.
-Чуйте – казах равно, но тишината бе такава, че ме чуха и хората най-отзад. – Турците ще дойдат, за да ни погубят. Верите ще се делят. Много ще страдаме. Българите от север ще дойдат да ни избавят.
Светокът подскочи като ужилен. Димът и вдигнатият от рипането прах побеляха. Опита се да ме захлупи. Не може. Само аз го виждам. Той искаше така... Вдигна се нагоре и завилня като вихрушка по покрива на черквата и върховете на дърветата наоколо.
-Тежко тииии! – изкънтя гласът му в главата ми.
Знаех, ах, как знаех, че ще ми е тежко. Съвсем, съвсем скоро. Сълзи потекоха от очите ми, стрелнаха се по „среброто” на лицето и изсъскаха в жарта.
-Тези са първите – посочих към Герджиков и людете му. –Подкрепете ги.
Обърнах се и противно на всички обичаи тръгнах бавно към края на хармана от въглени. Някъде на петата крачка кожата по цялото ми тяло настръхна, изопна се сякаш някой я дърпаше... Звук, подобен на плясък. „Среброто” по тялото ми окапа в жаравата като ония две сълзи. После по мен полепна нажеженият въздух. Отворих широко уста. Непоносима болка се заби в ходилата, в глезените ми. Светокът, това зло същество дошло от незнайно кои далечни земи, сигурно ликуваше някъде горе. Месото по краката ми цвърчеше. Огромни мехури хукнаха от глезените към коленете ми.
Продължих да крача, надмогвайки болката.




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009678
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031