Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.07.2014 06:00 - Здравка Евтимова: Аптекарката
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 806 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg





       Разказ



Там е още, но съм се научила да бягам, слагам го в чекмедже – наум заключвам, отново наум прибирам ключа и се опитам за изгоря това чекмедже, но то не гори. Голямо е, едно тъмно дълбоко езеро, което ходи след мене. С какво е пълно – знам, но онова, което знам, не може да стои в чекмедже. Тогава Сетко дойде и ми каза – не зная дали ще изкарам още година, ей тука ме боли. Тука. Познавам го от много отдавна – не хленчи, не се оплаква. Когато си счупи палеца, чак вечерта ми обади – щял да прескочи до фелдшера, нещо се бил одрал. После 45 дни стоя в гипс. Така беше и когато му рязаха апандисита – звънна на следващия ден от болницата, а бе измил чиниите, беше оправил леглото и всичко у нас светеше. Тук ме боли, каза той и се преви. Видях, че черните петна под очите му му стигат до средата на бузите. Видях ръцете – трепереха.

Ще ходя да ти купя някакво лекарство, казах. Дай ми пари за лекарство, после ще ходим на лекар. Ето, бръкни в джоба и си вземи, там има малко пари – всичко, което имам. Бръкнах – лъжеше. Намерих много. Цяла пачка. Платих на един доктор да ми бие обезболяващо, сега съм по-добре, каза Сетко. От пет години се беше научил да разбира какво искам да питам само от това как свивах пръстите на ръцете си. На. Вземи и тези. Купи нещо обезболяващо, купи две обезболяващи или три. Прибрах всичките пари и тръгнах към аптека „Здраве“, но не отидох в аптеката. Показа се рейс 17, спря и аз скочих в него. Знае се, че рейс 17 има спирка на гара „Метал“. Оттам всеки влак ще те закара някъде.

Експресът ме хвърли в Кюстендил, оттам автобус ме изсипа в Гърция. Мислех, че Сетко тъй и иначе си отива. Отдавна трябваше да свърши, аз бродех с неговите пари в джоба – но България е загадъчно нещо, за пет часа не можеш да я пресечеш и то по магистралата. Не пуснах корени никъде в България, ту беше горещо, ту студено, отварях магазини за алкохол, ателие за химическо чистене, пункт за изкупуване на цветни метали. Няколко пъти ме трепаха, не много, защото дребните риби не ги убиват, пък и знаеха, че съм жената на Сетко.

Когато видях тия черни петна под очите му – дълбоки като басейни очи – а петната дълги и мъртви, аз изтеглих всичко до стотинка от картата му. Човек първо мисли за кожата, човек го спасяват само парите и нищо не е приятел на човека както тях. Избрах влак, който ще отиде най-далеч от Перник, вагон жълт като лимон ме закара чак в Силистра. Никога по-рано не бях отивала там – кратък град. Отворих хлебарница и малко по малко бизнесът тръгна. На жената й трябва мъж да тика тежките касетки с хляб и да пече франзелите. Досега Сетко беше човекът, дето влачеше в ателието за химическо чистене, в магазина за алкохол, в павилиона за закуски. Човек не трябва да мисли какво се е случило със жълтите петна под очите на Сетко, който издъхваше под касетките. Човек наблюдава онзи, който сега се огъва под хляба и щайгите. Момчето, което се гънеше, беше Петърчо. Силен и зъл, с косъм на глиган и сила на десет глигана, той ме гледаше както куче следи ръката, която му хвърля кокал. Тези очи са най-опасни, някой ден ще те изядат. Не се доверявай на такива очи, в тях живее смъртта. Бизнесът вървеше, глиганът с глиганска козина се оказа добър работник. Вечер, когато Дунав миришеше на боя или може би амоняк, аз си мислех за онова чекмедже, за кръговете под очите, за рейс 17 и Централна гара. Сетко сигурно беше умрял.

Гледай бизнеса казах на глигана, но не му оставих пари. Пари не оставяй на никого, на никого – оставиш ли той ще си купи нож и ще ти изреже сърцето, ще плати за куршум и ще те застреля. Аз с какво ще го купя брашното? – попита ме якият човек и очите му ме гледаха по-лошо от куче. Ще отида да изтегля и ще ти дам. Ти няма да се върнеш, измърмори той. Миришеш така, когато си отиваш. Миришеш така, когато няма да те видя повече. Отрежи си носа и го изяж казах му. Ще си дойда.

За онова чекмедже – още го държа в главата си, там заключвам черните торби под очите, глътвам ключа. Тука ме боли, на дъното на чекмеджето, никога не мога да изляза навън. Хванах онзи оранжев влак, онзи дълъг цяла есен влак – първият вагон започва през зимата, последният е стигнал юни, после грабнах рейс 17. Бързах. Хвърчах като дъжд, който не знае кога ще спре и къде ще закара наводнението на капките си, без въздух в устата тичах към къщата – всъщност барака от две стаи и прекрасна тоалетна с вана. Любовта се случва там, защото мястото й е да изтече в канала и никога да не ти досажда. Ходех тихо като гъсеница, като перо на убит кос, паднал на земята – така тихо се плъзнах до прозореца. Надникнах. Дали някой бе донесъл нещо на Сетко онези дни – вода, хляб?

И тогава видях висока, тъмна жена, лицето й като камък, по който стъпват сто човек на път за работа – аптекарката. Вечеряха със Сетко и тя го гледаше както дете гледа сладолед, както рибар се взира в шарана на въдицата си, както го гледах аз – така гледах Сетко, когато още не знаех, че любовта трябва да изтече по канала, любовта не ти пълни корема, а го държи празен. Любовта не помага на хлебарницата, докарва й фалит, любовта освен да те разболее, за нищо друго не става. Ей така гледаше тая грозна жена Сетко, а той не забелязваше, нагъваше ли нагъваше кюфтета. Аз не му правех кюфтета, аз нищо не правех, Сетко готвеше. Той имаше ръце на готвач, на хлебар, за всичко ставаха тия ръце с яка кожа на Сетко.

Влязох. Той ме видя. Както дъвчеше, спря, сякаш вилицата се беше забила в езика му, сякаш кол го бе пробол в окото, а после:

– Саше! Сашенце! Мила! – Той скочи, по лицето му нямаше нито едно жълто петно, очите му бяха големи, дълбоки и се усмихваха. Грабна ме, прегърна ме, като че бях перо от литнал нависоко кос, като че бях последните пет лева в джоба му. Като че бях лекарството, дето бе прогонило болестта и петната.

Голямата черна жена наведе глава към масата. Голямата тъмна жена с лице от камък, по който са стъпвали всичките зидари на път за работа, се сви. Погледнах какво прави.

Тя плачеше. Тя плачеше и се чуваше как сълзите й падат върху мушамата до чинията с кюфтетата.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 934298
Постинги: 1072
Коментари: 492
Гласове: 1299
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031