Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.04.2014 06:00 - Георги Михалков: Човекът, който подаряваше мечти
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 896 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg



    Разказ



Една сутрин сестра ми и аз се събудихме, както обикновено, закусихме и отидохме на училище. Татко и мама отидоха на работа, баба остана у дома. На обяд се върнахме от училище, обядвахме.

Баба беше сварила вкусна бобена чорба и сестра ми и аз си облизахме пръстите. След това излязохме на двора. Беше слънчев майски ден. Слънцето закачливо ни намигаше между листата на големия орех, а от юг подухваше галещ ветрец.

Седяхме със сестра ми на двора, аз четях книга, тя поливаше цветята, а баба миеше някакви буркани на чешмата, и тогава в двора ни, съвсем неочаквано, влезе непознат мъж. Ние тримата го погледнахме учудени.

Не бяхме много изненадани, защото по улиците на квартала ни често минаваха непознати мъже. Едни от тях гръмко се провикваха: “Купувам стари медали, ордени, картини, пощенски картички…”, други подвикваха: “Поправям перални, бойлери, електрически печки…”, трети просто си минаваха мълчаливо и си заминаваха, но този мъж, който неочаквано влезе в двора ни, беше странен.

Не много висок и не много пълен. По-скоро нисък и слаб. Дрехите му бяха малко смешни. Дълго черно палто, което стигаше почти до подметките на изкривените му от ходене обувки. Под палтото, което беше разкопчано, се виждаше бяла риза, а на главата му имаше шапка, която много приличаше на бомбе.

Толкова измачкана, че половината от периферията й висеше надолу като счупено крило на птица и закриваше очите му. Аз дори малко се уплаших, защото не виждах очите му, а когато човек не вижда очите на някого, се плаши, защото не може да разбере дали е добър или лош. Но баба не се уплаши и троснато му каза:

-Нищо не искаме да купуваме. Всичко си имаме, – но после може би се замисли и го попита вече с по-мек глас: – А ти какво продаваш?
-Нищо не продавам, само подарявам – отговори непознатият и тогава ми се стори, че гласът му е топъл и мек като септемврийски следобед. Това ме учуди, защото такъв мек и топъл мъжки глас не бях чувал.

Той повдигна шапката си и ни погледна. Видях очите му. Бяха кафяви като диви кестени и ми се сториха топли като гласа му. Баба също много се учуди. Досега не беше виждала мъж, който да подарява нещо.

Всички, които се навъртаха наоколо, или продаваха, най-често ненужни и безполезни предмети, или купуваха, като се опитваха да измамят тези, които продават и искаха да купят всичко на безценица.

Обикновено купуваха плодове, яйца и много рядко цветя, а по онова време дворовете наоколо бяха пълни с цветя, кои от кои по-пъстри и по-красиви.

-Какво подаряваш? – попита го пак баба, като го гледаше подозрително и недоверчиво.
-Мечти подарявам – отговори спокойно мъжът, сякаш каза цветя подарявам.
Баба остана като гръмната. Сигурно не очакваше да чуе точно това.
-Мечти ли? Та за какво са ни мечти – изсмя се тя и усетих в смеха й ирония и подигравка.

От тези нейни думи ми стана малко неудобно и забелязах как кестеновите очи на непознатия помръкнаха. Може би, преди да влезе в двора ни, си е мислил, че най-после тук, където е видял две деца и стара жена, ще може да подари някоя и друга мечта, но баба го поля със студена вода.

Разгледах го по-внимателно и ми се стори уморен и изтощен. Сигурно беше обикалял цял ден без да успее да подари нито една мечта и сега имаше вид на малко дете, обидено, огорчено и обезверено. Почувствах, че ми става мъчно за него.

Обувките му бяха изкривени, износени, палтото – старо и почти избеляло, а шапката му толкова измачкана и сплескана, че будеше не смях, а съжаление. Децата са по-чувствителни и аз, малко несигурно, прошепнах на баба:

-Бабо, искам една мечта.
Баба, която много ме обичаше, защото бях първият й внук и винаги беше готова на всичко за мен, отстъпи и каза:

-Е, добре, какви мечти продаваш?

Очите на непознатия светнаха, сякаш някой запали фенер в душата му. Той съблече дългото си палто, свали смачканата си шапка, остана по риза и панталон, също износен и избелял като палтото му, и приседна на пейката в двора ни. Поседя така мълчаливо минута или две, за да си почине от дългия път и бавно заговори:

-На много места съм бил, много свят съм видял. Разбрах, че хората все по-малко и по-малко мечтаят. Вече се страхуват да мечтаят. Работят нещо, правят нещо, но не смеят да мечтаят. Сега младите искат да имат много пари, скъпи коли, красиви мъже или жени, но това не са мечти. Истинските мечти са нещо друго. Те те правят щастлив, карат те да тръпнеш, да се вълнуваш, вечер да запиваш с усмивка, а сутрин да се събуждаш щастлив и всеки ден да очакваш мечтата ти да се сбъдне. Да се стремиш към нея, да вървиш към нея, за да я постигнеш. Какво е животът без мечта? Може ли човек да живее, ако няма поне една красива мечта? Тя му дава смисъл, тя го кара да се чувства истински човек.

Баба, сестра ми и аз го слушахме със зяпнали уста. Досега не бях чувал никой да говори за мечтите. Всички около мен сякаш наистина се страхуваха да говорят за мечти. Мама често казваше: стреми се към нещо реално, а не гони вятъра.

За нея мечтите бяха вятър, нещо, което човек не може да види, не може да пипне и никога не би могъл да го стигне. Реалното за мама беше да уча, за да не работя, а после да получавам много пари и да си живея живота.

-С мечтата можеш да стигнеш до страни, където никога не си бил, можеш да срещнеш хора, които не познаваш и никога не си виждал, можеш да откриеш нещо, което никой преди теб не е откривал и дори не са предполагали, че съществува – продължаваше да говори кротко и тихо непознатият. – Та аз реших да посъбера някоя и друга мечта, да тръгна от град на град и от село на село и да започна да ги подарявам. Казвах си все някой някъде ще вземе от мен някоя мечта и животът му ще стане по-светъл и по-смислен. Обиколих много градове и села, но навсякъде ме вземаха за луд, смееха ми се, подиграваха ми се и никой дори не пожела да ме изслуша, но аз не се сърдя. Такъв е животът сега. Хората могат да си живеят и без мечти. Е, това не им върви, онова не им върви, но все някак се справят. А аз си мисля, че ако всеки има поне една малка мечта, ще му бъде по-лесно.

-А как ще ми подариш мечта? – попитах го нетърпеливо аз.
-Много лесно. Сега ще те погледна в очите и ще те накарам да си пожелаеш нещо, но нещо красиво и необикновено, което не се купува с пари и не се постига с помощта на близки и приятели. Нещо, което искаш сам да постигнеш и което ще те направи щастлив. Ето, гледай ме в очите и си мисли.

Погледнах непознатия в кестеновите му топли очи, и невероятно, стори ми се, че от този миг започнах да мечтая.

Вечер заспивах с усмивка, защото си мислих за моята мечта, а сутрин се събуждах щастлив, защото с всеки изминат ден се приближавах към нея.

След този незабравим майски ден непознатият с черното палто и смешната шапка никога повече не се появи, нито пък го срещнах някъде, но съм му благодарен, защото ме накара да мечтая.

София, 15. 07. 2012




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1109419
Постинги: 1185
Коментари: 519
Гласове: 1440
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930