Постинг
15.05.2014 06:00 -
Георги Михайлков: Танственият куфар
Разказ
Един ден Илко се качи на тавана на къщата. Майка му, баща му и баба му не му даваха да се качва там. Казваха, че ще падне от дървената стълба и ще си счупи главата, а баба му разказваше страшни и ужасяващи истории за стария им тъмен таван. Постоянно му повтаряше, че там живеят таласъми, които само чакат някое малко момче, за да го хванат и напъхат в торба, а после да го занесат далече в гора тилилейска, през девет села в десето, и да го оставят там сам-само. Разказваше и как изглеждат таласъмите. Приличали на хора, но огромни и космати от главата до петите като овчарски кучета. Очите им били големи като ябълки, ръцете им дълги като вили, а зъбите им – остри като ножове. Илко я слушаше с широко отворени очи, примрял от страх, но колкото повече му разказваше за страшните таласъми, толкова повече му се искаше някой ден да се качи на тавана и да ги зърне. Щеше само да надникне през вратата, нямаше да влиза вътре, а ако види някой таласъм, ще затвори бързо вратата и ще се спусне по стълбата. Таласъмът нямаше да успее да го хване и да го завърже в торбата.
Но колкото и да му се искаше да се качи на тавана, все отлагаше. Не щеше да си признае, но малко се страхуваше, а и у дома все имаше някого: я майка му, я баща му или баба му, която не ходеше на работа, и от сутрин до вечер си беше вкъщи.
Но един ден всичко се подреди така, както отдавна Илко се надяваше. Баща му и майка му бяха на работа, а баба му отиде до магазина. Той само това и чакаше, бързо отвори вратата към тавана и предпазливо започна да се изкачва по стръмната стълба. Беше тихо и старите дървени стъпала застрашително скърцаха като зъби на вълци. Крачка по крачка, много бавно и с примряло сърце, сякаш уплашено птиче се свиваше в гърдите му, Илко стигна до таванската врата. Застана пред нея и застина в колебание. Не смееше да докосне дръжката. Стоеше неподвижен и се ослушваше. Опитваше се да долови дишането и стъпките на таласъмите вътре, но не се чуваше нищо. Може би сега спят, помисли си той. След няколко минути колебание, докосна дръжката и леко отвори вратата, готов всеки миг да я затръшне ако зърне таласъм и да се спусне като котка надолу по стълбата.
Надникна през процепа, но не видя таласъм. Вътре беше полутъмно. От едно малко прозорче се прокрадваше бледа светлина. Илко остана няколко минути със затаен дъх до полуотворената врата и когато напълно се увери, че от тавана не идва никакъв шум, бавно предпазливо прекрачи прага и влезе. Огледа се. Не очакваше да види толкова странни и необикновени неща: две стари нощни шкафчета, купища книга и списания, счупено колело, дървена шейна, някакъв портрет, голямо пукнато огледало, леген, газена лампа... Забравил за таласъмите, започна да се разхожда между вехториите, оставени тук сигурно отпреди век. Внимателно заобикаляше сандъците и купищата с книги, колелото, огледалото и изведнъж видя куфар, оставен на прашния дървен под до едно от нощните шкафчета. Стори му се много интересен и необикновен. Почти целият беше облепен с някакви цветни етикети, на които пишеше нещо и на които бяха изрисувани сгради, кули или картинки с морета, планини и езера, а на някои от тях имаше самолети, влакове и земното кълбо. Какъв ли е този куфар и какво ли има в него, запита се Илко. Клекна и се опита да го отвори, но беше заключен. Няколко минути се мъчеше да го отключи, но не успя. Куфарът разпали любопитството му. Вътре положително имаше нещо интересно. Трябваше непременно да го отвори и да го види.
Като се увери, че няма да успее да го отвори, реши бързо да слезе, преди баба му да се е върнала от магазина. Остави куфара, затвори таванската врата и се смъкна по стълбата. Само минута след това баба му се върна и Илко беше страшно доволен, че не го завари на тавана.
От този ден куфарът не излизаше от ума му. Непрестанно се питаше какво ли има в него. Казваше си, че щом е заключен, значи в него е скрито нещо важно или ценно. Никой няма да остави заключен куфар на тавана, ако не му трябва. Някой, в който е ключът, нещо е скрил и когато му потрябва, ще се качи на тавана и ще си го вземе. Куфарът се превърна за Илко в най-голямата загадка и той започна да го сънува. В сънищата му куфарът ставаше огромен като гардероб с налепените по него необикновени етикети със земното кълбо, с влаковете и самолетите, с кулите, със сградите, с моретата, планините и езерата. Вече беше сигурен, че в тайнствения куфар има някакво богатство, нещо много ценно, но какво ли?
Няколко пъти се качваше пак скришно на тавана, но все не успяваше да отвори куфара. Пробваше със стари ключета, които беше намерил в чекмеджетата у дома, пробваше с нож, но не можеше да го отвори.
Един ден се престраши и реши да попита татко си какъв е този куфар, защо е заключен и какво има в него. Баща му се беше загледал в някакъв мач по телевизията и това се оказа много добре, защото беше сам в хола. Илко се приближи до него и тихо го заговори:
-Татко...
-Какво? – попита разсеяно баща му.
-Има един куфар...
-Къде?
-Горе – и Илко посочи към тавана.
-Ей, калпазанино, да не си се качвал сам на тавана? – обърна се към него баща му. – Ушите ще ти скъсам, – но гласът му звучеше ласкаво и приятелски, а в очите му играеха закачливи искри.
-Да – призна си Илко.
-Нали съм ти казвал да не се качваш горе.
-Но какво има в големия куфар?
-Какво, какво – започна баща му, загледан в мача, мъчейки се да си спомни за кой куфар го пита. – Има надежди, заключени надежди.
-Какви надежди? – не разбра Илко.
-Като пораснеш ще ги видиш – засмя се татко му и нищо повече не каза. Илко вече знаеше, че в куфара има заключени надежди. Не беше много наясно как изглеждат тези надежди, но любопитството му беше задоволено и май надеждите не бяха нещо особено. Ако баща му беше казал, че в куфара има богатство: пари, скъпоценности – щеше да е по-интересно.
Минаха години. Илко забрави за куфара, а и вече не се качваше на тавана. Отдавна знаеше, че на тавана няма таласъми и там са нахвърлени само стари ненужни вещи и предмети.
Времето течеше незабелязано. Той завърши инженерство, ожени се, роди му се син, когото кръсти на баща си, Веселин. Работеше в една фирма. От сутрин до вечер беше зает и нямаше време за нищо, но съвсем неочаквано фирмата фалира и Илко остана без работа. Искаше или не искаше трябваше по цял ден да си е у дома. Ровеше се в интернет, търсеше си работа, а понякога се чудеше какво да прави. Жена му, Лили, ходеше на работа, а Веско на детска градина. Живееха в старата къща, в която Илко беше израсъл, и един ден, когато пак нямаше какво да прави и скучаеше, се сети за стария куфар, който беше на тавана и за който някога баща му беше казал, че е пълен с надежди.
Реши да се качи на тавана и да види пак куфара, както някога, когато беше малко момче. Тръгна по дървената стълба нагоре. Стъпалата пак скърцаха заплашително и тайнствено. Вече бяха много стари и всеки момент някое стъпало можеше да се счупи от тежестта му. Стигна до таванската врата. Пак се ослуша преди да я отвори. Цареше мъртва тишина. Отвори и пак така предпазливо и бавно пристъпи в онзи стар забравен свят на ненужните и изхвърлени вещи: нощни шкафчета, колело, пукнато огледало, купища от стари книги и вестници, дървена шейна... Претърси целия таван, но никъде не намери куфара. Нямаше го. Всичко тук беше недокоснато непомръднато само старият куфар с надеждите, с налепените по него цветни етикети го нямаше.
Илко стоеше неподвижен по средата на тавана, оглеждаше се наляво-надясно и чувстваше как бавно го обзема някаква тъга по нещо изчезнало безвъзвратно и завинаги.
гр. София, 1. 05. 2014 г.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
