Постинг
08.05.2014 06:00 -
Виолета Воева: И няма свод нощта
Единайсет нула пет
Снегът вали, вали нагоре.
Отвесите на мрака качва.
Кварталите на ада побеляват
в единайсет нула пет.
Снегът вали нагоре.
Да можеше да спре
на някой покрив там.
До гълъб или ангел.
До тъгата
да можеше да спре.
И няма свод нощта.
Снегът вали нагоре.
От облака стърчат
кубетата на „Невски”.
Площадът е покрит с пера.
И на небе мирише.
Снегът вали, вали обратно
в единайсет нула пет.
Зимно море
Помня онзи декември. Морето. На стария плаж тишината.
Сякаш свършваше битието и влизах в кръговете на ада.
Помня лебедите по пясъка – от небето камъни хвърлени:
опали със снежен отблясък - лампи в здрачното гърло.
Помня онази зима. Морето. Помня и стръмнината,
срязла пясъците с острието си - почти по средата.
Помня декември. Морето. И брега с мъртвите лебеди.
Тук свършваше битието. И кратките наши следобеди.
Картина от една изложба
Луната
с рижа светлина потича по паважа.
Трептят във въздуха петна с античен блясък.
Тъгата
вече тъмносиня, над улицата капе.
А облаците в две редици бавно отминават.
Нощта -
готическа камбанария пробива хоризонта.
Оттатък също има нощ. И цвят тъгата.
Оттатък пада дъжд. И някой плаче.
Тъгата тъмносиня над улицата капе.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4333
