Книголюбие :: Стоян Ненов: Кой е Гошо Бебето?

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.04.2014 06:00 - Стоян Ненов: Кой е Гошо Бебето?

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 603 Коментари: 0 Гласове:

Разказ

Гошо Бебето бил заченат под щастлива звезда. Родителите му – студенти втори курс на специалността „Архитектура” във ВИАС го създали на морето в една прекрасна юнска вечер. Всъщност по-правилно е да се каже, че са го създали по време на една прекрасна юлска нощ, тъй като тази част на историята започнала в самия край на Юни и завършила на първи Юли сутринта. Разбира се, младата двойка бъдещи архитекти празнували бунтарския и много модерен за времето си празник „Джулай морнинг”, били нещо като хипита и изключително творчески настроени натури. В качеството си на такива били също твърде импулсивни и често в изблик на необуздани емоции се карали жестоко и дори се биели. Това оказвало огромно влияние върху плода, който все пак живял цели осем месеца в утробата на студентката по Архитектура. В онази нощ на пословичното плато над скалите около село Камен Бряг, където насядали край вечния огън младежи посрещали първото юлско слънце, родителите на бъдещия Гошо се отегчили от чакането. Възбудени от мастиката, с която споявали хладните часове в очакване на слънцето, те се усамотили в палатката си, където се случили някои съвсем обичайни неща. На сутринта, малко преди шест часа, приятелите им разбутали шушляковото любовно ложе и събудили двамата, за да не изтърват дългоочаквания изгрев. Когато слънцето се показало над хоризонта и хората надали радостни викове, най-първите градивни частици на плода вече се съединявали помежду си в утробата на младата студентка. Оранжевият диск се заиздигал над хоризонта, бавно и могъщо, пръскайки лъчи. Двамата студенти могли да се закълнат, че от вътрешността му им се смеело съвсем истинско бебешко личице. Те се прегърнали и се целунали с неподправена нежност, чувствайки, че това слънце обявява началото на нов, голям период в живота им и така нататък, и така нататък, и така нататък...

В първите си осем месеца Гошо Бебето все пак притежавал част от сетивата си и макар незрящ и безтегловен той чувал всичко случващо се в отношенията между майка му и баща му. Когато те закрещявали и водите, в които плувал плода започнели да бушуват, бебето ставало нервозно и му се искало да плаче с пълно гърло. Нещо обаче го спирало, то чувствало как не може да поеме въздух, за да нададе вой, макар че тогава нямало конкретна представа за въздух, вой – за самото можене на разни неща. Бебето изобщо не се измъчвало от каквито и да е било въпроси, защото било бебе и като такова не владеело словото. Нероденото му съзнание не боравило още с понятия и категории, не познавало нито един феномен. Нямало вътрешна реч, заключения, размисли и съмнения. Чисто и просто нервната му система откликвала на външните дразнения и всички те, дешифровани от Гошовия мозък, се записвали на неговата “tabula rasa”. Така човекът обозначен като „Гошо Бебето” в разказа, се формирал ден след ден, а около него бушували бури, чували се демонични звуци, стържеща музика и смехове. Течната среда, където живеел той се плискала до късно и в нея, макар и рядко навлизали странни киселинни субстанции. Родителите му водели пълноценен студентски живот и на моменти били малко неразумни в бохемските си прояви. Както казахме, те били творци, твърдели, че архитектурата е занимание – важно единствено и само с оглед на парите, които се изкарват от него, а истинското нещо, призванието, било изкуството. Те рисували много и то съвсем не зле, тайно слушали Рок’енд’рол и се забавлявали диво...

В края на януари, когато Гошо Бебето се появил на бял свят и разгърнал чисто новите си бели дробове за пръв път, токът в цяла София спрял. Това се случило късно през нощта и в родилното отделение, бебетата останали до сутринта, изложени на минусови температури, защото старият руски генератор така и не сработил както трябва. Въпреки това Гошо преживял нощта. Бил здраво бебе, тежал цели 3 килограма и 100 грама, и се разминал само с тежка бронхопневмония. Животоспасяващите антибиотици, които му давали след това, изиграли своята роля и той окончателно отървал кожата. Само белите му дробчета вече не изглеждали така нови.

От всичко маркирано до тук, отнасящо се до първите девет месеца от формирането му и самото начало на кислородо-зависимия живот на Гошо Бебето, произлиза обобщение на идеята в две точки – два основни акцента на историята:

1. Гошо Бебето, въпреки плановете на съдбата, оцелял и продължил да расте, единствено благодарение на факта, че е заченат под щастлива звезда.
2. Гошо Бебето заживял с анемични бели дробове и вечно възпалени алвеоли, които не смогвали да изпратят достатъчно кислород към мозъка му. Той от своя страна никога не достигнал нормалния за възрастен европеиден индивид обем. Това предопределило бъдещето на Гошо.

Има вариант на историята, при който Гошо Бебето израства като самотно и затворено в себе си дете. Саможив и потаен, с осем диоптъра късогледство, той не надига глава от учебниците и прекарва цялото си юношество в голямата семейна къща в Драгалевци. Нехаещ за купони и срещи със съученички, хилав и болнав, той малко по малко започва да проявява интерес към естествените науки. Така след множество международни семинари и награди от конкурси, с годините се превръща в световно известен и напълно импотентен квантов физик. Работи в НАСА и умира в САЩ през 2056 година на 79 годишна възраст. Прахът му бива изпратен през океана в запечатана урна, за да бъде разпръснат над гъстите гори в подножието на Витоша, където проф. д-р Георги Бабев (рожденото име на Гошо Бебето) обичал да се разхожда с часове. Професорът не оставя наследници. Цялото си състояние завещава на БАН и Физико-математическия факултет при Софийски университет.

Този житейски път обаче не приляга по никакъв начин на травмираното дете Гошо и е повече от нелеп. Очевидно е, че нашият герой няма никакви шансове за развиването на гениалност и дори достигането на средно интелектуално ниво. Любопитно е, че още като малък Гошо Бебето намразил триъгълника и чувствал как нещо го разчеква и разкъсва при вида на тази фигура. Една такава аномалия, естествено, няма как да не препречи завинаги пътя му към тайните на геометрията, а от там на физиката и всичко друго в тази посока. Малко по-късно Гошо намразил цялата математика и прекратил всякакви занимания с нея, след като урока за квадратно уравнение довел емоциите му до критичната точка. Само благодарение на влиятелните му родители, които били сред училищните меценати, Гошо Бебето се добрал до абитуриентския бал. Междувременно, обаче той се ползвал с доста високо положение в йерархията на футболната агитка на ЦСКА София. Бил подкрепян и защитаван от ултрасите и споделял дясно радикалните им виждания за Националния суверинитет на Република България и малцинствата на територията ѝ. С други думи, бил скин хед и мразел чернилките, евреите и сините говеда в червата. Освен това мразел и бялото на Славия, червено черното на Локомотив, оранжевото на Литекс, зеленото на Берое. Мразел също така и полицията, пънкарите, хипарите, гъзарите, наркоманите, кучетата по улиците, а и всичко останало що мърдало по тези улици. Гошо Бебето неминуемо се забърквал в неприятности винаги, когато можел и бил пръв клиент на районното. Там той често буйствал до късно, а органите на реда го щадели заради влиятелните му родители, които винаги плащали щедро, за да го видят невредим и свободен. На приятелите му това допадало, а майка му плачела и ден след ден се състарявала. Баща му пък, оравновесен и твърд човек, знаел, че в даден момент акъла в главата на сина му ще уври и ако не прокопса особено, то едно Симеоново все ще може да избута. А там според него било добра школа за луди глави като тяхното Гоше...

Разказвам тази история не за друго, а защото смятам, че тя има пряко отношение по въпроса за връзката между темперамента на родителите и този на децата. Освен това тя застава в подкрепа на една теория, според която именно поведението на родителите и в частност на майката по време на вътреутробния период на растеж, оказва съдбовно значение върху живота на бъдещата личност. Според нея потенциала за развитие на интелект при осмачето е обратно пропорционален на този при родителите.

В един определен момент аз изгубих интерес към по-нататъшната съдба на Гошо Бебето, дали защото сметнах бъдещото му развитие за предсказуемо и оттам безинтересно, или защото имах по-важни случаи за разработване. Години наред буквално бях забравил за съществуването му. Скоро осъзнах, че съм сгрешил и по този начин съм изпуснал един все пак ценен сюжет. От позицията, в която се намирам сега, мога да направя само едно нещо – да ви разкажа как открих грешката си.

През зимата на 2009-та година имаше страшни размирици по време на демонстрация пред Народното събрание. Обявеният за мирен протест против правителството прерасна в кръвопролитна битка между жандармерията и гражданите, които се бяха събрали да изразят недоволството си. Всъщност това не бяха само обикновени граждани и стана ясно, че някой, който има интерес да провокира агресия на събитието, бе събрал дружини от радикално настроени националисти. Те имаха за цел да осъществят сблъсък с полицаите, увличайки и бедните граждани в екстремни прояви. През цялото време аз стоях настрана, до статуята на конника по средата на площада, добре екипиран със зимни дрехи и фотоапарат. Стараех се да не взимам отношение в конфликта. Когато ми стана ясно какво всъщност се случва, през главата ми мина мисълта, че няма начин Гошо Бебето да не е сред маскираните с качулки провокатори. Той винаги бе стоял редом с авангарда на хулиганите. Спомних си за него и се впуснах в размисъл. Наблюдавах случващото се с нарастваща тревога, когато се случи нещо интересно. В левия край на кордона пред народното събрание един младеж с качулка се откъсна от останалите и решително, видимо екзалтиран, се спусна към групата на полицаите, които отбиваха с щитовете си летящите към тях камъни и буци сняг. Той се засили към тях, без каквато и да е идея за самосъхранение като псуваше, размахваше юмруци и се канеше свирепо. Приближи един от полицаите и се изплю върху предпазното стъкло на шлема му. Пусна няколко честитки по адрес на майка му и се огледа нервно като едва ли не очакваше да получи подкрепа от останалите протестиращи край него. Те обаче се оказаха далеч и докато разбере какво става, получи здрав удар с палка през лицето. Кожата върху едната му скула моментално се спука и цялата му страна се поду, притваряйки окото му. Той започна да вие и побягна към близката пресечка. Разяреният полицай го погна, а аз бавно и предпазливо тръгнах след тях, за да видя как ще свърши тази история и ако мога да направя няколко снимки на полицейска бруталност. Когато достигнах ъгъла на уличката, жандармеристът вече беше хванал момчето, и сваляше качулката му. Това момче всъщност се оказа почти мъж с гола глава и белези по лицето, които говореха за множество понесени удари през годините. Продължаваше да псува, обезумял и се заканваше, че ще съди полицая. Той на свой ред бе също толкова вбесен и изсипваше канонада от токати по главата на младия мъж.

„Майка ми ли ще псуваш бе, сопол такъв, майка ми ли ще псуваш… ей сега ще ми ядеш хуя” – изрева жандармеристът.

Аз се приготвих да снимам, бях напрегнат и ръцете ми леко трепереха. Полицаят изглеждаше така, сякаш е готов на момента да убие момчето и после с удоволствие да си го излежи. Изглежда бронираният робот бе забравил, както задълженията, така и правата, които му дава професията. Фокусирах се в тях, вече през обектива, и направих няколко кадъра. В този момент по уличката се зададе друго момче с мазна коса до раменете, навлечено с няколко ката плетени дрехи. Изглеждаше така, както би изглеждал разорен битник през зимата. Вървеше приведено и вяло – някакъв наркоман, казах си ¬– от това ще излезе исторически кадър. Учудих се, че вместо да се стресне от сцената на насилие, която се разиграва в уличката, момчето ускори крачка и се разкрещя към полицая, който пръскаше устата и лицето на падналия мъж с палката си.

„Остави човека бе, к’во ти е напрайл човека?” – викаше дългокосият.

Той се вряза в схватката и аз направих още няколко кадъра, докато дърпаше жандармериста за ръката. Последният се извъртя и нанесе удар с палка по главата на новодошлия. Момчето изкрещя и също падна на снега с лице към мен. Получаваха се страхотни снимки! Изпитвах доволство на фона на егоизма, които се подбужда в мен в такива моменти, когато съдбата ме изпраща на точното място в точния момент. Тогава изведнъж се вцепених. Познах лицето му. Момчето с дългата коса трябва да беше Гошо Бебето или каквото там е останало от него. Бебето – почернял и раздърпан, проснат на земята с окървавено лице.

Дали Бебето беше станал наркоман? Или един от онези хипари, пътуващи на стоп, които не обръщат внимание на външния си вид? Това Гошо Бебето ли бе наистина?
Момчето се клатушкаше на земята, опитвайки да се изправи, а полицаят се отдалечаваше с гологлавия демонстрант – видимо разочарован, че не е успял да довърши започнатото. Сега останах сам с дългокосия по средата на улицата. Той забиваше пръстите си немощно в леда и кашляше спазматично. Това можеше да е онази личност, която следих от раждането ѝ. Възможно е гологлавият демонстрант да беше Гошо. Или пък полицаят?

КОЙ Е ГОШО БЕБЕТО?

Направих още няколко кадъра и си тръгнах към вкъщи. Преди да завия към площада се обърнах и видях гърба на момчето, което куцаше в противоположната посока.

Разказът е включен в Антологията „Просто игра” София, 2011
Университетско издателство „Св. Климент Охридски”

Нагоре