Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2014 06:00 - Банко П. Банков
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 643 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


Рецензия за романа ми "Ничия" в Литературен свят


http://literaturensviat.com/?p=93562


АНАЛИЗ НА СОЦИУМНАТА ДЕСТРУКЦИЯ

Банко П. Банков

image



Срещите на български писатели и техни герои със западния свят, на територията на художествената проза, не са особено многобройни преди и около двете световни войни. Знаменателният пътепис „До Чикаго и назад” на Алеко Констанитов вдигнал неимоверно летвата за съизмерване, бе последван от не особено сполучливия роман „Бездна” на Кирил Христов, от белетристично-документалните „Писма от Южна Америка” на Борис Шивачев, интелигентните пътеписи на ерудитите Асен Христофоров и Константин Кацаров, ироничната „Другата Америка” на стилиста Светослав Минков.

В жалонните творби на Димитър Димов - „Поручик Бенц”, „Осъдени души”, „Тютюн”, „Почивка в Арко Ирис” илюстративния елемент, пътеписното, съпоставката „ние” - „те” липсва. Те са монолитно излята литература, епични бойно поле на чувствености, характери, на световъзгледи и обречености. Високо художествена, но заразена от бацила на предпоставена конфронтация, закотвена в надживяна идеология се оказа новелистиката на Богомил Райнов.

Промените преди и в началото на раздялата с комунизма смъкнаха ръждясващата желязна завеса. Млади съвременни български писатели, разпръснати из Европа и Америка, се борят с битийната неравнопоставеност и с настойчиви пера настояват да се изявяват като пишещи граждани на света. Някои все още се връщат към кърмилния български език, други промислят и прописват на някои от утвърдените за общение световни езици. Под обектива на техния писателски интерес, епосът, мащабното историческо изображение се свиват пространствено и времево, но се задълбочава неимоверно дълбочината на анализа, детайлизира се светът посредством отражението му в човешкото съзнание. Светът на материалното се рисува през персоналната представа за него в света на идеите..

Къде се ситуира дебютният роман на Христина Панджаридис „Ничия” в този контекст? Авторката, живееща и работеща понастоящем във Франция, е позната в литературните среди у нас като врял и кипял журналист. Днес тя редактира и издава електронния сайт „Книголюбие”, отворил прозорец към широка аудитория на редица български творци, държани поради политически остракизъм на „втора линия”. Автор на изящни тристишия в стил „хайку”, на интригуващи психологически разкази, често пъти с „отворен” край. В дебютния си роман „Ничия” тя повежда привидно читателя по грапавините на социална пътека, в битието на българка, наемна работничка в Испания. С неизменните атрибути за съвременната емигрантската проза - нелицеприятен труд, унизителни отношения с безчовечни работодатели, безпаричие и носталгия по далечна родина. Уж познати оръжия а събуждане на сантиментни симпатии към изстрадалата главна героиня Доротея. Но задачата на Панджаридис в този роман е много по-амбициозна, тя се надига бавно, прозира като дълбоководно течение, което ще повлече лодките - съдби на героите към неочаквана, стряскаща моралистика.

„Ничия” е безвъзвратно далеч от стилистиката на „я кажи ми, облаче ле бяло”. Той е плашещо достоверен анализ на разрушаващите се връзки между съпруг и съпруга, между поколения родители и деца, между някогашни съученици, отчуждаващи се приятели, дебнещи се социални партньори.

Испания в случая е екзотична лабораторна площадка за болезненото себевглеждане, тя е маркирана с популярни репери - мадридския парк Ретиро, площада Пуерта дел Сол, цитирани стихове на Лорка. Прозаичният пълнеж не визира испанска история, вграждането й в испанския характер. Локацията на действието наднича символно през крайно пестеливи, намусени образи на антипатични работодатели. Испания в романа е голата пясъчна арена, върху която главната героиня воюва чрез драматични виртуални диалози за близост с отчуждени или трагично неразбрани близки, с лицемерни някогашни приятели, монологични изтезава истината за себе си; възправя се срещу съдбата и въплъщението й в Бог. Панджаридис разгръща повествованието като ретроспекция през калейдоскопски разчупени, разместени във времето, „парчета” от живота на главната героиня, през девалвирани чувства, наранени човешки отношения. И постепенно ни изправя пред още по-стъписващо прозрение. Нашето време разкъсва не само утвърдени връзки между традиционни обществени клетки, изпразва ритуални задължености. Разкъсва се извечната емоционална връзка между половете, светът на мъжа и жената се раздалечават по кривата, разделяща мъжкото от женските начало в източната символика „ин” и „ян”. Образът на мъжа - съпруг постепенно се идентифицира с този на грубиянина, пияницата, всеядния самец. Или на слаб физически, емоционално неустановен, социално излишен товар върху плещите на партньорката си. Неусетно жената - рецепиент на рушащата се мъжка биология и нравственост абсорбира слабостите на партньора, преосмисля ги като собствени поведенчески свободи. Фетишизира икономическата си независимост, тласкаща християнската цивилизация в експоненциално затихващо родово възпроизводство.

Така се стига до невъзможност за общуване дори между любовници. Когато главната героиня среща Фернандо, един от двамата (да употребим шаблона „положителни”) герои в романа, тя не може да отвори душата си към този топъл, щедро надарен с човешка обикновеност мъж. Жертва на непретинцозната му отдаденост с връщане към емоционално умъртвено минало, като религиозно покаяние за грехове, в случая - не нейни.

„Ничия” подсказва висока литературна култура на Панджаридис. Романът е построен като монолог на главната героиня, но е накъсан от отклонения - диалози с десетки герои епизодици. Структуриран е като „история в история”. Отвинтваш усмихнатата глава на първата „неваляшка” и вътре наднича втора, червенобуза щастливка. Но усещането за тревога, за недоосмисляне на миналото расте. Словесната структура навсякъде е поетично повдигната, изтъква се не „какво е”, а „като какво е”, изобилстват красиви метафори, изображението не е с маслени, а с акварелни бои.

Пандажаридис търси в житейската конкретика смислова дълбочина, философска обосновка на действието. Затова диалозите са красиви, многозначни, наситени с алюзии, донякъде - сценични. Този „Димовски” блясък в речевото общуване си има и недостатъците. Всички герои почват да говорят еднакво умно, еднакво образно, кръстосват се шпаги в ръцете на равностойни фехтовачи. Така се губи възможността за речева характеристика на героите..

Високата интелектуална мярка, постигнатата ювелирна поетико-монологична форма на изказа в романа „Ничия” поставят пред Панджаридис сложния въпрос „а сега - накъде?”. Дали в продължаващото монологично, опоетизирано пречупване на света през „аза” на разказвача? Или в обективизиране на белетристичната тъкан през постъпките, през погледа на повече от един участник в събитията, независимо дали е „добър” или „лош”.

Защото класиката настоява да бъдем обективни до безпощадност както към героите, които мразим, така и към онези, които обичаме.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099380
Постинги: 1158
Коментари: 516
Гласове: 1408
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829