Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.06.2014 06:00 - Андрея Илиев: Самодива със синя барета
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 859 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg







фантастичен разказ от АНДРЕЯ ИЛИЕВ

Вдигнаха ни по тревога в двайсет и три часа. В един след полунощ поставиха задачата:моята група трябваше да се приземи в дълбокия тил на “противника”, да преодолее с марш на скок четиринайсет километра алпийски терен и във взаимодействие с група за дълбоко разузнаване на съюзническа армия да унищожи командния пункт на “вражеската” дивизия. Скокът от самолета – със забавено отваряне на парашута – бе разчетен за 4 часа сутринта. Е, имаше и един куп екстри – всеки от групата скачаше на различно място и трябваше да се съберем на сборен пункт, равноотдалечен от определеното за всеки приземяване; храната бе само по консервичка, а боеприпаси не раздадоха- маршрутът минавал през защитена природна територия и изкушенията за ловуване били големи...
И ето, самолетът прави поредния заход. След като от излитането са се бъзикали с мен относно мястото на моето приземяване – Самодивска поляна – един след друг скачат Иван, Румбата... Косера... Серджо, заместникът ми, отдаде чест с два пръстта и се гмурна напред.
Оправих автомата на гърдите си, пробвах по навик ремъците тук и там и застанах пред тъмната бездна.
- Късмет! – извикаха от пилотската кабина.
Хоп и скок! Въздушната струя ме удари, превъртях се няколко пъти през рамо. Звездите застинаха над мен, ръмженето на самолета започна да заглъхва някъде горе и встрани.
Падах по план. Висотомерът показваше 1500.
Нямаше вятър. Добре. Нищо не виждах и оставаше само да се надявам, че пилотите са изчислили точно курса си и мястото за излизането ми.
800... Ама че тъмница. Добре, че стрелките са с фосфор... 300...
Стиснах машинално халката. Боже, хич не ми пукаше! Нищо, че съм само лейтенант, скачам от шестнайсетгодишен. А това със забавеното съм го правил към трийсет пъти. Трийсет и един, да бъда по-точен.
200... Можех спокойно да дръпна халката, коприната да изплющи и... да си изпълня задачата. Кой знае защо аз реших да плясна дявола по дупето. Тоест... Ама всичко по реда си.
А на ред бе ударът. Да. Ударих се в нещо. Какво?
Тъмно, нищо не виждах. Висотомерът сигурно показваше сто и петдесет метра, тъкмо наведох лице към ръката си да го видя. И с брадата и автомата на гърдите си ударих нещо кораво и тежко.
Чу се женски писък.
И си спомням, че в лумналия ужас първата ми сигнална система направи две неща:дясната ръка дръпна халката за отваряне на парашута, а лявата стисна това, върху което се стоварих.
Миг или век след това висях разпънат между гъбата на парашута и нещо, което ме теглеше надолу. После видях земята – оставаха двайсетина метра. Рутината си каза думата. Без никакво участие на пламналия в ужас мозък опънах краката, пуснах товара си и посрещнах удара.
Претърколих се, събрах въжетата и се освободих от парашутите. Седнах на тревата. Сърцето ми биеше лудо, в главата хиляда зли духа крещяха облещени да бягам с все сила накъдето ми видят очите.
Хвърлих каската, чийто ремък ме стискаше за гърлото като Бостънския удушвач и повече за да спечеля време и оправдание пред себе си, извадих от джоба баретата и я сложих на главата. Нагласях я сигурно минута – сякаш щях да ходя на парад, а не да търся... Какво?
Огледах се.
Мракът вече прозираше. Бях почти в средата на Самодивската поляна. В ниското тъмнееше гората. Над мене висеше огромен връх.
На трийсетина метра белееше петно.
Надигнах се като в сън.
За колко време изминах тези трийсет метра?... В светлината на фенерчето изникна тяло.
Краката ми се подкосиха.
Рамото бе меко и топло. Дръпнах го - младо момиче. Светли коси до кръста. Бяла ленена риза с червени и жълти шевици по пазвата.
В този момент в главата ми изсвириха тревожно всички сирени на света.
Вдигнах очи.
Първо видях тоягата на фона на звездите, после ръцете, които я държаха.
Направих нещо, което ме бяха тренирали десетки хиляди пъти. Хванах автомата за цевта и основата на приклада и го вдигнах над главата си. Когато ударът се стовари, се изправих, оттласнах тоягата и ударих с ръкохватката нападателя в лицето.
Фенерчето светеше на десетина метра от мен.
В краката ми вече лежаха две тела. Наведох се – защо ли не се учудих, че бе жена?... Клекнах. В този момент до ухото ми профуча нещо. Изсъска, облиза кожата ми и тупна зад мен.
Извърнах се наляво и на петдесетина метра видях да мержелее фигура. Пак инстинктивно сложих очилата за нощно виждане и я видях – висока, стройна, облечена в бяла роба жена. В ръцете си държеше лък.
На метър от мен се заби стрела.
Машинално вдигнах автомата, заредих и прикладвах. Още една стрела изсвистя над главата ми и падна някъде отзад.
Натиснах спусъка. Щрак.
Жената се приведе и полетя ниско над земята в посока към гората.
Мисля, че никога няма да преживея подобно нещо. Косата ми се изправи. Ченето ми увисна и по брадата ми потече слюнка. Автоматът тупна в краката ми...
В тила ми избухна болка...
Събуди ме пак болка – остра, непоносима. Отворих очи.
Първото, което видях, бе младо, хубаво момиче – въртеше се изправено пред тъмно метално огледало с моята синя барета върху разкошните си, дълги до кръста, руси коси. Беше много красива. Ако някога решат да търсят впечатляващ символ на спецчастите, трябва да заснемат или нарисуват нея – крехка, дългокоса, излъчваща първична сила и със синя барета...
Вляво имаше груб нар от борови трупи, застлан с мечи кожи. На него спяха две жени в мръсно бели рокли до коленете. На едната бузата бе подпухнала и морава.
Пещера. Бях в пещера,слабо осветена от огнище и три борини на стената зад мен. Седях подпрян на голяма греда, забита в земята. Ръцете ми бяха вързани на гърба и за нея.
Изохках. Момичето се обърна стреснато. Погледите ни се срещнаха. Имаше сини любопитни очи и дълга, лебедова шия. Пристъпи на две крачки от мен и клекна.
- Къде съм? – изхриптях аз.
Тя се извърна уплашена към нара, увери се, че жените там спят и пак ме погледна. Сложи пръст на устните си.
- Коя си ти? – попитах тихо.
- Онъзи... – Тя вдигна нагоре чудните си очи. – Дету блъсна.
- Какво?
- Горе... – раздвижи се тя и пак посочи тавана.
- Не разбирам...
Тя се обърна с гръб към мен и отметна косите си отпред. Опъна алабастровата си ръка и ми посочи дълга червена рязка от охлузване, започващо от тила и губещо се в плата на роклята. За миг застина, после се врътна с нож в ръка. Ахнах с разширени очи.
- Шт – изплаши се тя и пак бързо стрелна спящите на леглото.
Мина зад гърба ми и миг след това усетих, че примката около китките ми се разхлаби.. Помогна ми да се изправя.. Направи няколко крачки и ме повика с жест.
Навлязохме в тясна и дълга галерия. Бях слаб, виеше ми се свят. Болката в тила блъскаше като чук в огромна ламарина. Момичето спря, подхвана ме под ръка и ме поведе. Първо усетих движение на въздуха, после в далечината видях светлина. Тя ме пусна и чух мекия й глас зад гърба си:
- Връви...
Слънцето ме удари в очите по-силно и от тоягата в тила. Обърнах се – момичето стоеше на входа на пещерата.
- Кои сте вие?
Тя посочи бора вляво от мен – там стоеше подпрян калашника ми.
- Тръгвай – каза тихо.
Аз погледнах напред – огряна долу зеленееше Самодивската поляна.
- Зъбрави всичку – натърти тя.
Направих замаян няколко крачки.
- Хей.
Обърнах се.Момичето бе свалило баретата от главата си и я протегна към мен с нежелание.
- Не – поклатих глава. – Подарявам ти я.
Тя се усмихна щастливо и изтича обратно...

След около половин час по маршрута ме посрещнаха разтревожените момчета от групата.
- Изглеждаш ужасно – ахна Серджо. – Да не си срещнал самодива?...




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099598
Постинги: 1158
Коментари: 516
Гласове: 1409
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829