Книголюбие :: Палми Ранчев: Кутия неотропил

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

11.04.2014 06:02 - Палми Ранчев: Кутия неотропил

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 894 Коментари: 0 Гласове:

Разказ

Лежеше в неудобното легло, въртеше се и не заспиваше, когато най-неочаквано пред очите му се яви Гого. Вече не помнеше в хотела на коя аерогара беше тогава. Смениха три или четири самолета, имаше много бързане по коридорите, оглеждане за еди кой си гейт и търсене на бордната карта. Все забравяше къде точно я е сложил. Със сигурност се връщаше от турнир в Казахстан. Събуди се и повече не успя да заспи. Не искаше да мисли за бокс, за нищо не искаше да мисли и може би затова си спомни за него. Ей така, стоеше пред него и го гледаше. Чудеше се дали на другото легло лекарят беше буден. Въртеше се, мърмореше. Изглежда и той беше объркан от часовите разлики и не разбираше защо в четири и тридесет сутринта е буден.

- Докторе, остана ли от неотропила?

- Буден съм, буден... Какво ти трябва?

- Неотропил.

- Ще се намери.

- И аспирин. Той вече е за мене. Неотропилът е за един приятел.

Докторът изръмжа в знак на съгласие - всичко щял да му даде, и захърка. Повъртя се още няколко минути и стана от кревата да потърси в кожената му чанта аспирин. Тогава пред очите му отново се появи Гого. С него живееха като деца в една махала. И без да са кой знае колко близки приятели, срещнеха ли се, винаги спираха да поговорят. По своему той беше неповторим. Изключителен модел. Лично него беше го впечатлил доста отдавна. И не веднъж. Спомняше си, например, за прочутите навремето крамоли между момчетата от седмо и тяхното училище. Заради красиво миньонче със зелени очи. Бяха се събрали две тайфи. Една дума, един жест беше нужен, и тупаницата започваше. Тогава Гого застана между тях с разперени ръце. И с няколко лафа приключи спора. Отмъкна гаджето, а тайфите се разотидоха. Беше слаб и прегърбен и не приличаше на любовник. Още по-малко на биячите, от които всички се плашеха.

Винаги се радваше на случайните им срещи, а Гого все не можеше да се начуди, че беше станал боксьор. Признаваше му, че понякога също е озадачен. Първоначално било важно попадането му в залата. Напълно случайно. Записа се, защото му беше неудобно да откаже, когато треньорът го запита дали иска да започне. После вече прояви малко повече последвателност и на моменти дори упоритост. Но вече толкова години се боксираше, че началото нямаше почти никакво значение. Гого беше съгласен, по принцип лесно се съгласяваше в разговор, шегуваха се и скоро преминаваха към онези обикновени въпроси: Как е еди кой си?... Къде се изгуби напоследък?... С онзи човек какво стана?... Или с някой друг. Въпроси, на които може и да не получиш отговор, но поддържат чувството за близост. Гого беше единственият, така се оказваше, когото можеше да попита за някои стари приятели. Мнозина изчезнаха от погледа му докато скиташе по тренировъчни лагери и състезания.

Тогава Гого стоеше срещу него в ранната сутрин и го гледаше, а той продължаваше да рови в чантата на доктора. После остана само погледът. Тоест само го виждаше, или по-скоро усещаше присъствието му. Картините се променяха, променяше се и лицето на стария му приятел. За известно време дори отново стърчеше както някога между враждуващите групи на седмо и тяхното училище слаб, приведен, с разперени ръце. Накрая остана сам. Ама напълно сам, нямаше никакви хора около него, дори и миньончето със зелените очи беше изчезнало. Известно време не помръдваше, струваше му се, че се ослушва. Какво очакваше да чуе? Звук, дума?... Но въпросите, както и отговорите, ако си в полусънно състояние, не са много реални. Постепенно дойде на себе си. И намери както аспирина, така и кутията неотропил, лекарството, заради което той го потърси в хотела.

- О, Гого! По какъв случай?

- Абе имам един проблем. Мисля, че ти можеш да помогнеш.

- Ще направя каквото трябва. Само кажи за какво става дума.

Говореха пред ресторанта на „Диана“. Седнаха на пейката отпред и той беше готов да продължи с въпросите, обичайни за техните срещи. Кого от старите приятели вижда, кой е изчезнал… Едва ли наоколо имаше друг човек, който външно да има по-малко общо със спорта. Гого беше станал още по-слаб, по-прегърбен и си личеше, че има афинитет към чашката. По лицето му се бяха появили червени ивички. Седеше и мигаше с тесните си очи. После вдигна ръка към тила и обясни, че преди около месец закъсал с главата.

- Паднах назад и се ударих точно ей тука, на тила – каза той и се обърна да покаже белега. – Уж пияния и господ го пази. Ама моят господ е спал тогава. Или е пил гроздова като мене. Но аз след работа, а той в работно време, мамка му.

- Белегът е солиден. Но раната добре заздравява и скоро ще се затвори напълно. После ще покриеш обръснатото с коса.

- Остави го белега. Имам проблеми с кратуната.

- Какво, свят ли ти се вие?

- Не съм същият. Има ми нещо.

- Лекар прегледа ли те?

- Кой ще се занимава с мене?

- Не говори така. Ако трябва, ще потърся подходящ.

- Лекарството е по-важно. Неотропилът, казват, щял да ме оправи.

В следващия миг усмивката му стана извинителна. И доста тъжна. Силуетът, все по-нереален, губеше очертания до светлеещия прозорец, на съседното легло докторът сумтеше и тихо похъркваше. Почти веднага се върна още по-назад във времето. И си спомни как му беше помогнал някога, доста години преди да се появи като изникнал от асфалта в училищния двор между готовите за тупаница ученици. Тогава беше кварталният дебелак и нямаше понятие от бокс. Седеше в беседката със скъпоценния си пирографиран шах, подарък от дядо му. Трима гамени, както ги наричаше същият този дядо, по анцузи и с обърнати на обратно бейзболни шапки, дойдоха при него. Продължи да се любува на готовите за игра фигури. В началото най-дребният от тримата, ама и най-нагъл, премести туровете като коне и ги сблъска. Тогава усети заплахата. Наблюдаваше ги, едновременно уплашен и горд със своята собственост. Дребният разбърка фигурите като го поглеждаше. Изглежда, очакваше знак за по-сериозни действия. Или го предизвикваше. Захлопна шумно капака, толкова шумно, че той подскочи от мястото си. Беше сигурен, че кутията ще се разхвърчи на трески от силния удар. Не се разхвърча. Този път най-едрият взе шаха под мишницата си. Седеше като парализиран. Тогава се появи Гого. Слаб и прегърбен, приличаше на прегъната спица. Бързо разбра какво става, направи му знак да чака и затича след четримата по пясъчната алея. Така и не научи какво е направил, защото беше навел глава и ронеше сълзи, но Гого се върна с шаха. И усмивката му беше както тогава в хотелската стая.

Взе от чантата на доктора неотропила. И на следващия ден тръгна към старата махала. Докато се изкачваше по стъпалата, защото асансьорът не работеше, реши, че няма да губи излишно време. Гого вероятно ще иска да поприказват. Може и вкъщи да го покани. Но ще си тръгне веднага. Бързам! Ако искаш, извини ме, ако искаш, една майна ми тегли! Но съм ги забъркал едни. С моето момиче. И чак да са кой знае колко объркани работите, не са. Тя е, друга нямам. Но нали разбираш? Прекалено рано стана всичко. Вече е в четвъртия месец. Кога стана четвъртият, учудвам се, а тя заплака. И пресметнах: три седмици в Казахстан, преди това „Белмекен“, лагера в „Спорт Палас", „Ринг София”... Абе, ясно ти е. Положението е извънредно. Отивам при родителите ѝ. Не зная да се оправдавам ли, или да ѝ поискам ръката. Скоро ще разбера.

Звънна с надеждата, че ще отвори жена му. На нея да предаде лекарството и извиненията за закъснението. Гого се беше женил, развеждал, а после отново се събрали. Дъщеричка им се родила. И тя красавица като майка си – отекваше гласът му, когато машинално прочете: …майка, съпруга, дъщеря... Некрологът, изглежда, стоеше от доста време. Беше пожълтял.

Надрасканата с острие врата се открехна. Показа се възрастна жена с черна забрадка. Той стоеше с кутията неотропил в ръка, загледан през полуотворената врата, опитвайки да проникне по-навътре през тъмния процеп над нея. И очите му се пълнеха със сълзи.

Докато слизаше обратно, очите му преляха. Не вдигна ръка да се избърше, сякаш очакваше Гого да се появи. И да го види. Ето, плача за тебе, Гого... Приятелю!....Това ли искаше да му каже? Или щеше да сподели изумлението си колко време беше изминало. Сигурно повече от половин година, след като некрологът... Мислите му се щураха като врабци в стая без изход. Целият настръхна от нежелание да приеме случилото се. И от отвращение. Дори лицето му се изкриви. Несигурен от какво точно беше отвратен – от себе си? Или му беше отвратителен случаят?... Случайността… Случилото се...

Застана пред блока и погледна кутията неотропил. Захвърли я и продължи по улицата. Опита да си спомни Гого, но не успя. Той се появи доста по-късно, беше същият, какъвто го видя последния път. Идваше, продължаваше да върви и все още не беше достатъчно близо. Чувстваше се като наведен над бездна, тъмна и всмукваща, несигурен в опората си. Дали защото той стоеше насреща му? С все същата уморена, насмешлива и тъжна усмивка. И нямаше никога да си отиде. Или защото вече си отиваше, а кутията неотропил червенееше в ръката му. Едва ли щеше да помогне, чу го да казва. Всичко е било предопределено.

Нагоре