Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2014 06:00 - Ружа Велчева: От книгата й "Морга за изгубени души"
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 701 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg



„... Но пътят на праведните е като виделото на разсъмването, което се развиделява додето стане съвършен ден. Пътят на нечестивите е като тъмнина. Не знаят от що се спъват... Повече от всичко друго що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота...“



Старият Завет, книга Притчи, глава 4








                   08 часа







                    ГЪЛЪБИНА





Писъкът, заседнал в гърлото, пропълзя по цялото й тяло, разлагайки кошмара на хиляди остриета, които се забиваха в плътта и късаха, ръфаха... Бесни кучета, които нямаха милост. В широко разтворените й очи кошмарът живееше, независимо от изтеклите години, въпреки реките от алкохол, в които се мъчеше да го удави. Всеки път той се връщаше в съня й, по-жив, по-болезнен, по-жесток. Викаше смъртта си, искаше смъртта си, но тя не идваше. Знаеше, че това е Божието наказание и Божието изкупление, което ще я следва до сетния й дъх... И Бог я държеше жива, за да плаща ден след ден, година след година, докато и той се умори и ще я остави на мира, да се прибере най-после, да отдъхне в черната земя, която беше погълнала нейното слънчице.

Все още със затворени очи потърси бутилката, където я остави снощи – може Кривунделът да е оставил няколко капки... Беше празна.

„Майната ти!...“ – се изтърколи от пресъхналото й гърло и празните й очи се наляха със сълзи – студени, лютиви, безутешни...

През картонения покрив се процеждаше лепкава мъглата и измършавялото й тяло потръпна под парцалите...

Отдавна не се интересуваше нито от времето, нито от датите. Животът й беше спрял там, на онази дата, в оня час.

Извади един по-голям фас от буркана до нея, драсна клечка и вдъхна бавно лютивия дим.

Мислите й бягаха назад, блъскаха се отново в кошмара на катастрофата, но очите й следяха зорко нахалната врана, която беше на метър от нея и крадливо се присламчваше към кесията с останки от хляб, грижливо облегната на олющената детска количка – нейният единствен дом.

„Марш, проклетнице!... Това е за гълъбите! Черна и грозна си, а те имат толкова красиви перца, меки като детска косица...“

Фасът опари пръстите й и тя го захвърли с ругатни.

Зарови отново в буркана и най-после попадна на „Ева“, близо половин цигара. В предишния си живот никога не беше се замисляла, но тук, при клошарите, тя установи, че богатите оставят по-дълги фасове. Не ги е грижа за парите. Дръпнат два-три пъти и – хайде на земята, за да се качат в колата, да влязат в магазина или просто да продължат по пътя към осигурения си живот.

Смъртта беше отнела детето й, а алкохолът – всичко останало. Първо работата, после – квартирата, вещите, спомените, дори името... В постоянно замъгленото й съзнание остана само кошмарът и Гълъбина, името на детенцето й.

Когато за първи път клошарите я намериха вкочанена и безпаметна на една пейка в парка и сред закачки и пиянски брътвежи я попитаха за името й, тя дълго рови из белите полета на съзнанието си... Спиртът беше вилнял дълго и безжалостно и тя, засрамена, не откри нищо, което да има някакъв спомен за минало и самоличност... Светеше само, болезнено и незаличено „Гълъбина“ и тя го произнесе тихо и някак унесено.

Така си и остана за тях – Гълъбина.

Фасът догаряше.

Протегна измършавелите си крака и костите й изпукаха. Надигна се бавно и се облегна на количката. Инстинктивно прокара ръка по остриганата си глава (така я беше издокарал тези дни Кривундела), като че ли отмяташе дълги коси и посегна към кесията с хляб. Дори да умираше от глад, този хляб беше неприкосновен – беше за гълъбите! Всички клошари знаеха и затова, ровейки в контейнерите, отделяха къшеите и й ги носеха – за сутрешния ритуал. Да се чуди човек откъде такава нежност към Божиите птички в тези брадясали, вонящи, спиртосани мъже!

Потръпна от лепкавата мъгла, която проникваше през дрехите й, чак до възлестите посинели стави, загърна излинялата шуба и нахлупи плетената шапка чак до очите. Някакъв остатъчен срам от околните я караше да крие очите си.

Стиснала здраво омазнената кесия, затътри чепици към близкия парк. Беше студено и все още рано за майките с количките. Сега беше нейното време. Избра си една пейка близо до люлките и бавно зарони смръзналите се къшеи.

Първо я видяха враните, но бяха подозрителни и плашливи и само си предаваха новината от клон на клон над глава й. Тогава чуха гълъбите и един по един я наобиколиха.

Пъстри и ласкави, те гукаха и пърхаха и земята около нея се изпълни с невероятната музика на живота.

Тя сведе още по-ниско глава и от празните й очи закапаха щастливи, всеопрощаващи сълзите – Гълъбина хранеше душата на своето мъртво дете...




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099403
Постинги: 1158
Коментари: 516
Гласове: 1409
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829