Постинг
11.09.2014 08:46 -
Миролюб Влахов: Пеликан с брошка
Разказ
Елица Асташева изчакваше края на дежурството си в ъгловия кабинет на третия етаж в новата градска поликлиника. Стоеше сама до прозореца. Зад гърба й пропукваха изстиващите радиатори. Кранът от отсрещния строеж се въртеше, щръкнал върху единствения си оранжев крак – огромен премръзнал пеликан. Елица Асташева извади цигара, запали я и с рязко движение изгаси клечката. Пламъчето се разпъна за миг като развято в далечината знаме и угасна, оставяйки остър и приятен мирис на фосфор. Не помнеше откога, но бе спряла да използва запалки, харесваше й притракването на клечките в кибрита, секването по кафявата лентичка и пращенето при появата на пламъка, няколкото резки движения, докато гасеше клечката – ритуал който я успокояваше не по-малко от първото вдишване на никотина. Димът изпълни дробовете й. Тя го задържа няколко секунди и изпусна. Струята се разби в стъклото, разтвори се като чадър и се стопи. Не беше пушила от обяд. Когато работеше, цигарите не успяваха да я успокоят достатъчно. Странно, но понякога я правеха иронична – на моменти дори саркастична – към пациентите и те ставаха недоверчиви, затваряха се, криеха важни неща за състоянието си. За това избягваше да пали пред тях.
Телефонът иззвъня. Асташева вдигна слушалката: „Да, аз съм… Позна ме, не започвай тази игра… Да, слушам те… Да… Да, добре… Ще ти се обадя.” Гласът й бе равен, омекнал и леко дрезгав от дългото мълчание и цигарата.
Кранът пеликан се завъртя обратно, помъкнал под човката си продълговата кофа с бетон – виснала на подвижните въжета, тя приличаше на груб медальон, ненужна плячка, за която не може да се намери място, но няма и да бъде изхвърлена. Асташева се върна зад масата си от олекотена хромирана стомана и полиран гетинакс. Всичко в кабинета й блестеше със стъклена чистота. Беше странно, че тук се раждаха и тръгваха по белия свят толкова тайни.
На вратата се почука.
– Добър ден.
Беше все още млада жена. Асташева я покани да седне и дръпна за последно от цигарата.
– Изпраща ме доктор Петрунов. Каза, че знаете – рече тя и спря погледа си върху тънките й пръсти, които старателно стриваха угарката в кристалния пепелник.
Димитринка Желева Ючкова – изписа Асташева името й, години – тридесет и девет, месторабота… Остави празна графата за диагнозата и се загледа в почерка си – висок и тесен, люшнал се обратно на тромавия почерк на сестрата. Асташева беше я освободила да купи обувки за рождения ден на дъщеря си. Съмняваше се, че момичето ще се зарадва на обувките, но не й каза, сестрата живееше сама с дъщеря си.
Дълго разглежда снимките и резултатите от изследванията. Вероятността Антон да е сбъркал бе почти нищожна – това и двамата го знаеха. И все пак тя се бе съгласила да ги повтори, надеждата нямаше цена и спирането и пред най-малката възможност за грешка си струваше – въпреки че бе приела с досада молбата му.
Жената седеше на стола пред масата с ръце на скута и прибрани колене. Можеше да я отпрати веднага с потвърждение на неговото заключение, снимките и изследванията бяха категорични, тя притискаше желанието си да не е така, но знаеше, че е безсмислено – след толкова години в отделението още не бе свикнала да гледа на диагнозите не като на присъди. Но той също бе оставил празна графата за вписване на диагнозата. Нима Антон наистина допускаше, че е сгрешил. Тя повъртя между ръцете си бележката, в която той повтаряше молбата си.
– Добре, резултатите не са лоши. Поне не толкова, колкото очаквах. Къде правихте изследванията.
– При доктор Петрунов.
Асташева се обърна към светлината и разгледа още веднъж снимките. Зад прозореца се завъртя клюна на крана.
– С бъбреците как сте!
– Не мога да се оплача.
– Никак ли!
Жената сви рамене, нямаше оплаквания…
– Ще се обадят. Тук отляво дреме стар плеврит. Имате сраствания, сигурно ви болят при смяна на времето.
– От гимназията е. Настинах след една спартакиада – оживи се жената, като че ли си спомни нещо радостно. – Бях си наумила, че ще съм новата Светла Златева, бягах на средни разстояния, много добра бях на осемстотин метра, но си останах само с намеренията.
В известна степен наистина е така, помисли си Асташева – старата болест е като верен приятел от миналото – знаеш му навиците, недостатъците му и си свикнал да ти досажда по всяко време, но забрави ли те за седмица, започваш да се тревожиш и се изкушаваш сам да му се обадиш.
– При мен ви изпращат за друго.
– Знам.
– Остава да кажете, че знаете и за какво.
Тя се постара да не бъде иронична. Жената премълча, тя бе очакващата… И уплашената, макар да не й личеше.
– Съблечете се. Трябва да ви прегледам.
Един камион бетонобъркачка се измъкваше бавно от двора на строежа. Тромавото му туловище лазеше предпазливо през разкаляните ями като бръмбар закъснял с търсенето на партньорка за продължаване на рода, вече повече обезсърчен, отколкото упорит. Зад паравана жената шумолеше с дрехите си. Чуваше се как пращи статичното електричество от синтетиката по нея. Кранът пеликан се завъртя за последен път и спря. На Асташева й се стори, че той дори въздъхна с облекчение Тя проследи как от кабината се показа човек и пъргаво заслиза по стълбичката – този е опитомил страха си, каза си тя, нима човешкият страх може да се дресира.
– Бързо свърши – рече тя и се обърна. Жената седеше на кушетката. Имаше стройно момичешко тяло с малки и стегнати гърди, настръхнали от хладината или от нейният опитомен страх. Тя помисли, че казаното се отнася за нея и се изчерви.
– Оня долу, краниста – поясни Асташева. – За няма и час вдигна на плочата шест кубика бетон. В края на деня винаги бързат.
При палпацията бучката едва се усещаше. Тя опипа няколко пъти целия корем, избягвайки да се съсредоточава видимо върху мястото, където се намираше бучката. Не искаше да насочва вниманието на жената към съмненията си.
– Може да се обличате – рече след малко, върна се до прозореца и запали нова цигара. Едва когато димът се разстла около нея, си каза, че не биваше да го прави пред пациентката. – Ще трябва да повторим изследванията, за всеки случай.
– Има ли смисъл? Нима и така не е ясно.
Жената стоеше в средата на стаята, вече облечена, с отпуснати ръце и я гледаше с усилие да не покаже умората си от разтакаването по лаборатории и кабинети. Нямаше нужда от толкова внимание, старанието на лекарите я тревожеше вместо да я успокоява. И с мен би било така, мислеше си Асташева.
– Винаги има смисъл. – Мразеше да го казва, чувстваше се лицемер. – Трябва да сме сигурни.
– А не сте ли?
– Поне аз не съм. Може да ви изглежда странно, но е така. Невинаги съм сигурна и ви го казвам не за да ви спестя истината, ако съм разбрала, че е неприятна.
– Каква може да е тя?
– Всякаква, щом сте тук. Въпросът е дали можем да я променим, ако се наложи. – добави тя, докато поглеждаше навън. Бе свикнала с ритъма на строежа. От фургона с олющената боя излизаха работници.
– Да тръгвам ли? – обади се жената. Асташева си помисли, че в гласа й имаше едновременно вина и оправдание, но и още нещо, което не можеше да разчете – може би неприязън в зародиш.
– Изчакайте ме в коридора, ако нямате нищо против. Ще изляза с вас. Тя старателно разрони недопушената цигара и я остави смачкана до първата угарка.
Пред поликлиниката жената прие поканата й и те се качиха в кафе-сладкарницата на „Славяни”. Докато чакаха асансьора, Асташева си мислеше, че постъпва не само лекомислено и глупаво, но и нечестно. Жената мълчеше. Отворената яка откриваше бенката на шията й. Асташева бе видяла и другата, под лявата гръд – и двете идеално кръгли и нежни, с шоколадов цвят, те правеха кожата и да изглежда мека, почти пастелна. Острите й рамене още носеха някакъв оттенък от порива на младостта и очакванията, които бяха тъкали живота на тази жена. Може би той още тлееше. Това никой не можеше да знае с категоричност, каза си Асташева.
И надеждата, както и истината, има много лица и дали те ще бъдат приети за изящни или уродливи, зависи от дарбата на наблюдателя. Това бяха думи на Антон. Следващите той обикновено спестяваше, но нямаше съмнение, че според него на нея й липсваше именно таланта на наблюдаващия – дори в зачатие й липсваше този талант – и това бе причината, поради която тя не можела да открие в него това, което сам той смяташе, че притежава. Той никога не стигаше до обявяването на нещата, които смяташе, че притежава. В годините, когато бракът им бе станал нетърпим, разговорите обикновено стигаха дотук. И двамата бяха достатъчно горди и се познаваха достатъчно добре, за да потъват в съсипващи скандали. Малко преди последното дело тя дори бе престанала да говори с него, въпреки че имаше в арсенала си един аргумент, срещу който той трудно можеше да възрази – това, че от някакъв момент нататък човек губи способността си да направи някому впечатление дори с уродливостта си. Асташева се усмихна. Безсилието винаги е опирало до силните думи. Тя не бе признала вината си за разпадането на брака им и предпочете след развода да носи моминското си име.
Мълчанието бе продължило необичайно дълго и тя го наруши:
– По една малка водка няма да навреди.
– Но аз черпя – усмихна се жената.
Странно бе, че двете не се чувстваха неловко. Асташева дори се учуди на лекотата, която я обзе при мисълта, че молбата на Антон можеше да бъде и неговото малко отмъщение. Или пък извратен опит за помирение. Жената може би не подозираше до каква степен бе станала заложница в стари сметки или за нея това нямаше значение. Всъщност сметките отдавна бяха разчистени, всичко бе приключило преди години, но вирусът на реванша още бе жив в латентната си форма.
– Къде направихте аборта? – попита внезапно Асташева.
Жената трепна.
– Антон не ви ли каза! Нали не е писано в картона.
– Не беше трудно да се досетя, все пак лекар съм… Трябва да знам…
– Миналата година, в Русе. Не исках тук да се разчува, такива неща винаги се научават. Още не бях се развела, а мъжът ми не заслужаваше това. Антон също мислеше така.
Асташева протегна ръка към чашата, завъртя я с върха на пръстите си, но не отпи.
– На разпит ли ме поканихте? – попита жената. Първоначалната й отпуснатост, бе сменена от объркване, което бе на път да се превърне в добре овладян светски гняв.
– Не ми се излизаше сама. Често се отбивам тук и си помислих, че може да ми направите компания. – Асташева отклони разговора. – Отдавна ли се появи болката?
– През лятото. Отначало си помислих, че пак съм бременна. Но то дори не е болка, по-скоро някаква тежест.
– Причината е другаде – каза Асташева.
Жената я погледна недоумяващо.
– Извинете, не се отнася за вас. Докато ви слушах, ми хрумна отговора на въпрос, който ми бяха задали преди доста време. – Асташева спря за момент и този път отпи от водката. – Какво ще кажете! Добротата ни не умира първо в нас, а в хората, които трябва да я открият. Не е ли така! И именно защото е мъртва в тях, те не успяват да я открият и в нас… Страшно е, нали! По-страшно е, че може да се окаже истина.
– А вие защо не ми я казвате? – попита внезапно жената.
– Какво?
– Истината.
– Не я знам.
– Не ви вярвам. И на вас, и на Антон.
– Засега с нищо не мога да ви помогна. Поне по отношение на истината. Истината е, че не знам наистина. Но това не значи, че не трябва да вярвате.
– Ей така!
– Понякога, за да вярваме, не ни трябват доказателства.
– Това са приказки, изкушавам се да кажа какви, но ще премълча. Но са само приказки. Все пак, струва ми се, че ви разбирам… Лекар сте…
– И жена – добави Асташева. – Ако това е нещо повече…
Когато излязоха на улицата беше вече тъмно. Жената обеща да дойде за още едни изследвания и се стопи в навалицата. Някой се блъсна в рамото на Асташева и се извини. Тя не му обърна внимание. Антон не беше сбъркал. Още утре сутринта трябваше да впише диагнозата в графата.
От сборника „Непозната с розов билет“
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
