Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2014 06:00 - Елена Алексиева: Проза
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 941 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


    Из романа “Рицарят, Дяволът, Смъртта”



Появили се рано една сутрин, в която градът, вече прекрачил наполовина в прохладното преддверие на есента, се разкършвал пестеливо, набъбвайки от крайните квартали към центъра, накъдето населението му, незнайно защо, упорито се стичало. Предната вечер бил споменал, че ще пътува, нали ги знаеш, подметнал, тия мои постоянни командировки, ех, как ми писнаха, не ми останаха нерви да се блъскам по пътищата, пък и не съм в първа младост.
Ами недей тогава, дощяло й се да отговори, но се въздържала, позволила само на едно незаинтересовано докъде? да се изплъзне навън, толкова малко трябвало, за да се срути всичко, да ги затрупа двамата, както си седели пред телевизора с изключен звук, до морето, отвърнал неопределено, сякаш на света имало само едно море и човек рано или късно стигал до него, то просто се ширвало отпреде му, не му давало да продължи, и той, ще не ще, се спирал на брега, защото пътища по-нататък нямало. Тя също искала да види морето. Осъзнала го изведнъж, ясно, категорично, самостойно желание, каквото отдавна не била имала, зарадвала му се, било като едър сапунен мехур, откъснал се от блудкавата пяна, която от край време я изпълвала, завъртял се под носа й, политнал, О!, учудила му се, понечила да го пипне, той тозчас се разпукал в хиляди пръски, от които нетърпимо й залютяло на очите. Искала да види морето, но без телата му, без мръсните плажове, осеяни с отровните гъби на чадърите, без опесъчените крака в джапанки и меката, прииждаща плът, без захарните му памуци и варените царевици, без жежките, напращели градчета с тяхната порочна китност, искала да види морето голо, без нищо, както го показвали по телевизията, с птиците му и с рибите, с безсъзнателната му, измамна самота. Морето толкова приличало на нея самата, помислила си, че сигурно щели да намерят общ език. Подредила му куфара, както била свикнала, най-отдолу панталоните и ризите, никакви вратовръзки, тънкия светлосин пуловер и още един, по-дебел, да го пази от вечерния бриз, най-отгоре сложила пижамата, да не рови излишно, ако стигне късно и веднага поиска да си легне. Не го попитала с какво ще пътува и колко, разстоянията отдавна не я вълнували, нали никъде не излизала, утре рано щяла да му направи сандвича, той пък щял да го забрави, по-късно сама щяла да го изяде за обяд, да дъвче бавно и съсредоточено сухия хлебец и крехкия резен колбас между филийките. Но на сутринта се появили те. Били дребни пепеляви гъсеници, които отначало взела за червеи. Намерила първата на печката, пълзяла си кротко между котлоните, после стигнала стената, на това място покрита с фаянсови плочки, и се отправила нагоре, сякаш била у дома си. Не посмяла да я смачка, пазела неприятен спомен от детството, уплашила се била от огромна, яркозелена градинска гъсеница, дядо й я размазал с камък, та от нея на всички страни хвръкнали капчици отровна кехлибарена слуз. Малко след това обаче открила още няколко в кутията с хляба, лазели пъргаво нагоре-надолу, събирали се и се разпъвали, носени от невидимите си крачета, вцепенила се, идело й да писне от отвращение, но се спряла. Той още не бил тръгнал, не му казала нищо. Изпили кафето си заедно, нейното горчиво, неговото сладко. Не разменили повече от три думи, една нейна срещу две негови, установила, че тъмните косми в брадата му още повече оредели за сметка на белите, макар все така да бил привлекателен, поне на нея така й се струвало, безполезна мъжка хубост, озарявала омекналото му от съня лице с бледа светлина, остарява, казала си и тази мисъл я успокоила, старостта била най-сигурното убежище, като съпружески креват, в който има място само за двама. Ще ида да ти напазарувам, рекъл, искаш ли нещо специално, или само обичайното. Обичайното, отвърнала, не се надигнала да го изпрати, седяла някак напрегнато на стола, погледът й тревожно обхождал кухненския под, шкафовете, стените, четвърт час по-късно, когато се върнал, я заварил в същата поза, изправила се чак като й подал торбите с покупки, той пък грабнал куфара, хайде, че закъснявам, казал вместо довиждане и я целунал по челото, точно там, където започвали тъмните корени на сухата й, грижливо пригладена коса. Щом чула прещракването на ключалката, мигом се заловила за работа. Разтворила долапите, пералнята, фурната, претършувала дори хладилника, надянала гумени домакински ръкавици и пролазила открай докрай пода, надничала между дъските, обстойно проучила стените, сантиметър по сантиметър, погледнала в канала на мивката, вадила, мила, проветрявала, търкала, пръскала с препарати, изхвърляла, мела, прала, демонът на паниката я направил всесилна, когато най-сетне се навилняла, преброила трофеите си, били седемнайсет, а може би деветнайсет, нямало как да каже, понеже не спирали да мърдат на дъното на пликчето, което завързала в здрав възел, преди да го хвърли в тоалетната и да пусне водата. Обзело я облекчение, а с него и умора. Кратката останала част от деня прекарала спокойно, придремвала на дивана, заслушана в кресливото ломотене на улицата, долитащо през открехнатия прозорец. Привечер някой звъннал на звънеца, един път, два пъти, после си тръгнал. Легнала си непривично рано. Имала чувството, че сънят ще я надвие моментално, затова си доставила удоволствието да се побори с него, ей така, на шега, докато прелиствала страниците на поредния скучен роман. Излъгала се. Угасила лампата и вече била потеглила към дълбокото на нощта, когато усетила с кожата си едва доловимо потрепване във въздуха, първо от лявата страна, после от дясната, като че ли нещо я докоснало мимолетно по бузата, така ми се е сторило, решила хладнокръвно и се обърнала, преметнала завивката над главата си. Не издържала дълго. Запалила лампата отново и този път щяла да изпищи, ако гласът й не бил пресекнал в гърлото. Навсякъде, от всички ъгли на стаята, се разлетели нощни пеперуди. Били тъмносиви, някои направо черни, с триъгълни вдовишки крилца, които като по команда ги понесли към светлината, та й се наложило светкавично да се завие през глава, ако не искала да накацат направо по лицето й.



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1093993
Постинги: 1151
Коментари: 510
Гласове: 1396
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829